Пряк път до всички досега излезли броеве (пълен архив на онлайн-изданието):

ИДЕИ, кн. 1, година I, 2009 ИДЕИ, кн. 1(2), февр. 2010 г. ИДЕИ, кн. 2(3), май 2010 г. ИДЕИ, бр. 3(4), окт. 2010 г. ИДЕИ, бр. 1(5), март 2011 г. ИДЕИ, бр. 2(6), юли 2011 г., ИДЕИ, кн. 3(7) от ноем. 2011 г., ИДЕИ, кн. 1(8), април 2012 г., ИДЕИ, бр. 2(9), август 2012 г., ИДЕИ, бр. 3(10), дек. 2012 г., ИДЕИ, бр. 1(11), март 2013 г., ИДЕИ, бр. 2(12), август 2013 г., ИДЕИ, бр. 3(13), септ. 2013 г., ИДЕИ, бр. 4(14), дек. 2013 г., ИДЕИ, бр. 5(15), дек. 2013 г. ИДЕИ, бр. 1 (16), Април 2014 г. ИДЕИ - прил., бр. 1(3), Април 2014 г., ИДЕИ, бр. 2 (17), Авг. 2014 г., ИДЕИ, бр. 3 (18), Дек. 2014 г., ИДЕИ, бр. 2(4), 2014 г. межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (19), Април 2015 г., ИДЕИ, бр. 2 (20), Август 2015 г., ИДЕИ, бр. 3 (21), Дек. 2015 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (5), 2015 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (22), Април 2016 г., ИДЕИ, бр. 2 (23), Август 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (7/8), 2016 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 3 (24), Дек. 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (9/10), 2017 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (25), Май 2017 г., ИДЕИ, бр. 2 (26), Август 2017 г., ИДЕИ, бр. 3 (27), Дек. 2017 г., ИДЕИ, бр. 1 (28), Март 2018 г., ИДЕИ, бр. 1 (11), 2018 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 2 (29), Септ. 2018 г., ИДЕИ, бр. 2 (12), 2018 г., межд. изд.,

вторник, 6 август 2019 г.

Защо излагането на мисли в есеистична форма е така нежелано и дори забранено в средите на нашата "на́учна академичност"?


Под публикацията със заглавие Атеист, богомил, християнин ли е Елин Пелин? се започна обсъждане на проблема защо в "научните среди" у Нашенско есеистичният стил е така нежелан и недопустим; изказаха се мнения, в които се недоумивя защо е така, след като по света не е така. Аз дадох там своето разбиране по проблема, който за мен специално не е от вчера, и в личен план съм го преживял навремето, пък и досега. Ето тия всичките коментари, които са добра отправна точка според мен за по-съдържателна дискусия:

Анонимен каза: Есеистичният стил е чудесен - ние не сме богове, а реални хора и винаги, винаги субективни, дори когато правим искрено усилие да бъдем обективни. Да си го признаем и честно, с кураж да заемем позиция в скромен, сиреч есеистичен стил. Научният стил "sucks" с обективната си претенциозност, но вярно - научната инквизиция не прощава.

Проблемът идва от друго. Няма да коментирам дали съм вярващ, но християнството е сложна религия и трябва много да се внимава, да вземем фразата "Обичай враговете си" (diligite inimicos vestros). Всъщност тя е масово неразбрана, а работата е в това, че на латински за "враг" има две думи - "inimicus" или личен враг и "hostis" - обществен враг. Христос говори за личните врагове, а срещу обществените старият завет е пълен с войни, насилие и убийства.

Второ, есеистичният стил не е шуро-баджаншки, нито пък пиша-каквото-ми-щукне. Той също изисква да структурирате и изразите ясно мислите си.

ако имате нужда от помощ или просто критично и позитивно мнение, пишете на bighty@gmail.com

По-здрави.

Анонимен каза: Че есеистичният стил е проблем много ме учуди. Вадя напосоки 5 книги от библиотеката си, още втората е отбелязана като... есе - "Между миналото и бъдещето: осем упражнения по политическо мислене" от Хана Аренд - един от най-забележителните философи на 20 век и да, тя е жена, ученик на Ясперс и Хайдегер. Това произведение е световна референция, цитирано безброй пъти и също толкова важно, колкото и работите й върху тоталитаризма. Някакво си есе от 350 страници!

Аз имам френски превод, оригиналът е на английски, не ми е известно дали я има на български.

А ето как Реймон Арон е получил доктората си... с есе! "En 1938, il obtient son doctorat ès-lettres avec une thèse intitulée Introduction à la philosophie de l'histoire ainsi qu'un essai sur la théorie de l'histoire dans l'Allemagne contemporaine." (wiki Raymond Aron)

Какво пък не му харесват на есето маститите професоря в БГ?! Изумително просто.

Ангел Грънчаров: Ще обясня в какво е проблемът според мен.

Просто става дума за криворазбраната "научност" у нас. Която беше възведена до пиедестал, до положението на ненарушима догма особено във времето на "единствено правилната НАУЧНА идеология", именно комунистическата. Науката се възприемаше тогава като образец, модел, свята догма: истинно е онова, което е научно; ненаучното пък е различното, нарушаващото догмата или канона. Моята дисертация е върху тази тема: за "научността" и философичността в интерпретирането на проблема за духа на човека. Философията трябвало да бъде научна - аз пък настоях, че следва да е философична. С оглед да постигне естеството на духа, за което научността е неподходяща форма за изразяване. Който се интересува може да потърси текста на дисертацията ми (там, където са електронните издания на моите книги).

Освен това има и едно друго обстоятелство, което според мен е решаващо. Есе се пише доста по-трудно от "интерпретативният наукообразен текст", нали така? За да напишеш свястно есе се иска и дарба, всеки не може да пише свястни есета. "УчЕните" у Нашенско обикновено са некадърници в писането и затова се се хванали като слепец за тояга за т.н. "научност" в литературознанието, например, или в областта на философията или където искате другаде. Ако почнат на защити на дипломни работи и докторати да пускат по-свободни по формата си есесистични текстове, ще дойде един момент, в който ще си проличи, че научната пасмина не може да пише, щото тъй наречените "научно-интерпретативни" текстове са обикновено крайно некадърно написани, неприятни за четене текстове. По тази причина научно-бюрократичната "академична", моля ви се, пасмина брани като светая светих своята некадърност, т.е. това да не би да се разбере, да не стане публична тайна, че тя е некадърна в областта на писането, иначе казано - на мисленето. И затова се води такава голяма война срещу есеистичното писане, за което, както казах, се иска талант.

Почнат ли да минават - да пускат! - талантливо написани есеистични текстове, ще дойде краят на властовата хегемония на некадърността и на посредствеността в науката, знайно е, че в бюрократично устроената наука на най-високите постове са обикновено най-големите некадърници. И те употребават властта си за да си бранят тъкмо некадърността си, от която черпят съответните облаги. Да крият тайната си (че са некадърни) от изобличаване.

Аз навремето си имах точно по тази причина големи проблеми със защитата на моята дисертация. Рецензентите настръхнаха тъкмо защото тя беше написане не наукоообразно, а философски, иначе казано - есеистично. Формата й беше твърде СВОБОДНА, тази форма ми беше необходима да изразя едни по-богати на смисъл ИДЕИ. И ето затова срещнах дружен отпор от страна на некадърниците, подвизаващи се в тъй идеологизираната тогава сфера на философията. Тоест на "единствено правилната НАУЧНА философия" - марксистко-комунистическата. Некадърниците с титли обявиха текста ми за ненаучен. Отстъпващ от догмите на единствено-правилната НАУЧНА философия.

Темата ми беше за духа, т.е. обвинен бях че съм отстъпил от "единствено-правилния научен материализъм". И прочие. Преди 1989 г. бях обвинен, че съм отстъпил от марксизма, след 1989 г. същите тия титуловани нищожества ме обвиниха (за абсолютно един и същ текст, аз не промених нито дума в текста си!), че съм бил си останал "марксист", интепретацията ми била, моля ви се, "прекалено марксистка".

Съзерцавайки, любувайки се на тази неподправена идиотщина се отказах да се защищавам още на предварителната защита (състояла се в катедрата по "марксизъм-ленинизъм" в ПУ преди 1989 г. и в катедрата по философия в СУ - след 1989 г.). Просто нямах излишни нерви да се боря с тъй сплотената властваща при това каста на некадърниците. Пък и за мен растежът в бюрократизираната научна йерархия у Нашенско никога не е бил примамлива цел. (Ако беше, разбира се, и аз щях да скалъпя криво-ляво един "чисто НАУЧЕН текст" - с оглед да стана "босент" и патом - "профанесор". Каквито у нас с лопата да ги ринеш, толкова многобройна е тази наша "академична" измет.)

Такива работи. Така из виждам нещата около тъй нежеланата - в рамките на нашата бляскаво развита "научност" - есеистичност. Борбата срещу есесистичното писане затова е така безпощадно жестока. Есеистичното писане е свободно, а пък некадърниците освен личностите (талантливите) най-силно мразят тъкмо СВОБОДАТА.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

неделя, 4 август 2019 г.

Атеист, богомил, християнин ли е Елин Пелин?


Веднага харесах темата на магистърската си работа „Под манастирската лоза“ – светци и житиен корпус» по две причини: Елин Пелин е един от любимите ми автори и защото такъв поглед върху творчеството му считам за оригинален. Поради ангажименти на научния ми ръководител бях принудена сама да разработя темата (посочената литература показва че съм ползвала над 50 източника). Предлагаха ми да си сменя темата, но се намери един благороден човек, който предложи вече подготвената от мен тема за защита.

Според психологията човешката душа се състои от разум и емоции. Че има разум в моята работа, никой не отрече. Основната забележка на рецензента беше, че стилът на текста е по-скоро есеистичен. Наскоро прочетох в блога на философа Ангел Грънчаров преводната статия „Учените също са хора и емоционалното не им е чуждо“ и за сетен път се убедих, че за мене не е в сила остроумното описание на Козма Прутков за „лице с изпъкнала буза от едната страна и хлътнала – от другата“. Това ме импулсира да предложа в същия блог на Ангел Грънчаров „mot a mot“ част от магистърската си работа - за да покажа на читателите какво  беше посочено като нейна основна слабост – липсата на чист научен стил (евфемизъм на влязлото от английския език понятие „пуританизъм“).

Иванка Динкова – Караянева

… МОЕТО НАЧАЛО

Бях на панихида. Слушах словото на отеца и се замислих за дипломната си работа и по-точно как да започна. Припомних си какво прочетох за „началото“ на самия Елин Пелин, което ще цитирам дословно [2]:

„Да ви кажа. Аз имах един чичо поп. Ама истински поп, свети поп. Отдавна умря този човек. Аз бях още дете. Той ме обичаше и ме водеше в черквата на вечерня - никой няма в черквата - и ме учеше на гласовете, да пея. И викаме, колкото можем: и той, и аз. Той си е попийвал, но аз после схванах тая работа. Между другото ходехме на разходка. Той ме водеше все из нивите и ми разправяше интересни работи за светци. Той ги разправяше по един особен начин, не с голямо уважение към тия хора - и оттам някои работи така съм схванал. Винаги са ме интересували тия неща и съм чел такива книги – Житията на светците. Той ми ги даваше и аз съм ги чел. И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза“ с едни мои разбирания за светците.“

Така че и аз ще започна с моите възгледи за каноните на християнството, такива които си създавах от посещения в църквата и от разговори с близки хора, запознати с основните положения в религията.

1. Считам, че най-важният принос на християнството е неговия етичен кодекс. Основното правило на този кодекс е „да се отговаря с добро, дори и на злото“ (ако ти ударят шамар, подай си и другата буза);

2. Човекът е „двойствен“ – състои се от ДУША и ТЯЛО. В реалният свят човекът трябва да се грижи повече за душата си, което ще му осигури място в рая. Тялото е „грешно“ („първородният грях“, „Светата Дева“, за висшия клир и за монашеството, за което е недопустима женитба и това се приема като „път към святост“ и  т.н.);

3. Освен ТРИЕДИННИЯТ БОГ (Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух), като представа за доброто, съществува и представа за злото – САТАНА;

4. Вярата в Бог (или в Христос, което е едно и също) е задължителна – само тя може да ти опрости греховете (защото няма „безгрешен“ човек, най-малкото защото е плод на „първородния грях“);

5. Не можеш САМ да молиш Бога за опрощение – задължително е посредничеството на „църквата“ (приема се, че църковните отци са по-близки до Бога и той ги слуша повече – неслучайно някои от тях са канонизирани за „СВЕТЦИ“ и винаги са около Бога). Благодарение на Бог-Син Христос, в християнството се въведе догмата, че „човек е сътворен по божие подобие“ и така чрез антропологичните образи се появи иконографията – всички свети образи и сцени са били рисувани по определена от църквата система;

6. Християнството приема възможността за проява на „ЧУДЕСА“. На Христос се приписват много чудеса, но в Житията на светците (които не са точни техни биографии) също са описани много чудеса (дори до днес определени религиозни действия, като например докосване до свята икона или нощувка в манастир на «свят ден» също „могат да предизвикат чудеса“ според вярващите);

7. Християнството приема, че Христос е МЕСИЯ, но понеже идването на месията не премахна ЗЛОТО в света - въпреки „всемогъщия Бог“ съществува и САТАНА и следователно на човека е предоставена „свободната воля да избира“ – предвижда се ,,ВТОРО ПРИШЕСТВИЕ“, в което „всеки ще си получи заслуженото“ и „праведниците“ (т.е.тези, които са в рая) ще се върнат на земята;

8. В християнството се приема, че дори престъпниците срещу човечеството могат да бъдат опростени, стига само страстно да се помолят Богу (само Бог има право да съди).

В общи линии така разбирам християнството. Сега ще се опитам да представя как Елин Пелин разбира християнството според критиците на произведението му „Под манастирската лоза“. Следващата стъпка ще бъде доколко описанието на светците в „Под манастирската лоза“ съвпада с описаното за тях в ЖИТИЯТА им.

ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА ЕЛИН ПЕЛИН ЗА РЕЛИГИЯТА СПОРЕД ЛИТЕРАТУРНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ

Както споменах, първият поглед върху православието Димитър Стоянов (истинското име на Елин Пелин) е имал още от детските си години [2]. От психологията си спомням, че много от детството остава в съзнанието (или в подсъзнанието) на личността и затова през 1936 г., когато се публикува „Под манастирската лоза“,  излиза и учебното помагало по „Вероучение за деца“ [13].

Цикълът разкази „Под манастирската лоза“ според Елин Пелин е „творбата на неговия живот“. Това е най-своебразното и най-дълго създаваното му произведение. Писано е от 1908 г. до 1934 г. и се различава от останалите негови произведения в целия посочен период от време, по това, че разглежда общо философски и „вечни“ въпроси, свързани с човешкия живот като доброто и злото, истината и лъжата, вярата, насилието, добродетелта и греха [5]. В „Под манастирската лоза” Елин Пелин използва стилистичния модел на най-разпространените жанрове в православната християнска литература (библейската притча, житието и похвалното слово). Посланието в цикъла по сложен начин съчетава три начала: първо – хедонистичният поглед към света (възгледът, че земния живот е непресъхващ извор на наслади), второ – идеалът на християнската религия за духовно съвършенство, и трето – идеите на Ренесанса за човека като венец на природата.

Вече споменах, че за Елин Пелин е валиден оксиморона ,,най-религиозният атеист”. Ето защо художественият текст на „Под манастирската лоза“ неявно съдържа основните християнски нравствени и догматични постулати за човека, за служенето на Бога и за светостта на божественото, възпроизведени не според църковния канон, а са синтезирани като универсални категории, изведени от рамката на православната християнска култура [1].

Благодарение на по-недогматичното отношение към християнската религия наричат Елин Пелин  ,,последният богомил”. Според богомилската философия  човекът е прекрасен не когато сляпо следва религиозните канони, а когато остава верен на природата си и обединява в себе си такива полюси на природата, като божествено и дяволско, добро и зло, грях и праведност, красиво и грозно. Доброто и злото равновесно изграждат човешката същност, хармонизират я и ủ позволяват да изпита красотата на житейските наслади, да се радва на живота - и с плътта, и с духа си, за да се докосне до божественото начало [5]. Богомилите са отричали църковния канон защото се отдалечил от истинските послания на „Божието слово“, както са наричали Христос. Те са били дори против символа на църквата КРЪСТ, аргументирайки се че не бива символът на мъчението да се величае [44] (а причината била големите златни кръстове, които са красяли гърдите на висшето духовенство). Елин Пелин също не е против религията, а против проявите на фанатичното и фалшивото като синоними на противоестественото.

Ще се опитам да посоча какви прилики виждам в разказите на ,,Под манастирската лоза с християнските канони:

1. Елин Пелин създава „Под манастирската лоза“ като цикъл от християнски поучения – в стил на притчи (притчите са били основния начин на „проповядване“ на Христос, според Новия завет). Героите - светци, отци, монаси, са показани като дуалистични хора („очовечени“ с ДУША и ТЯЛО). Поради това, а и в общия дух на притчата, те са схематични (лишени от пълноценна собствена индивидуалност), а са само проекция на поучаващата идея или догма[6]. Това води до нови функции на елементите на разказа, защото този път светът не трябва да бъде описван, а трябва да бъде обяснен - повествователят изразява своята идея преди всичко чрез персонажа като символичен, а не като художествен образ (неслучайно повечето от заглавията на разказите извеждат на преден план именно персонажа) [49].

2. Заглавието на цикъла ОПРЕДЕЛЯ пространството на разказването ДА БЪДЕ НАТОВАРЕНО с множество символични напластявания и архетипни асоциации [8].

• Лозата е един от най-древните образни варианти на Космическото дърво, изразяващо универсалната концепция за света. Неговото ритуално значение го издига до мистичен мост между отсамното и отвъдното, сетивното и надсетивното, т.е. между различните нива на съществуването. Но лозата е и популярна митопоетическа конкретизация на Дървото на живота и Дървото на познанието, което я превръща в архетип с огромен смисъл. Редом с това, лозата е и традиционен дохристиянски символ на плодородието, а нейната синекдохичен продукт (синекдоха е похват в литературата, когато  наименованието на един предмет или явление се замества с наименованието на друг предмет или явление върху основата на количествено отношение и връзката между тях)  – виното, се свързва с преживяване  на радост от живота с дионисиев привкус (Дионис  е древногръцки бог на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието). В християнството лозата също е сакрално растение, чийто плод символизира мъдростта, духовната зрялост, постигнатото висше познание. Виното, заедно с хляба, са свещено свързани с Христовата жертва, заемащи важно място в църковния ритуал. Те означават кръвта и плътта на Иисус и са сакрален обект в ритуалното  възпроизвеждане на Великден (ритуалът възпроизвежда поведението на Христос на петъчната Тайна вечеря);

• От друга страна, не бива да се омаловажава определението ,,манастирска” в заглавието на цикъла разкази. То превръща пространството на разказването в християнско богоосветено място, включва го в един особен свят – на смиреномъдрие и истинска освободеност от суетата на земното съществуване. Това е образ на миниатюрна райска вселена, затворен и хармоничен свят.

3. ,,Под манастирската лоза има за мото петия стих от псалом 142-ри: “Помянух дни древния, поучихся во всех делех Твоих, в творениих руку Твоею поучахся” (“Спомням си за стародавните дни, размишлявaм за всички Твои дела, разсъждавам за делата на Tвоите ръце”), което въвежда в смисъла на така дълго обмисляната книга [9]. Надписът към целия псалом е ,,Псалом от Давида (когато беше преследван от сина си Авесалома)”.

Това е времето на най-трудни дни и на най-големи изпитания за Св. Цар Давид (в Евангелията се споменава, че Христос е потомък на цар Давид). В псалма той си спомня необикновената милост, която Бог е имал към еврейския народ, и размишлява за всичко, което Бог е сътворил. Св. Цар Давид е видял любовта на Бога към всичко, сътворено от Него, затова и следващият (шести) стих е молитва за помощ на страдащия: “Простирам към Тебе ръце; душата ми е към Тебе като жадна земя.”

Елин Пелин разчита на някои християнски представи – по-скоро представи на онова, което е наречено ,,народно християнство”. През 1904 г. излиза първата книга на Елин Пелин – ,,Разкази. Какво е станало с неговото мислене след 1904 г.? През 1909 г., в отговор на анкета във ,,Вечерна поща”, той е твърде обезкуражен от писателите, интелигенцията, публиката и обичайните груби нрави у нас. Същата година той започва да пише първите текстове от ,,Под манастирската лоза” – ,,Отец Сисой”, ,,Светите застъпници”.

За целия цикъл разкази Емилиян Станев пише, че:  ,,… тук, в тая малка книжка, Елин Пелин е надникнал най-дълбоко в българския светоглед, диалектичен по своята същност, и проникновено, с голяма поетичност е изразил отношението на българина към големите проблеми на живота, към доброто и злото, към греха и светостта, към любовта и смъртта…” [26]….

(Следва продължение)

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

понеделник, 29 юли 2019 г.

Имате шанса да станете екзекутори на издаваните от мен списания, ще се възползвате ли?


Учителите Жак Асса и Иванка Топалова, сега пенсионери, ми изпратиха преведена от тях статия за списание ИДЕИ. И същевременно съдействаха да публикувам в блога си статия на г-жа Иванка Динкова-Караянева, магистър по българска филология, нейната статия също е достойна да бъде отпечатана в списанието. И по тази начин ми дадоха импулс да се опитам да издам поне 1-2 книжки на списанието и през тази (2019 г), толкова тежка за мен година: заради репресиите върху мен от страна на самозабравили се властващи бюрократи и заради остракирането ми от образователната система аз бях в поставен в такова тежко положение че се видях принуден да спра издаването и на списание ИДЕИ (което излиза 11 години), и на списание HUMANUS, списанието за съвременно образование, за насърчаването на духовното и личностното израстване и укрепване на младите (то пък излиза пет години).

Но ето че сега поради тази активност на моите приятели (към тях мога да присъединя и името на младия блогър Ники Димов) у мен се породи крехката надежда, че отново мога да възобновя издаването на хартиените варианти на тези две списания. Защото е срамота ексцесиите на въпросните самозабравили се властници над мен да съсипят и списанията, които аз създадох и издавах толкова много години предимно с лични средства, със скромната си учителска заплата и дори с... обезщетенията за безработица (когато двукратно ме опраскаха, уволниха и изритаха от моето училище!).


Разбира се, за да издавам тия списания са необходими известни средства, тиражът им е твърде малък, но без парични, без финансови средства за издаването им не може да мине. (А аз сега съм принуден да работя като нощен пазач за нищожните, за унизителните 430 лева месечно, като капак на всичко поради това, че бях опраскан и от българското "правосъдие" сега съм длъжник на много хора, защото се принудих да взема заеми за да платя съдебните разноски на другата страна плюс огромна сума пари, хонорар за адвоката на другата страна и на наетия от нея частен съдебен изпълнител!) Пиша всичко това обаче защото все още се надявам, че в това наше намиращо се в печално (най-вече морално, духовно) състояние общество все още има хора, които са способни да прояват известно благородство като отделят нещичко за издаването на тия две списания.

А пък може и да няма вече такива хора, знам ли? И ето, реших тази сутрин да напиша това съобщение, постарах се да опиша пределно искрено ситуацията, интересна ми е реакцията ви. Ако никой не се обади, ако никой не откликне, значи списание ИДЕИ и списание HUMANUS трябва да загинат, а пък смъртната им присъда ще имате добрината да издадете вие. (Щото аз не ща да нося отговорността за тяхното убиване, ето, позволявам си да призова общността да ги спаси, ако не откликне никой, убиването им ще бъде тогава вече ваше дело!)


Както искате възприемайте тази моя най-вероятно съвсем последна инициатива (никой не знае кога ще му пресекнат силите и ще издъхне, видяхте как Алекс Алексиев ненадейно издъхна вчера!). На път съм вече да се откажа от всичко, щото и мен самия ме убива вашето безразличие. Убивайки моите тъй свидни рожби, именно списанията, създадени от мен с мисъл да подпомогна духовното израстване на вашите деца и внуци, вие фактически убивате и мен, щото нима може родителят да продължи да живее след като са загинали тъй свидните му рожби?! (Ако продължи все пак да живее, това неговото тогава живот ли ще е, нима може да се нарече живот?!)

Българското общество вече уби книгите ми, които аз издадох с цената на много лишения (те стоят непотребни в складове и книжни борси без дори да стигнат до рафтовете на книжарниците!), сега има възможността да убие списанията ми, с което ще ликвидира окончателно и мен. Та тогава бездуховността у нас (и безразличието!) да преживеят още един невероятен триумф в свидното ни отечество! (Между другото можете да помогнете за спасяването на списанията не като даром дадете някакви средства, но и като си купите поне една моя книга, ето, снощи един мой бивш ученик от Пловдив, казва се Найден Димов, ми се обади, дойте в моя квартал с колата си и си купи две мои книги, с което, без да знае това, също ме насърчи да си помисля, че все още има крехка надеждица да спася списанията!) Публичното убиване на учители, на философи е знак за тоталната морална деградация, сиреч, за абсолютното оскотяване или обезчовечаване на едно осъдено на неминуема гибел общество! (Когато обществото тръгне да умира, първом загиват най-чувствителните и мислещите негови съставки или членове...)


Толкова. Спирам дотук. Та ето, дадох ви шанса да спасите списанията ИДЕИ и HUMANUS, като не се възползвате от него (както предполагам ще стане!), ще ги убиете, това вероятно много повече ви се удава.

А като убиете създадените от мен списания, ще убиете и мен, тъхният, така да се каже, баща - и тогава вече можете да провъзгласите... Слави Трифонов (или Боко Борисов, или Азис, или Динко, или Милко Калайджиев, Кондю, или или... който си щете още!) за свой върховен духовен наставник и пророк и ако щете му направете двестаметрова статуя от злато, на която му се покланяйте ден и нощ!

Майната ви тогава де, правете каквото щете, излагайте се тогава колкото си искате!


Мен тогава вече няма да ме има и няма изобщо да ми пука за вас изобщо...

Хубав ден ви желая! И приятни размисли също ви желая! Бъдете здрави!

ДОБАВКА: Ровейки се снощи в блога на списание ИДЕИ попаднах на коментара на украинския ми приятел, професора по философия Константин Райда (с него пък създадохме международното многоезично научно-теоретично издание на философското списание ИДЕИ, то, слава Богу, все още съществува, макар и в също нелеки условия, то се издава в Киев, щот у нас го пропъдихме!), той го е написал под моя статия под заглавие Каква е ролята на философите?, ето и тук неговия коментар, който силно ме обнадежди (в смисъл че това, което правя и пиша не е съвсем лишено от смисъл, щото признанието един вид дава криле на имащия известен творчески потенциал човек!), та ето този коментар и тук:
  1. это нужно повсеместно печатать и показывать всем нынешним философам и тем, кто таковыми себя считают...



Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

неделя, 28 юли 2019 г.

Трябва ли емоциите да бъдат гонени от науката?


В една рецензия на магистърска работа прочетохме, че «емоционалността пречела на научния стил». Веднага написахме статия, приета за публикуване във в. “Учителско дело“ през новата учебна година. Изпращаме част от ползваната за статията ни литература на философа Ангел Грънчаров. Съображенията ни са, че неговото сп. “ИДЕИ“ и неговото ново предаване в ПЛОВДИВСКАТА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ се характеризират с две много важни качества: високо ниво и своевременност. Грънчаров има още една лична добродетел: прилича на Дон Кихот и има за лого „дори Картаген е паднал когато му дошло времето“, вярвайки че е дошло времето за по-добър живот на българите. (Написаха: Иванка Топалова и Жак Асса)


Статията е публикувана през 2013 г. от О. Г. Хохловская

УЧЕНИТЕ СЪЩО СА ХОРА И ЕМОЦИОНАЛНОТО НЕ ИМ Е ЧУЖДО

(Към въпроса за емоционалността на научните текстове)

Превод: Иванка Топалова и Жак Асса

В лингвистиката, по-специално в областта на идеите за стилистичните характеристики на текстовете, традиционно се противопоставя рационалното на емоционалното. Рядко днес някой ще се осмели да оспори, че научният текст се отличава със стремежа към максимално отразяване на обобщените, обективните, обезличените и неутрални от гледна точка на експресията ЗНАНИЯ.

Исторически тези характеристики са възникнали в резултат от разликата между първичното естествено езиково представяне на света и вторичното, понятийно представяне на света чрез езика на науката.

В съответствие с показаната разлика очевидно е уместно да се въведат например такива твърдения: «думи от езика на художествената литература (ЕХЛ)», способни да предизвикат различни емоции и «думи от езика на науката (ЕН)», лишени от каквато и да е емоционалност или казано по друг начин ако «ЕХЛ е стилът на обикновения индивид», то «ЕН е стил, който трябва да бъде лишен от всякаква авторска индивидуалност».

Обаче в съвременния научен дискурс се фиксират процеси, които показват изменения в областта на изискванията от научния текст да бъде «обезличен» и «безстрастен». Както е известно показатели на научния стил са: липсата на морфологическото изразяване на авторското АЗ и ЗАБРАНА да се използват образни експресивни средства. Въпреки това в много съвременни научни съчинения все по-често се проявява езиковата и емоционалната личност на авторите им : чрез личното местоимение АЗ, чрез когнитивно-емоционалната позиция на авторите, чрез тяхната емоционална аргументация. Обмислянето на това противоречие с особеностите на научния стил е основната задача на настоящата статия. А още по-точно - задачата на настоящата статия е да отговори на въпроса: „Уместно ли е да се говори за емоционалност и експресивност на научния текст?“

Следва да се отбележи, че при тълкуване на понятията «стил» и «функционален стил» липсва единство, защото са формулирани недостатъчно ясно от различни учени-лингвисти.

Според мнението на автора дихотомията ЕЗИК–РЕЧ при определението на понятието СТИЛ се използва различно от лингвистите: едни от тях акцентуват на различието между двете съставки; други възприемат двете съставки синкретично; трети са на мнение, че в дихотомията се проявява принципът на взаимното допълване. Например, Матезиус посочва различие между «индивидуален стил» и «функционален стил», като под второто понятие разбира средствата и възможностите на езика; Гавранек не е съгласен с твърдението, че «функционалното разслоение на литературния език е тъждествено със стилистичните различия», определяйки стилът като «индивидуализираща организация на „езиково структурно цяло“, каквото представлява всяко дадено изказване» и предлага да се прави разлика между функционален стил и функционален език: «Функционалният стил се определя от целта на едно или друго изказване и е функция на самото изказване, т.е. „речта (parole)“, докато функционалният език се определя от общите задачи на нормативния комплекс езикови средства и е функция на езика (langue)».

При липса на единно разбиране за стила, като обект на стилистиката, възникват алтернативни понятия на термина „стил“: «функционален език», «функционален диалект» (Гавранек); «подезик», «субезик» (Скребнев) и т.н. Според автора, основното не е само в неясното определение на дихотомията СТИЛ-ЕЗИК, както посочва Мукаржовски, но и в недооценяването на значимостта от «изучаването природата на изказванията и многообразието от жанровите форми на изказванията в различните сфери на човешката дейност», както посочва Бахтин. Появяването «на неясно и двусмислено използване на такива термини като „реч“ или „поток на речта“ показва терминологична неопределеност», което от негова гледна точка се явява в резултат от «игнориране на активната роля на другия в процеса на речевото общуване и стремежа въобще да се заобиколи този процес»

Според автора на статията Бахтин показва и как могат да се избегнат споменатите противоречия с твърдението, че «изучаването „стилистиката на езика“ ще бъде правилно и продуктивно само на базата от постоянното отчитане на жанровата природа на езиковите стилове и на базата от предварителното изучаване разновидностите на речевите жанрове».

Бахтин посочва също, че езиковите или функционалните стилове са жанрови стилове и (което е много важно) не жанрът се явява съставна част на стила, а «стилът е елемент в жанровото единство на изказването».

Той подчертава, че за всички сфери на речево общуване са характерни следните структурни (конструктивни) особености на изказванията:

1. Смяна на речевите субекти, създаваща ясни граници на изказванията;
2. Завършеност на изказванията: завършеност, цялостност на изказването, предполагаща възможност за отговор;
3. Насоченост на изказването: има автор и адресат.

Особено важни според автора са: твърдението на Бахтин, че оформянето на ясни граници на изказването е невъзможно без да се прояви авторската индивидуалност: «особените вътрешни граници се създават благодарение на печата на индивидуалността, лежащ върху произведенията от научните или художествените жанрове», а също забележките му за ролята на „речевия замисъл“ или за речевата роля на говорещия при оформяне завършената цялост на изказването. Такава постановка на въпроса показва неоспоримостта не само за възможността, но и за задължителната проява на авторски стил в научното произведение.

Очевидността на тази постановка се разминава с функционалната стилистика, в която тази проблема се обсъжда на нивото на нормативното въвеждане позволено/не позволено. Например като свидетелство на това разминаване може да послужи следната внимателна формулировка на Кожин: „В съвременната лингвистична наука е спорен въпросът за проява на стила на автора в научната реч. Ще отбележим, че в научната реч съвсем не е противопоказно да се прояви авторския начин на представяне. Обаче…».

Докато принципите на лингвистичната теория за емоциите (емоциологията) съвпадат с позициите на Бахтин: «…индивидуалната синергетика на авторите се проявява в особения стил на изложението на материала, в специфичния им подбор на вече известни лингвистични знания и в собствената им интерпретация и адаптация за учебниците, в емоционалния им заряд, в личните им пристрастия към анализираното» [Шаховски, Лингвистична теория за емоциите, М., 2008]

Като илюстрация на текст с експресивна съставка ще покажем част от монографията на Абелева (Механизми на комуникативната реч, М., 2012], в която градирането на експресията се постига чрез използването на знака „удивителен“: «… При това количеството получени единици превишава стотици пъти изходните: ако списъкът на фонемите наброява средно около трийсет единици, словарния фонд на един развит език достига повече от половин милион единици (!). По-нататък, от думите, групирани по определени правила, могат да се съставят по-големи единици (изразяващи завършена мисъл). Макар че броят на тези по-големи единици е теоретически ограничен, фактически те не могат точно да се преброят, понеже техните речеви еквиваленти (фрази) имат астрономически брой (!!). Накрая, от възможните свързвани помежду си фрази, могат да се съставят още по-големи единици (текстове), излизащи далече от границите на езика. Възможните разнообразни текстове са неизброими (!!!)».

Без съмнение е, че проявата на авторската позиция и авторски стил са пряко свързани с експресивна компонента в научния текст. «В третата особеност на изказването – пише Бахтин – отношението на изказването към говорещия (автора на изказването) и към другите участници на речевото общуване съдържа и такава характеристика на изказването „експресивен момент“, т.е. субективно, емоционално оценяващо отношение на говорещия към предметно – смисловото съдържание на своето изказване».

Трудно е да не се съгласим с Бахтин, че «абсолютно неутрално изказване е невъзможно», че «в различните сфери на речево общуване „експресивният момент“ има различно значение и различна степен на сила, но съществува навсякъде».

Тази позиция, според автора, се потвърждава от данните на съвременната наука: емоционалното е признато като неразривна част от човешкия интелект, заедно с рационалното; доказано е , че съществува емоционално мислене и емоционален интелект; признават се емоционални жанрове; емоционални речеви актове; емоционални включвания в научния текст.

С извадки от монографията на Бондалетов [Социална лингвистика, М.: Просвещение, 1987] ще илюстрираме посочените емоционални включвания:

«… Пречеше практиката на лек „излишък“ на езика в дисциплините, които могат да го имат като свой предмет…» 
 «… И макар че неговата „гениална“ брошура за марксизма и езика не съдържаше нищо принципно ново…» 
 «… Съжалявайки че не можеха свободно да изразяват своите идеи, лингвистите бързо наваксаха изоставането си от челните лингвистични центрове…» 
 «… Наименованието „дискриптивен“ е дадено по описателния метод, с който работеха американските езиковеди… Патриарх на дескриптивизма е…»
«… Бяха необходими тласък и светлинно избухване с такава сила и яркост, каквато можеше да се получи само чрез съединението на „системността“ и „синхронността“ от включването на третата компонента - „функцията“…»
«… Изследователите, „стъпвайки на раменете“ на своите учители с голям опит, станаха по-точни, по-предпазливи и по-изтънчени…»
«… Това не е просто между-дисциплинарна наука, а е „чадър“ обединяващ много сродни и даже не сродни науки…»

Като сравним експресивността на научния текст според Бахтин с тази според традиционната стилистика, ще стигнем до извода, че с един и същ термин се крият два противоположни вектора на разбиране. Ако във функционалната стилистика под експресивност на научния текст се разбира до голяма степен използването на емоционално-експресивна лексика и средствата на словесната образност, т.е. езикови единици, то по Бахтин експресивността не произлиза от отделните думи като езикови единици, не произлиза от смисъла на тези думи, не е свойство на отделните думи: «… емоцията, оценката, експресията са чужди на думите от езика и се поражда в процеса на живата им употреба при конкретното изказване».

Проявата на различното разбиране на експресивността в научния текст, с допустим толеранс може да бъде съпоставена с идеята за разграничаване на емотивността и емоционалността на изказването, родено от емотиологията (науката за емотивността). Емоциите на учения имат естествен спонтанен характер или според Ларина е „открита демонстрация на чувства“, а по мнението на Шаховски „неконтролирана демонстрация, експликация на авторския емоционален дейксис“ (Дейксис означава използването на дума или фраза, чието значение зависи от това, кой говори, с кого говорят, къде се намират и т.н., например „аз“, „тук“ или „вчера“ – бел. прев.). Ако се следва логиката на Бахтин, естествеността на експресията при речевото общуване, според възгледа на автора на статията, е свързана с това, което е «замисленото и създадено ЦЯЛО от автора, което винаги е експресивно и излъчва своята експресия върху избраната дума, заразява я с експресията на цялото» [Бахтин]. Близко до ума е, че «спонтаността» и «липсата на контрол» в известна степен са условни, тъй като показването на тези чувства по един или друг начин се ограничава от жанровата нормативност, от типичните жанрови експресии, усвоени от автора от неговия речеви опит.

Емоционалността в научния дискурс се реализира във вид на естествената актуализация на речевия замисъл и речевата воля на автора «и е проява на неговия природен инстинкт, мотивационната основа за категоризация на неговите знания чрез тяхната осмислена вербализация» [Шаховски, Лингвистична теория на емоциите М., 2008].

В същото време емотивността е осъзнатата от автора реализация на емоционално комуникативно поведение, което има прагматичната цел да въздейства на читателя. Преднамереното използване на емоцията като тактика и стратегия в научното изложение трансформира емоционалността в емотивност.

Такъв път за формиране експресията на изказването в някаква степен абсолютизира стилистиката основана на убеждението, че всяка дума от езика сама за себе си има или може да има „емоционален тон“, „емоционална окраска“ и авторът си избира думите, които съответстват на избраната от него експресия. С такова разбиране на проблема трудно можем да се съгласим, тъй като според Бахтин «експресията не принадлежи на самата дума: тя се ражда при контакта на думата с реалната действителност <…> при изказването». Интересно е да се отбележи, че споменатите по-горе структурни особености на изказването - смяната на речевите субекти, завършеността на изказването и неговата обратимост – са съставни елементи не само на изказването, но и на неговата експресивна компонента.

Част от експресивните компоненти на изказването се проявява благодарение на запълването му с „диалогични обертонове“. Диалогичната наситеност на монографията на Месеняшина [Проблеми на формирането на писмената реч, Челябинск, 2000] ни доведе до решението да я използваме за илюстрация на посоченото теоретично твърдение. Ако в изказването се използва чужда реч, което се показва с кавички, това означава, че вътре в изказването се сменят речевите субекти. Чуждата реч в такъв случай «има двойна експресия и предава диалогичните взаимоотношения на речевите субекти»: «Необичайността на учебната реч се описва добре чрез не прекалено изящния, но в определен смисъл верен анекдот: „Има трима глупаци: геолог – той нищо не е загубил, а постоянно търси нещо; поп – той пее без да е пил; и учител – той знае, а постоянно пита“».

Или «Но думата се пише с букви (за детето и въобще за „наивния говорящ езикът се състои от букви“). Значи, това което има значение, се състои от това което няма никакво значение? Как е възможно това?».

Един от критериите за завършеност на изказването е създадената възможност за отговор. Всяко изказване неизбежно съдържа отговори, отзвуци от други изказвания от определена сфера на общуване, които се отразяват в експресията на собствената реч: «Струва ли си след това да се учудваме, че уроците по роден език в училище са не само най-трудни, но са и най-скучните? Нали в тях детето през цялото време се опитва да се насочи (и то не без успех) по лъжлива следа: вместо увлекателната и неразрешима загадка да се приплъзне към евтини забавления (ако въообще някой иска „да подслади горчивия корен на ученето“)».

Третата структурна особеност на изказването – обратимостта – предполага наличието на автора на изказването и на други участници в общуването. Типичната концепция за наличие на адресат е база на всеки жанр. От характера на адресата зависят също степента и характера на експресията в изказването: «Лъжлива е самата концепция за родния език в училище. Всички знаят, че „плодовете на ученето са сладки“. Но къде е сладостта на плода от обучението по роден език? Плодът е още по-отвратителен от корена. Е, научи се да слагаш запетаи. Е, казаха ти „браво юнак“. Какво съм научил? Да спазвам смешен и безсмислен ритуал! Къде е обещаният сладък плод?».

Всичко казано по-горе доказва, според автора на статията, задължителността на категориите експресивност, емоционалност и емотивност при създаване на текстовете от научния дискурс!!!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

вторник, 9 април 2019 г.

Каква е ролята на философите?


Искам да разкажа пределно кратко и ясно каква е ролята на философите в обществото. Незаменима е тяхната роля. Разбира се, поставям си една свръхзадача, не е толкова лесно да се разкаже всичко това при положение, че (не само) у нас масово не се разбира що е това философия. Но ще опитам. Ще започна отдалеко.

Тази история се приписва на Зенон. Ето как е предадена в Уикипедия:

Античните автори отделят особено място на смъртта на Зенон. Поради политически различия Зенон е бил измъчван от Елейския тиран Неарх и в края на тези мъчения е починал. Тук версиите са различни. Диодор (Х, 18, 2) разказва версията, според която, когато Зенон трябвало да предаде политическите си съмишленици, той поискал тиранът да се доближи за да му ги прошепне на ухото. Когато Неарх направил това, Зенон захапал ухото му и бил пребит до смърт. Плутарх мимоходом разказва различна версия —- когато Зенон трябвало да издаде съзаклятниците си, той отхапал езика си и го изплюл в лицето на тирана (Против Колот, 32, 1126 D).

Обърнете внимание, щото смисълът на цялата история тук е нещо, до което трябва да стигнете сами. Зенон значи живее в държава (град), в който властва тиранин. Народът, както обикновено става в условията на тирания, се страхува и мълчи (и мнозина пък, като се подмазват на властта, черпят облаги от нея заради низостта си). Зенон е прочут философ. Тиранинът знае, че като такъв има влияние (в Античността към философите се отнасяли не като сега: уважавали ги, почитали ги). В този смисъл философът е нещо като конкурент на тирана: той има духовна власт, която в някакъв смисъл е по-важна дори и от политическата. Щото това е власт над умовете, философите завеждат ведомството на истината, те са нейни служители, така да се каже, което определя високият им статус. А истината е нещо най-мощно и непобедимо. Тя е тяхното божество.

Та значи народът мълчи, изпаднал е в малодушие. И понася тиранията. И какво направил философът? Има, виждате, две версии за смъртта му. На публично място, представете си нещо като събрание, на което присъствали всички мъже в полиса (жените тогава били държани встрани от политиката), се наложило тиранинът да попита нещо Зенон (дали го е питал за имената на политическите си приятели или за нещо друго е отделен въпрос); Зенон поискал да му пошепне на ухото това, за което тиранинът го попитал; и като устата му наближили ухото на тирана, той го захапал със зъби; тиранинът почнал да пищи от болка; Зенон обаче не пускал, имало опасност да прегризе ухото на тирана; стражата нямала друг изход да освободи пищящия тиранин освен като съсече с мечовете си философа; та умирайки, зъбите му да отпуснат ухото на клетия тиранин. Така загинал Зенон.

Другата версия е още по-интересна, е още по-впечатляваща. Пак на такова общо събиране на народното събрание (в народното събрание тогава участвали всички пълновръстни мъже) Зенон взема думата и произнася бунтовно слово. Упрекнал е, предполагам, народа, за малодушието му: какви мъже сте вие като треперите пред един толкова жалък тиранин?! Засрамете се поне малко, вие не сте никакви мъже! Речта му, убеден съм, била пламенна - и смела. В края на речта си ораторът до такава степен се увлякъл, че със собствените си зъби си прегризал езика (!!!) - и го изплюл в лицето на тирана (или в лицето на народа, на знам къде точно паднало кървавото парченце месо). Предполагам стражите пак скочили да съсекат гневния философ.

Това е втората версия за смъртта на Зенон. А може този философ да не се е наричал Зенон, може името му да е друго, може друг философ да е направил тия неща. В Древността често неща, направени от някой, били приписвани на друг. Нещо като мит, като красива приказка е тази история. Но това не променя нищо. Няма значение кое точно е името, кой точно е философът, дето направил тия неща. Какво липсва от историята ли? Ами сетете се сами. Какво последвало след като Зенон направил това, което направил ли?

Вие какво мислите е последвало? Зенон дава пример на мъжете-страхливци как подобава да умре един мъж. Как ли им е повлияло това? Ясно как, в Древността мъжете били други, не като днешните. Реакцията на народа била ясна: изведнъж, като видели каква сцена се разиграла пред очите им, се събудило мъжеството у подвластните, у покорните до преди малко на тиранията, мъжете постъпили като мъже: скочили, с голи ръце разоръжили стражата, хванали тирана и го пребили от бой - или с камъни (на Агората дали предвидливо не са били събрани всички камъни, а павета тогава, предполагам, е нямало: паветата са доста удобни за тази цел, именно да бъдат замеряни с тях от недоволния народ самозабравилите се негови управници!). Един вид, ето, това показва, тази е смисълът на историята, която ви тълкувам толкова подробно: философът предизвикал по най-отчаян начин нещо като революция. И тиранията била съборена. Какво идва след това ли? Идва свободата, идва демокрацията. Дали пък точно такава не е мисията (ролята) на философите?

В днешно време народът си мисли, че философите са някакви си там дърдорещи професори (плямпала, аз така ги наричам!) от типа на бай ви Вучкова, когото май всички възприемат като "философ", моля ви се (туй същество обаче е филолог, има голяма разлика между философ и филолог). Между другото казано, между философите и филолозите от древни времена има голям и неразрешим конфликт. Защото философите са влюбени в мъдростта, а филолозите - в думите. Филолозите обичат твърде много думите, падат си по думите. Философите обаче обичат нещо много повече от сладкото приказване, от употребата на думи само. Сократ цял живот е водил тежка битка с филолозите (писателите, поетите, съчинителите на драми), те също самоотвержено го мразели. И са допринесли за смъртта му - като злословили по негов адрес. Филолозите също така не се свенели да вземат пари за обучението на учениците си, те били първите платени учители, докато Сократ смятал това за недопустимо: да се търгува със знанието (нещо безценно), да се обменят знания за пари е пошло. Днешните професори (включително и по философия) за пари са способни на какви ли не подвизи, примерно пътуват от град в град, от университет в университет, кръстосват страната, само и само да вземат повече (от една) заплати; между другото лакомията за пари е сигурно доказателство, че въпросният "философ" няма никакво отношение към философията, към същинската, към истинската философия. Както подобава, големите философи са били предимно бедни, а са били бедни щото са били кажи-речи съвсем безразлични към парите. Учените в областта на точните, на естествените науки сякаш по могат да са привързани към парите - или и отдадеността на науката предполага откъснатост от тази тъй разпространена в наше време страст (лакомия) към парите?!

Та с какво се занимават днес, в наше време, философите ли? Освен да бичат пари (даскалите по философия предимно това правят, за едната заплата са способни душата си на дявола да продадат!) те, предполагам, правят и това: да се подмазват на силните на деня, на властващите, пак с оглед да се облагодетелстват, пак да се докопат до тъй заветните парици. Пишат дитирамби на управниците, тъй ли? Или това го правят днешните поети? (Нали поет написа безсмъртното: "Никой не може да ми забрани да те обичам, скъпи другарю Живков!"?!) Е, и сред днешните философи е пълно с подлизурковци спрямо властта. Макар че властта у нас едва ли има особено голяма нужда от умни, от мъдри хора. (Властта у нас има нужда предимно от добри специалисти по най-изтънченото смучене и крадене на пари от клетата държава!) Но да оставим менте-философите ("ентелектуалците"), дето копнеят да бъдат поканени да поиграят тенис с днешният тиранин на България Боко Борисов. (Тия дни се разбра, че доцент Александър Йорданов, филолог, понеже имал късметя да поиграе тенис с г-н Премиеро, успя да се спазари и да се уреди даже с избираемо място в листата за евродепутати! Но филолозите, казахме, са тъй лъжливи, са такива мошеници, че няма мерзост, на която да не са способни!)

Между другото, за да си завърша мисълта, ще кажа и това, важно е: философите са предани единствено на истината, докато филолозите не изпитват такъв пиетет към истината, те са способни на какви ли не лъжи, те съвсем не се гнусят от лъжата, напротив, знаят добре, че чрез лъжи се върви към невиждан прогрес в този наш тукашен (материален и грешен) свят! По тази именно причина Платон, най-великият ученик на Сократ, предложил поетите направо да бъдат изгонени от неговата идеална, т.е. основана на истината и на разума, държава. Философите се покланят само на истината, а филолозите - на думите, включително и лъжливите такива (които явно преобладават в нашия тъй измамен и лъжлив, отдаден на лъженето и на тарикатлъците, свят!).

Значи същинските философи какво правят? Четат предимно чисто академични лекции на студентите по най-отвлечените и най-възвишени предмети, именно за истината, за доброто, за красотата, за светостта, това ли предимно правят истински академичните философи?! И са потънали в четенето на текстове от великите философи на миналото, откъдето черпят безценната за човечеството мъдрост, която после я предлагат в по-смилаем, по-годен за консумация вид на четящото, на жадното за истината человечество? Това ли предимно правят нашите истински, пределно академични философи?! Смирено си четат дебели, прашни, непипнати от човешка ръка книги - и изнасят прочувствени лекции на студентите си, пробуждайки в душите им страст към истината, правдата, доброто, справедливостта, разума?! Това ли правят, тази ли им е изобщо работата?!

За даскалите по философия в гимназиите да не говорим, те, горките, са заети само с това да изпълняват стандартите и инструкциите на МОН, свеждащи се до това учениците завинаги да бъдат отвратени от философията, от мисленето, от истината, от свободата - и по тази причина са станали буквоеди, дето до смърт повтарят научените наизуст премъдрости на изнемогващите от смъртна досада техни нещастни ученици! Пардон, даскалите по философия от нашите гимназии имат една-единствена грижа: до доживеят някак до заветната пенсия, да оцелеят в месомелачката, наречена училище-мъчилище! Иначе казано, те са предимно... садисто-мазохисти по душевните си наклонности: мъчат, тормозят учениците си и същевременно се самоизмъчват, и от двете получавайки някакви перверзни удоволствия!

И какво излиза: ние сме общество, в което философите изобщо не си изпълняват мисията, нали така?! Иначе казано, ние сме общество съвсем без философи: тогава има ли смисъл да се чудим защо простотията у нас е така напреднала, че даже успя да завладее върховете на държавната власт?!

Първата ми горчива констатация е тази: философите у нас съвсем не си изпълняват задачата и мисията. Далеч са от душевното благородство, което поражда тази велика духовна сила, че да се отдадат на смирено служене на незаменимата с нищо друго роля на философите. Философите ни са мижитурки, така ли? Що е философ-мижитурка можете ли изобщо да си представите?! Амче аз вече казах нужното за да успеете сами да си изрисувате в съзнанието неговия образ. Много явно сме загазили щом като ония, които по някакъв начин са що-годе причастни към философията (щото да си истински философ е нещо рядко и съвсем друго!), изобщо не си изпълняват ролята, която философията им е отредила. Друг е въпросът, повтарям, че у нас масово изобщо не се разбира що е това философия. Дали да не осветля този въпрос най-напред?!

Темата е грамадна, много може да се каже и напише, аз вече съм го сторил в своите книги (които, естествено, никой не чете, а най-вече не ги четат тия, дето се смятат за философи - сакън, да покажат публично, че са обърнали внимание на някакъв си там... неакадемичен самозванец - като автора на тези редове!). Преди време, прочее, като ми излезе книгата, съдържаща лекционния ми курс по философия, за да го издам в един дебеличък том, ми се наложи да направя какви ли не подвизи, аз реших да подаря на всички велики философи, на светилата от философския факултет на Софийския университет по екземпляр от книгата си; да, даже поименно им ги надписах, отидох с огромна количка, оставих ги в канцеларията, успях да убедя секретарката да им каже да си вземат своя екземпляр; защо го направих ли? Ами направих си един малък тест, малък експеримент, нещо като лакмус си позволих.

Знаете ли що стана?! Досещате се май, нали така?! Никой, да, абсолютно никой от тях не откликна - поне да ми беше звъннал по телефона да ми благодари! Пълно мълчание! По досущ същия начин нашата философска общност стоически си замълча и още продължава да мълчи по повод на философското списание ИДЕИ, което издавам вече 11 години, което, както и да го погледне човек, е напълно феноменално, нали така (техният тъй "академичен", няма що, обет за мълчание е феноменалното, не моята грижа за философското образование на младите хора!)?! У нас, в Мутроландия, сичко е феноменално, що да не е феноменална и отдадеността на философията на философите ни?! Но да се върна на темата си: що е философия, може ли да се каже най-важното тук, вкратце, напълно понятно и пр.?!

Всичко не ща да казвам, то е и невъзможно. Но ще кажа онова, което тук ми е потребно. Философията е непрекъсната битка с човешката склонност да се правят глупости (простотии), включително и може би най-вече със собствената такава склонност. Може ли тогава да има претенция че е философ онзи, който прави простотии и глупости, излага се, а сам не съзнава що е направил?! Каква е тази душевна низост да се излагаш, правейки пълни простотии, и в същото време да имаш и претенцията, че си, моля ви се, "философ"?! Значи философът, бидейки нещо като страж на истината, органически ненавижда глупостите и простотиите - и води безпощадна битка с простаците, с глупаците, тъй ли?! Или това не е точно така? Щото, ако е глупостта, както твърди Кант, е нелечима, то тогава какъв е смисълът да воюваш с глупаците - и простаците?! Дали това да воюваш с глупаците и с простаците само по себе си не е глупост - и простотия?! Може ли дори и философите да си позволяват глупости - и да правят простотии?! Не може, ала у нас може, така ли - щот ний сме "по-специални"?!

Що е глупост и що не е - всичко е относително бе, философе, я недей да се правиш на интересен?! Нема истина, има много истини, има много варианти, секи си е прав за себе си, в нашето либерално време ний така мислим, всеки има право на мнение, претендиращо, че е истина. Има не истини, а в нашето тъй напреднало време има пост-истини, има полу-истини най-вече. Нема знания в областта на философията, нема и истина, задължителна за сички! И който държи да ни налага мнението си, при това излизайки с претенцията, че е философ, такъв е... болшевик, нали така?! Нека сички да си мислят както си искат, нека никой да не мисли, щот какъв е смисъло да мислим след като никога нема да се разберем относно химерата, наречена "истина"?! Нема истина, а има много мнения, което от кое по-тъпи! Да живей тъпотията! Защо тогава ни е истинско образование бе, Грънчаров, айде стига с твоите глупости, нема такова, ще си затъпяваме колкото си искаме, болшевико неден, дето си завършил в СССР, пък сега ще ни се правиш на философ?! Я го виж ти, ще ни убеждава, че нашето образование било сгрешено, че било менте, ще ни мъмри, че сме биле забравиле що е това образование, ще ни обвинява, че сме биле тъпи и необразовани, айсиктир?! Не, има свобода, ерго, значи нема некакво същинско образование, нема и истина, нещо нема, а всичко е позволено; абе, Грънчаров, ти за кой се мислиш бе, ще ни дърдориш тук, че философите биле имале некаква задължителна роля, без изпълнението на която не заслужават да се наричат философи! Айсиктир, я го вижте, ще ни обижда той: искаш ли да те дадем под съд за обида?!

Между другото, за малко да пропусна нещо важно, леле, как щях да забравя комай най-важното. Истинският философ, Грънчаров, не пише като теб, простонародно, той пише некакви там много сложни, нáучни изречения, които никой не разбира, колкото по-неразбираемо ("академично") пише философът, толкова повече он е учен, толкова повече он е велик и истински като философ. Такива перекендета като теб, дека хем се правят на уж философи, хем се стараят да пишат просто и разбираемо, по тази причина изобщо не са никакви философи, те са... просто нема дума, с която да изразим отвращението си от тях! Истинският философ е толкова учен, че като каже нещо тъй умно, он сам не може да разбере що е казал, ето това вече е върхът: требе цел институт да се учреди с много щатове, които после да тълкуват що е бил казал тоя тъй велик истински философ!!! Значи философите, подобно на оракулите, произнасят некакви съвсем неразбираеми думи, книгите им също така са съвсем непонятни и неразбираеми, на това основание не може секи да се произнася що е това философия, философията е само за избраници, на които БАН ще им плаща заплатите за да си се тълкуват един-друг, иначе казано, философията е нещо съвсем безобидно и безполезно! Те това е философията, пишат некаква нáучни, непонятни на никой нормален човек учени статии, издават ги в непотребни никому научни журнали или в книги, които никой нормален човек не би пипнал с ръка, ето това е философията, после книгите и журналите им с векове ще отлежават в библиотеките под дебел слой прах, непипнати от човешка ръка! Е, пардон, философите пишат учените си трудове само колкото да получат съответната академична титла, да станат доктори и професори, а всичко друго, що си мислят че требе да го правят аутсайдерите и маргиналите като теб, Грънчаров, са нещо, на което ний, нормалните хора, не обръщаме капчица внимание, анадъмо теперь?!

Боже, кога ще обясня що е това философия като се отклонявам толкова?! Май нема надежда да обяснявам това нещо, а пък се вижда, че и нема никакъв смисъл да обяснявам тия неща, щот кой ли верва на такива като мен?! Е, значи е разумно да се въздържа, дето се казва, от обяснения и разсъждения, нека и аз да постъпя поне веднъж що-годе разумно. То всичко си се знае бе, Грънчаров, то сичко си е ясно и без тебе бе, никой не ще да ти чете твоите уж умни приказки бе, само ни губиш времето бе, никаквецо неден?!

Добре, обещах да не се разпростирам, а май доста се олях. Ще бъда кратък, с оглед да завърша тази очертаваща се никога да не свърши статия, пардон, това есе. Щот на такива кат мен не е позволено да пишат статии, те са за учените и академични философи, такива кат мен маргинали пишем предимно есета, които пак никой нема сили да дочете до края. Хайде сега да опитам да бъда пределно аналитичен и кратък. Философът, значи, има следната роля (ако изходим от идеята, от понятието за това що е философия, забравени напълно в наше време):

- Философът се вълнува единствено от истината - и я казва (пише) без да увърта, без да се подмазва никому, т.е. прави точно обратното на онова, което правят "нормалните хора";

- Философът е страж на истината, воюва неуморно за нея, пази я, съхранява я, той боготвори истината, той е пръв служител в нейния храм;

- Философът, от тази гледна точка, е напълно... ненормален особено в един съвременен свят, в който царства лъжата - и властват лъжците; философът, от тази гледна точка погледнато, е напълно неадекватен на света, в който живеем, той сякаш не е от този свят, той е пратеник (на един чист и възвишен духовен свят!) в този наш грешен и лъжовен свят, по тази причина, философът неизбежно се възприема, по оптиката на този тукашен свят, за безумец, за луд, за откачалка;

- Казвайки истината в един свят, който се покланя доземи на лъжата и на лъжците, философът мигновено стана напълно ненавистен на всички, дето служат на този тукашен наш грешен и лъжлив свят; по тази именно причина човечеството с пълно основание възприема философите или за безобидни луди, или пък за най-заклети врагове (на спокойствието, на стабилността), които по тази причина непременно трябва да бъдат убити;

- Философът, ако държи да си остане такъв, не само говори истината в тесния кръг на своите познати и приятели, той дръзва да говори истината (и то съвсем гола, неприкрита, което е съвсем безсрамно!) напълно публично, на висок глас, пред всички, по тази причина, понеже неизбежно почва да бичува лъжците и служещите на този свят, философът става съвсем реална обществена заплаха, което пак води до извода, че в името на общественото спокойствие и на държавната сигурност философите трябва да бъдат убивани безжалостно (не е достатъчно да им бъдат изскубнати езиците, щото те ще почнат само да пишат, а пък друг ще чете прочувствените им речи!); да, най-сигурното е философите просто да бъдат убивани;

- Философите спорят всеки ден, но не по глупавите теми на всекидневието, не за дреболии, а именно по най-важните за нас, човеците, въпроси, проблеми, теми, т.е. дръзват да говорят по ония теми, по които всички предпочитат не само да не мислят, но и да не говорят; те говорят по съдбовно важните теми и проблеми, което ги прави още по-опасни, а това засилва нуждата да бъдат обезвредени, и то най-ефективно, чрез убиване;

- Философите развращават младежта, т.е. посяват вируса на свободната мисъл в умовете, в душите на младите, т.е. разклащат цялата така старателно градена възпитателна система на послушанието, на произвеждането на роби, сиреч, философите неуморно работят за това младите да станат пълноценно живеещи, това значи не само свободно мислещи личности, но и личности, които практикуват свободата всеки ден, т.е. които живеят със свободата си; ето защо философите стават още по-опасни за общественото спокойствие и мир, те създават предпоставките за раждането на една мислеща и разумно живееща човешка общност, което е смъртна опасност за обществото на единонемислието, каквото е обществото на лъжата и на лъжците (и тарикатите); по тази причина философите стават първи врагове на обществения мир, които трябва безжалостно да бъдат обезвредени чрез убиване;

- Философите (истинските, разбира се, не ментетата) не трябва да бъдат допускани до училищата, до университетите, до медиите, до събранията, по тази причина най-насъщна задача е да бъдат гонени, уволнявани, лишавани от възможността да вредят на общественото благо, а най-кардиналното средство за обезвреждането на философската обществена напаст е убиването им; всичко мислещо е заплаха, то трябва бъде убито; а как да не бъдат убивани тия, които са зърното, корена, вируса на обществената зараза, именно учителите по мислене, философите, които дръзват да мислят дори самото мислене, които търсят истината за самата истина и прочие, сиреч, философите;

- Изпусне ли се духа от бутилката, стой па се дръж, всичко ще отиде по дяволите, сиреч, има опасност да станем общество, в което ще задават тон не лъжльовците, не мошениците, не крадците, а правдолюбивите, свободолюбивите, иначе казано, философите, които си позволяват да проповядват тъй опасното учение, че истината, моля ви се, ще ни направи свободни, че истината, видите ли, освобождава, прави ни истински човеци, т.е. свободни човешки същества; виждате, че убиването на философите става насъщна обществена нужда, нали така?

- Философите играят ролята на истински духовни водачи, те будят съвестите, те провокират събуждането на човешкото у човека, те спомагат човеците да си изпълняват своята същинска роля, а ролята на човеците е досущ същата, каквато е и ролята на философите, иначе казано, истинският философ всъщност не е друго, а същинският, пълноценно живеещият човек, философско и човешко по този начин съвпадат, тази истина съм я развил в своите съвсем непотребни книги, които вие с пълно право не докосвате с ръка, щото ако ги докоснете и, опази Боже, се зачетете в тях, възниква реалната опасност да станете истински пълноценни човеци, възниква опасността да се пробуди вашият дух, сега разбирате ли защо такива философи като моя скромна милост трябва немедлено да бъдат убити, а книгите им - крити дотогава, докато не изгният, докато мишките не ги изядат?!

- Ако философите не си изпълняват ролята, обществото неминуемо се обезчовечава, в него вместо човеци почват да "живеят" някакви бездуховни зомбита, уж са живи, но не съвсем, всъщност в обществото преобладаващият човешки тип стават живите мъртъвци, по сполучливия израз на моя приятел Любен Воденичаров, който е един много проницателен човек, иначе казано, е роден истински философ;

- За да е обществото ни човешко, сиреч, в него водеща роля да имат истинските човешки същества, това значи свободно живеещите човеци (и граждани: щото човекът, по изказването на Аристотел, е политическо живо същество, е същество, занимаващо се с политика), ролята на философите за това е водеща; няма как обществото ни да е човешко, да е добре уредено, правово, справедливо, в него да царува законността и здравия ред, основан на свободата, ако философите не си изпълняват своята роля; философите трябва да са и политически водачи на нацията си, т.е. прав е Платон, написал:

Докато сегашните царе не започнат задоволително да философстват или докато философи на не възцарят, човечеството да не чака края на злото!

- Ако искате нашето общество най-лесно да се очовечи, демократизира и прочие, трябва да направите точно това, примерно, до всеки управник да му сложите един добър философ, който да го насочва, да му дава съвети, да му казва какво трябва да прави, ако такъв управник не слуша своя философски съветник, трябва по негово настояване мигновено да си губи длъжността; а дали самите философи могат да станат добри управници, това вече е тема на друг разговор, на друго есе, на друг дебат;

- Още много неща бих могъл да кажа, но да спра дотук, мисля, че казаното е добра основа да се позамислите поне малко; затова спирам дотук. Да отбележа нещо "пределно лично" накрая: сега разбирате ли защо моя скромна милост, която се опита на дело да приложи своите разбирания, беше така жестоко опраскана, уволнена и защо в момента властващите правят нужното да ме убият безпощадно - за да ми отмъстят за стореното?! Мисля, че би следвало да си изясните отговора самостоятелно и по този въпрос: приятно мислене ви пожелавам!

Толкова. Писна ми да пиша, признавам си. Желая ви хубав ден, бъдете здрави!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ