Веднага харесах темата на магистърската си работа „Под манастирската лоза“ – светци и житиен корпус» по две причини: Елин Пелин е един от любимите ми автори и защото такъв поглед върху творчеството му считам за оригинален. Поради ангажименти на научния ми ръководител бях принудена сама да разработя темата (посочената литература показва че съм ползвала над 50 източника). Предлагаха ми да си сменя темата, но се намери един благороден човек, който предложи вече подготвената от мен тема за защита.
Според психологията човешката душа се състои от разум и емоции. Че има разум в моята работа, никой не отрече. Основната забележка на рецензента беше, че стилът на текста е по-скоро есеистичен. Наскоро прочетох в блога на философа Ангел Грънчаров преводната статия „Учените също са хора и емоционалното не им е чуждо“ и за сетен път се убедих, че за мене не е в сила остроумното описание на Козма Прутков за „лице с изпъкнала буза от едната страна и хлътнала – от другата“. Това ме импулсира да предложа в същия блог на Ангел Грънчаров „mot a mot“ част от магистърската си работа - за да покажа на читателите какво беше посочено като нейна основна слабост – липсата на чист научен стил (евфемизъм на влязлото от английския език понятие „пуританизъм“).
Иванка Динкова – Караянева
… МОЕТО НАЧАЛО
Бях на панихида. Слушах словото на отеца и се замислих за дипломната си работа и по-точно как да започна. Припомних си какво прочетох за „началото“ на самия Елин Пелин, което ще цитирам дословно [2]:
„Да ви кажа. Аз имах един чичо поп. Ама истински поп, свети поп. Отдавна умря този човек. Аз бях още дете. Той ме обичаше и ме водеше в черквата на вечерня - никой няма в черквата - и ме учеше на гласовете, да пея. И викаме, колкото можем: и той, и аз. Той си е попийвал, но аз после схванах тая работа. Между другото ходехме на разходка. Той ме водеше все из нивите и ми разправяше интересни работи за светци. Той ги разправяше по един особен начин, не с голямо уважение към тия хора - и оттам някои работи така съм схванал. Винаги са ме интересували тия неща и съм чел такива книги – Житията на светците. Той ми ги даваше и аз съм ги чел. И оттам ми е хрумнало да напиша „Под манастирската лоза“ с едни мои разбирания за светците.“
Така че и аз ще започна с моите възгледи за каноните на християнството, такива които си създавах от посещения в църквата и от разговори с близки хора, запознати с основните положения в религията.
1. Считам, че най-важният принос на християнството е неговия етичен кодекс. Основното правило на този кодекс е „да се отговаря с добро, дори и на злото“ (ако ти ударят шамар, подай си и другата буза);
2. Човекът е „двойствен“ – състои се от ДУША и ТЯЛО. В реалният свят човекът трябва да се грижи повече за душата си, което ще му осигури място в рая. Тялото е „грешно“ („първородният грях“, „Светата Дева“, за висшия клир и за монашеството, за което е недопустима женитба и това се приема като „път към святост“ и т.н.);
3. Освен ТРИЕДИННИЯТ БОГ (Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух), като представа за доброто, съществува и представа за злото – САТАНА;
4. Вярата в Бог (или в Христос, което е едно и също) е задължителна – само тя може да ти опрости греховете (защото няма „безгрешен“ човек, най-малкото защото е плод на „първородния грях“);
5. Не можеш САМ да молиш Бога за опрощение – задължително е посредничеството на „църквата“ (приема се, че църковните отци са по-близки до Бога и той ги слуша повече – неслучайно някои от тях са канонизирани за „СВЕТЦИ“ и винаги са около Бога). Благодарение на Бог-Син Христос, в християнството се въведе догмата, че „човек е сътворен по божие подобие“ и така чрез антропологичните образи се появи иконографията – всички свети образи и сцени са били рисувани по определена от църквата система;
6. Християнството приема възможността за проява на „ЧУДЕСА“. На Христос се приписват много чудеса, но в Житията на светците (които не са точни техни биографии) също са описани много чудеса (дори до днес определени религиозни действия, като например докосване до свята икона или нощувка в манастир на «свят ден» също „могат да предизвикат чудеса“ според вярващите);
7. Християнството приема, че Христос е МЕСИЯ, но понеже идването на месията не премахна ЗЛОТО в света - въпреки „всемогъщия Бог“ съществува и САТАНА и следователно на човека е предоставена „свободната воля да избира“ – предвижда се ,,ВТОРО ПРИШЕСТВИЕ“, в което „всеки ще си получи заслуженото“ и „праведниците“ (т.е.тези, които са в рая) ще се върнат на земята;
8. В християнството се приема, че дори престъпниците срещу човечеството могат да бъдат опростени, стига само страстно да се помолят Богу (само Бог има право да съди).
В общи линии така разбирам християнството. Сега ще се опитам да представя как Елин Пелин разбира християнството според критиците на произведението му „Под манастирската лоза“. Следващата стъпка ще бъде доколко описанието на светците в „Под манастирската лоза“ съвпада с описаното за тях в ЖИТИЯТА им.
ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА ЕЛИН ПЕЛИН ЗА РЕЛИГИЯТА СПОРЕД ЛИТЕРАТУРНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ
Както споменах, първият поглед върху православието Димитър Стоянов (истинското име на Елин Пелин) е имал още от детските си години [2]. От психологията си спомням, че много от детството остава в съзнанието (или в подсъзнанието) на личността и затова през 1936 г., когато се публикува „Под манастирската лоза“, излиза и учебното помагало по „Вероучение за деца“ [13].
Цикълът разкази „Под манастирската лоза“ според Елин Пелин е „творбата на неговия живот“. Това е най-своебразното и най-дълго създаваното му произведение. Писано е от 1908 г. до 1934 г. и се различава от останалите негови произведения в целия посочен период от време, по това, че разглежда общо философски и „вечни“ въпроси, свързани с човешкия живот като доброто и злото, истината и лъжата, вярата, насилието, добродетелта и греха [5]. В „Под манастирската лоза” Елин Пелин използва стилистичния модел на най-разпространените жанрове в православната християнска литература (библейската притча, житието и похвалното слово). Посланието в цикъла по сложен начин съчетава три начала: първо – хедонистичният поглед към света (възгледът, че земния живот е непресъхващ извор на наслади), второ – идеалът на християнската религия за духовно съвършенство, и трето – идеите на Ренесанса за човека като венец на природата.
Вече споменах, че за Елин Пелин е валиден оксиморона ,,най-религиозният атеист”. Ето защо художественият текст на „Под манастирската лоза“ неявно съдържа основните християнски нравствени и догматични постулати за човека, за служенето на Бога и за светостта на божественото, възпроизведени не според църковния канон, а са синтезирани като универсални категории, изведени от рамката на православната християнска култура [1].
Благодарение на по-недогматичното отношение към християнската религия наричат Елин Пелин ,,последният богомил”. Според богомилската философия човекът е прекрасен не когато сляпо следва религиозните канони, а когато остава верен на природата си и обединява в себе си такива полюси на природата, като божествено и дяволско, добро и зло, грях и праведност, красиво и грозно. Доброто и злото равновесно изграждат човешката същност, хармонизират я и ủ позволяват да изпита красотата на житейските наслади, да се радва на живота - и с плътта, и с духа си, за да се докосне до божественото начало [5]. Богомилите са отричали църковния канон защото се отдалечил от истинските послания на „Божието слово“, както са наричали Христос. Те са били дори против символа на църквата КРЪСТ, аргументирайки се че не бива символът на мъчението да се величае [44] (а причината била големите златни кръстове, които са красяли гърдите на висшето духовенство). Елин Пелин също не е против религията, а против проявите на фанатичното и фалшивото като синоними на противоестественото.
Ще се опитам да посоча какви прилики виждам в разказите на ,,Под манастирската лоза“ с християнските канони:
1. Елин Пелин създава „Под манастирската лоза“ като цикъл от християнски поучения – в стил на притчи (притчите са били основния начин на „проповядване“ на Христос, според Новия завет). Героите - светци, отци, монаси, са показани като дуалистични хора („очовечени“ с ДУША и ТЯЛО). Поради това, а и в общия дух на притчата, те са схематични (лишени от пълноценна собствена индивидуалност), а са само проекция на поучаващата идея или догма[6]. Това води до нови функции на елементите на разказа, защото този път светът не трябва да бъде описван, а трябва да бъде обяснен - повествователят изразява своята идея преди всичко чрез персонажа като символичен, а не като художествен образ (неслучайно повечето от заглавията на разказите извеждат на преден план именно персонажа) [49].
2. Заглавието на цикъла ОПРЕДЕЛЯ пространството на разказването ДА БЪДЕ НАТОВАРЕНО с множество символични напластявания и архетипни асоциации [8].
• Лозата е един от най-древните образни варианти на Космическото дърво, изразяващо универсалната концепция за света. Неговото ритуално значение го издига до мистичен мост между отсамното и отвъдното, сетивното и надсетивното, т.е. между различните нива на съществуването. Но лозата е и популярна митопоетическа конкретизация на Дървото на живота и Дървото на познанието, което я превръща в архетип с огромен смисъл. Редом с това, лозата е и традиционен дохристиянски символ на плодородието, а нейната синекдохичен продукт (синекдоха е похват в литературата, когато наименованието на един предмет или явление се замества с наименованието на друг предмет или явление върху основата на количествено отношение и връзката между тях) – виното, се свързва с преживяване на радост от живота с дионисиев привкус (Дионис е древногръцки бог на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието). В християнството лозата също е сакрално растение, чийто плод символизира мъдростта, духовната зрялост, постигнатото висше познание. Виното, заедно с хляба, са свещено свързани с Христовата жертва, заемащи важно място в църковния ритуал. Те означават кръвта и плътта на Иисус и са сакрален обект в ритуалното възпроизвеждане на Великден (ритуалът възпроизвежда поведението на Христос на петъчната Тайна вечеря);
• От друга страна, не бива да се омаловажава определението ,,манастирска” в заглавието на цикъла разкази. То превръща пространството на разказването в християнско богоосветено място, включва го в един особен свят – на смиреномъдрие и истинска освободеност от суетата на земното съществуване. Това е образ на миниатюрна райска вселена, затворен и хармоничен свят.
3. ,,Под манастирската лоза“ има за мото петия стих от псалом 142-ри: “Помянух дни древния, поучихся во всех делех Твоих, в творениих руку Твоею поучахся” (“Спомням си за стародавните дни, размишлявaм за всички Твои дела, разсъждавам за делата на Tвоите ръце”), което въвежда в смисъла на така дълго обмисляната книга [9]. Надписът към целия псалом е ,,Псалом от Давида (когато беше преследван от сина си Авесалома)”.
Това е времето на най-трудни дни и на най-големи изпитания за Св. Цар Давид (в Евангелията се споменава, че Христос е потомък на цар Давид). В псалма той си спомня необикновената милост, която Бог е имал към еврейския народ, и размишлява за всичко, което Бог е сътворил. Св. Цар Давид е видял любовта на Бога към всичко, сътворено от Него, затова и следващият (шести) стих е молитва за помощ на страдащия: “Простирам към Тебе ръце; душата ми е към Тебе като жадна земя.”
Елин Пелин разчита на някои християнски представи – по-скоро представи на онова, което е наречено ,,народно християнство”. През 1904 г. излиза първата книга на Елин Пелин – ,,Разкази“. Какво е станало с неговото мислене след 1904 г.? През 1909 г., в отговор на анкета във ,,Вечерна поща”, той е твърде обезкуражен от писателите, интелигенцията, публиката и обичайните груби нрави у нас. Същата година той започва да пише първите текстове от ,,Под манастирската лоза” – ,,Отец Сисой”, ,,Светите застъпници”.
За целия цикъл разкази Емилиян Станев пише, че: ,,… тук, в тая малка книжка, Елин Пелин е надникнал най-дълбоко в българския светоглед, диалектичен по своята същност, и проникновено, с голяма поетичност е изразил отношението на българина към големите проблеми на живота, към доброто и злото, към греха и светостта, към любовта и смъртта…” [26]….
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
