Пряк път до всички досега излезли броеве (пълен архив на онлайн-изданието):

ИДЕИ, кн. 1, година I, 2009 ИДЕИ, кн. 1(2), февр. 2010 г. ИДЕИ, кн. 2(3), май 2010 г. ИДЕИ, бр. 3(4), окт. 2010 г. ИДЕИ, бр. 1(5), март 2011 г. ИДЕИ, бр. 2(6), юли 2011 г., ИДЕИ, кн. 3(7) от ноем. 2011 г., ИДЕИ, кн. 1(8), април 2012 г., ИДЕИ, бр. 2(9), август 2012 г., ИДЕИ, бр. 3(10), дек. 2012 г., ИДЕИ, бр. 1(11), март 2013 г., ИДЕИ, бр. 2(12), август 2013 г., ИДЕИ, бр. 3(13), септ. 2013 г., ИДЕИ, бр. 4(14), дек. 2013 г., ИДЕИ, бр. 5(15), дек. 2013 г. ИДЕИ, бр. 1 (16), Април 2014 г. ИДЕИ - прил., бр. 1(3), Април 2014 г., ИДЕИ, бр. 2 (17), Авг. 2014 г., ИДЕИ, бр. 3 (18), Дек. 2014 г., ИДЕИ, бр. 2(4), 2014 г. межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (19), Април 2015 г., ИДЕИ, бр. 2 (20), Август 2015 г., ИДЕИ, бр. 3 (21), Дек. 2015 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (5), 2015 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (22), Април 2016 г., ИДЕИ, бр. 2 (23), Август 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (7/8), 2016 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 3 (24), Дек. 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (9/10), 2017 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (25), Май 2017 г., ИДЕИ, бр. 2 (26), Август 2017 г.,

сряда, 28 март 2012 г.

За смъртта и духа

За смъртта и духа

Иван Иванич

(Откъс от подготвяната за печат книга „Из записките на един, който…” – трета част, излизането на която обаче беше изпреварено от смъртта на автора ù)

Не съм морален. Но и много морални възторзи и изживявания съм хвърлил в света. Нито съм за рая. Нито съм за ада. Нито за чистилището.

Нито съм величав като Ахасвер, та да броди вечно в безкрайните вледенени нощи прокълнатата ми от Бога душа.

Аз съм свенлив безсрамник.
И свят престъпник.
Смъртта скоро ще принули и ще оправи нещата.

„Та нали всяко действие носи естетическа и морална стойност единствено когато бива осъществявано от властна и силна натура.” (Жан Жьоне – „Света богородица на цветята”)

Така е с всичко. Така е и със смъртта.

Ние, обикновените хора мрем банално – мъчително досадно и за себе си, и за близките ни.

Странно е, че всички мъртви мъже в ковчезите ги помня с вратовръзки. Сато че ли са подготвени за много отговорно официално представяне на церемонията с опечалени, полуопечалени и неопечалени заинтригувани от събитието. С достолепни строги физиономии.

Мъртъвците са също респектиращо строги. Тотално вкочанени. Вкочаненост – жесток белег на отричане. Категорично отричане на всичко човешко. На всички признаци на живота. Човешкият дух е заличен.

Индивидуалният човешки дух – добър или лош, величав или пошъл – е в живите и остава при живите. Баща ми, даскал Пенчо, остава в мен със своя възрожденски даскалски патос. С даскалската си строгост. С устрема си за принос – да строи училището и читалището. Да е просветител и театрал на селото. Да е основателят на потребителната кооперация и първият ù (неплатен) продавач и касиер-счетоводител. Да е цигулар в градската читалищна оперета. Да ме бие с пръчка за пакостите. Да ми донася всички нови книги.

Вече съвсем престарял, да седи в благи приказки на пейката до градската алея, ама зададе ли се нещо засукано, поразголено и младо, да се вторачи в него и напрегнато да присвива очи, та да го докара на фокус.

Изцяло метнал се на сина си.

Така е жив духът на татко и на другите мъртви от моя живот.

Духът е изконен и вечен. Но аз не мога да си представя душевното безсмъртие на човека. Какво ще прави тоя безсмъртен, индивидуален човешки дух в небесните селения милиарди, милиарди векове в блаженството да съзерцава величието и съвършенството на Бога? То и на Бог ще му писне от него и ще му ревне:

А стига бе!

Безсмъртен е Левски.

Безсмъртен е Омир, Данте, Сервантес, Шекспир, Пушкин…
Бах, Бетовен, Моцарт, Чайковски…
Безсмъртни са със своето епическо зло Нерон и Хитлер.
Безсмъртни са духовете на всички. За живите са безсмъртни. Те са духовната тъкан на човека и човечеството.
Но това не е утешение за умиращите. Особено когато това съм аз.

Прости ми, Боже!

„… Смъртта е завършекът и най-висшият труд, с който се нагърбва индивидът като такъв, в името на тази общност.” – Хегел.

Неискрена, съчинена глупост. Няма философска премъдрост, няма философска истина за всеобщото, която искрено и органично да касае и ангажира индивида.

Що за дивотия – индивидът „се нагърбва” със смъртта!!! В името на общността! Смъртта му се натрапва безкомпромисно и безмилостно. Тя е жестоко отрицание на индивида.

Величествена изкуственост е патосът на саможертвените герои.

Това не е нормалната човешка искреност.

Допълнено на пишеща машина от автора, изпратил ми горния текст под формата на ксерокопие на публикацията, излязла в местния вестник в град Монтана:

Човешкият индивид най-много да се възвиси до… Майната му… За да не се превърне в локва от сълзи и сополи. Така е до нахлуването на агонията. След това… Ще ви го обадя от оня свят.

ЗАБЕЛЕЖКА: Няколко седмици по-късно г-н Иван Иванич, мой задочен приятел от Монтана, с който се знаехме само по телефонни разговори, писма и разменени книги, почина. Повече няма да ми се обади по телефона, предполагам, щото обади ли ми се, чуя ли гласа му, най-вероятно аз самият вече съм се запътил към него…


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ