В новата книжка на сп. ИДЕИ, която трябва да излезе през септември-октомври, публикувам интересна статия на един студент от СУ "Св.Кл.Охридски"; в тази връзка, като обсъждахме новия брой, ми хрумна идеята да му изпратя файла с новия брой, като го помолих да ми каже впечатлението си. Младежът, който в момента е в Лондон, прочете новия брой на списанието и ми изпрати писмо с впечатленията си от статиите, включени в него. Ето, следва по-долу неговото писмо; помолих го да даде съгласието си да публикувам анализа му и току-що получих съгласието му:Г-н Грънчаров, прегледах предстоящия брой на сп. "Идеи"; това всъщност е първият ми досег със списанието и с удовлетворение ви съобщавам, че откривам в "сп. Идеи" онова, което дълги години липсваше в българското медийно пространство. Самородният и вдъхновен стремеж към Битие на българския философски дух. На страниците на списанието намерих разнообразни по тема и насока философски размишления. Присъстват както уважението към философската традиция и класика, понеже без традиция всяко познание е дърво без корен, така и оригинални опити на българската философска мисъл.
Ще започна с "ФЕНОМЕНОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКОТО" на Андрей Владимиров. Където се повдигат базови въпроси за националният дух и самобитност, говори се за националните комплекси, тук са задълбочени търсенията и проблемите, поставени и в моите размишления върху балканският дух. Изследванията в областта на народопсихологията винаги е благодатно за учения и мислителя, но е и коварно. Затова ми се иска да направя и една своя забележка по текста: в статията се продължава една стара традицията на Балканите да се сравнява нашето с европейското, традицията, в която се създават стереотипи и се постулират манталитети. Също така е лесно да се правят изводи за трагични исторически събития от безопасното разстояние на съвремието ни, гледната точка обаче малко се променя когато са ти опряли ножа на гърлото.
И това го казвам не за да оправдавам страхливостта в българската история, феномен, който се среща и сред "великите нации" - че кой предаде Жана д'Арк? А за да се замислим за моралната позиция, от която съдим хора в съвсем различна житейска ситуация от нашата. Авторът, разбира се, не ангажира никои със своите идеи и дори заявява, че изразява свое виждане за "една много сложна реалност", каквото е битието на народната духовност и психология.
Особено ме впечатлиха статиите: "Умира ли капитализмът?" на Тодор Марков, много ми допадна блестящата ирония на Йордан Ангелов в статията "За виртуалната джунгла, която ще замести живота – и всичко потребно на човека", както и откъса от книгата на Айн Ранд. Също и "Какви ли сме в морално отношение ние самите щом търпим крещящите безобразия в нашето родно "правораздаване"?!" на Иван Владимиров, "Свободата като опит и въпросът за абсолютното", автор Десислав Вълканов, “Любовта е невъзможна”: дойде времето на безсмислието и абсурда на живота", текст на Валентин Бенчев.
В статията "Умира ли капитализмът?" на Тодор Марков разсъжденията на автора са породени от световната икономическа криза, обсъждат се фундаменталните въпроси за смисъла и бъдещето на пазарната икономика. А също така се поставя за разглеждане отношението морал-капитал; особенно ме впечатли откровенната правдивост на този откъс:
"Затова само в пазарната икономика може да съществува феноменът да има огромни производствени мощности за някакъв продукт и същевременно хората да умират от липсата на този продукт. Защото, въпреки че е нужен, никой няма да го произведе за тези хора, ако те не могат да си го купят. А ако е произведен, по-скоро ще бъде унищожен, отколкото да им се раздаде. Това е положението. От този пример става ясно, че пазарната икономика, въпреки че на теория не е така, въпреки че е само средство в полза на хората, на обществото, всъщност тя тихомълком е направила подмяна – сякаш „пазарната икономика” гледа на хората не като на свои господари, а като на слуги – като на работна сила, като на консуматори."
Тук се поставя един проблем, който струва ми се ще става все по-остър в бъдеще. Г-н Марков ни запознава от позицията на специалист със съвременните достижения на икономическата мисъл и теориите за произхода на кризата, както и излага някои свой мисли и разбирания. Това е похвално, обаче четейки текста не мога да изгоня от ума си една мисъл; когато западните авторитети се замислиха за бъдещето на капитализмът и ние изведнъж погледнахме сериозно на този въпрос. И ми идва на ум един коментар на мой колега по въпроса за българската философска култура. Относно това, че ние сме просто философска провинция, а въпросът, който мен ме вълнува в случая, е до кога ще останем философи реципиент на Запада?
Другото ми любопитно наблюдение, че десните изглежда изоставят позицията си на безрезервно и безкритично обожествяване на капитализмът и започват да се оглеждат за алтернативи. Аз от своя страна съм привърженик на Тофлър, който смята че днес дясното и лявото като политически категории и координати, все повече губят значението си и се превръщат в анахронизъм. Но независимо от страничните мисли, които породи в мен текста на г-н Марков, статията има достойнството да критикува от базовите позиции на хуманизма една все още необходима икономическа система и да показва пробойните й, от които в бъдеще може да произлезе революционна промяна. Така че авторът заслужава мойте най-искренни адмирации.
Вниманието ми беше привлечено и от статията на Петър Христов поради факта, че проблема за щастието е тема, над която разсъждавам в момента. Затова искам да Ви запозная и с част от мойте изводи по въпроса. Заглавието на статията на г-н Христов ми напомня донякъде на даоиска формула. И действително колкото по-малко мислиш и полагаш усиля за да постигнеш щастие, толкова по-голяма вероятност има да го достигнеш, това е иронията в диалектиката на живота. Затова и действително най-щастливи за децата, тяхната найвност, прямотата и липсата на взискателност, с която приемат всичко в живота; и най-вече откритото им чисто съзнание им позволяват такова щастие, което за жалост се губи с натрупването на обремененост през годините.
Аз обаче не съм съгласен с твърдението на г-н Христов, че стремежът към щастие е нагон или страст, това може да се отнася по-скоро за стремежа към удоволствия и физическо удовлетворение, а стремежът към щастие е висш духовен импулс у човека, който не трябва да го принизяваме до нагон. Затова и аз разграничавам радостта, удовлетворението и щастието като отделни макар и взаимносвързани понятия, а те и не случайно са отделни думи. В мислите на г-н Христов за щастието си личи влиянието на цитираните от него мислители-екзистенциалисти, именно Шопенхауер, Ницше, Достоевски и по-конкретно определено на философския скептицизъм спрямо възможността за щастие, гарниран с обикновеното житейско черногледство на неудовлетворения интелектуалец. И това чувство ми е много добре познато.
А що се отнася до моето виждане то е изразено във формулата: щастието е дар, а не завоевание, а моралният императив в случея е, че щастието трябва да е дар по заслуги, тогава щастливият човек е и достоен. Знае се, че Аристотел постулира щастието като Висшето благо, по-късно христианските теолози приемат Бог за висше благо, но мисля, че може двете тези да се обединят, защото аз смятам, че щастието е усещането за пълнота, за съвършенство, а съвършенството е в Бога-Абсолют.
Другият въпрос е къде да търсим щастието си, от гледна точка на определението, което дадохме, че щастието е пълнота на битието, абсолютната свобода, абсолютната истина; т.е. щастието би трябвало да е в Абсолюта. Въпросът къде е щастието е безсмислен, но от човешка гледна точка в този въпрос има резон, понеже човек е ограничено същество, той има отправна точка и трябва да има цел към която да се движи; естествената цел за човека е щастието.
И така, изправени сме пред избора на два пътя към щастието, пътя на вън към света и пътя на вътре към себе си. Не искам да се разпростирам повече, но смятам, че щастието ни се крие вътре в нас, в постигането на цялосттната личност (според Юнг); този път избират духовните личности; това е стремежът към мъдростта, към Бог или към Нирвана. Докато търсенето на придобивки навън, материални ценности или постижения са просто заместител на истинското щастие; това е ерзац-щастие.
Искам да обърна специално внимание на статията от раздел ФИЛОСОФИЯ НА РЕЛИГИЯТА: "Без вярата в Бога вярата в човека се превръща в презрение към човека". Религиозната тема става все по-актуална в съвремието ни, обладано от демона на "Свещенната война - джихад", идеята за сблъсъкът на цивилизации, разграничени по религиозен признак, възраждането на религиозните чувства в масите е безпорен факт. И докато по време на комунистическият режим религиозните прояви бяха ограничавани и осъждани, днес те са едвали не задължителни. Нерелигиозният човек се възприема като неморален.
Затова религиозната тема според мен може да се раздели на две големи категории. Първата е отношението Религия-Общество, Религия-Власт и се отнася до институционалните и политически проявление на религията. И в тази част, говорейки за ползата от религия и религиозната институция за обществото наравно с това не можем да отминем въпросите за престъпленията, извършени в името на религията, за лицемерието на Църквата, чиято откровена цел е властта на земята, за инквизицията, религиозните войни и т.н.
Втората категория е религията като личен избор, или религията като духовност; и тук си струва да се запитаме възможна ли е вяра без религия, стремеж към Бога без Църква. Безпорно е, че темата на статията тук засяга именно втората категория и в това е нейната сила. Тук главната тема е не толкова религията, а вярата. Понеже фанатизмът в всякаква форма ме отвращава, но духовността, благородното и мъдро търсене на висшите вечни истини и сили, стремежът към Бог са едни от най-възвишените качеста на личността.
Искам специално да изразя интелектуалното удоволствие, което ми доставя епизода със студента; не се запознавам за пръв път с него, всъщност чух го за пръв път от Вас в час по философия, но колкото и пъти да си го припомня се убеждавам в мощното му философско послание в полза на свободомислието и силата да отстояваш възгледите си. Затова струва ми се тази статия е най-зрялото и задълбочено философско произведение в списанието, плод на дълги философски търсения, в резултат на които пред нас виждаме едно дълбоко и обосновано разбиране на религията и вярата.
Цялото съдържание на сп. "Идеи" изглежда е добре примерено и съобразено с необходимостите на съвременните духовни търсения в българското общество. Заслугата за това, разбира се, принадлежи на редакторският колектив начело с главния редактор. За което аз от името на мислещият читател в България искам да изразя най-дълбоката си благодарност.
Накрая, извинявайки се за нескромността, искам отправя една препоръка за следващият брой на списанието да намерят място и произведения на някой български философи-класици като Димитър Михалчев, Спиридон Казанджиев или на други нетолкова известни, но заслужаваши внимание мислители като Найден Шейтанов.
Освен това подготвям един текст, като продължение на дискусията която започнахме. Иска ми се да обогатя и задълбоча темите. Когато е готов ще ви го изпратя.
С поздрав: Димитър Филипов
Няма коментари:
Публикуване на коментар