Пряк път до всички досега излезли броеве (пълен архив на онлайн-изданието):

ИДЕИ, кн. 1, година I, 2009 ИДЕИ, кн. 1(2), февр. 2010 г. ИДЕИ, кн. 2(3), май 2010 г. ИДЕИ, бр. 3(4), окт. 2010 г. ИДЕИ, бр. 1(5), март 2011 г. ИДЕИ, бр. 2(6), юли 2011 г., ИДЕИ, кн. 3(7) от ноем. 2011 г., ИДЕИ, кн. 1(8), април 2012 г., ИДЕИ, бр. 2(9), август 2012 г., ИДЕИ, бр. 3(10), дек. 2012 г., ИДЕИ, бр. 1(11), март 2013 г., ИДЕИ, бр. 2(12), август 2013 г., ИДЕИ, бр. 3(13), септ. 2013 г., ИДЕИ, бр. 4(14), дек. 2013 г., ИДЕИ, бр. 5(15), дек. 2013 г. ИДЕИ, бр. 1 (16), Април 2014 г. ИДЕИ - прил., бр. 1(3), Април 2014 г., ИДЕИ, бр. 2 (17), Авг. 2014 г., ИДЕИ, бр. 3 (18), Дек. 2014 г., ИДЕИ, бр. 2(4), 2014 г. межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (19), Април 2015 г., ИДЕИ, бр. 2 (20), Август 2015 г., ИДЕИ, бр. 3 (21), Дек. 2015 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (5), 2015 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (22), Април 2016 г., ИДЕИ, бр. 2 (23), Август 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (7/8), 2016 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 3 (24), Дек. 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (9/10), 2017 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (25), Май 2017 г., ИДЕИ, бр. 2 (26), Август 2017 г.,

неделя, 16 януари 2011 г.

Изцяло перверзен словесен опус, писан в ранната неделна утрин

(Или, другояче казано, заглавието на това, което следва, може да звучи и така: Тъжните мисли на един "продавач на ИДЕИ" в условията на съвременна европейска България)

Вчера в слънчевия ден реших да представя списание ИДЕИ на минувачите по Главната улица на Пловдив. Ей-така, седнах на едно място, върху сгъваема масичка поставих по няколко броя от всяка книжка на списанието, а пък на две места поставих "плаката", изображение на който виждате тук, чиито провокиращ текст съчиних специално за случая. Обичам да експериментирам, та затова проведох поредния си експеримент: интересуваше ме дали някой изобщо щеше да се спре, да разлисти списание, носещо това "безинтересно" наименование ИДЕИ, а не, да речем, суперинтересното и суперпримамливо за списание в нашенски условия, именно списание... ЦИЦИ. Какво стана ли? Интересува ли ви това? Ще ви кажа за всеки случай, макар че и сами можете да предположите.

Стоях там, сред непресекващия поток от минувачи на Главната улица в Пловдив не един, а цели 3 часа. В слънчевия ден бяха излезли твърде много хора, от всички възрасти. Беше така горещо - това пак трябва да е някаква природна аномалия?! - че мнозина си бяха свалили якетата и палтата, а пък някои младежи дори вървяха по потник, сякаш вече е месец май. Някакъв луд недалече от мен се беше съблякъл дори гол до кръста, беше си събул обущата, беше си навил до над коленете крачолите, и стоеше бос върху плочките на улицата. Както и да е, този човек явно беше психично болен, понеже на всичкото отгоре си приказваше сам, изнасяше някаква патетична реч, която никой не слушаше, и този щрих от една сюреалистична нашенска действителност, в която, щем не щем, сме сложени, ме караше да се чувствам още по-абсурден в начинанието си да продавам списание, носещо наименованието ИДЕИ, на хора, които, както си личеше, нямаха никакво особено отношение към духовните неща, понеже, минавайки покрай мен, с нескривано удоволствие дъвчеха пици, дюнери, кебапчета и прочие "удоволствия" за българската народна душа. Но аз целях да установя и докажа тъкмо това, което, разбира се, много добре усещам; та ето какво установих:

И така, сред пъплещото множество от минувачи, сред които отвреме-навреме човек можеше да забележи женици със страдалчески погледи, носещи пликове с кисело зеле (този зеленчук у нас, в България, явно е на път да стане деликатес!), за три часа стоене от моята абсурдна милост, се намериха едва 5 (пет) човека, които се спряха пред импровизираната ми сергия за "духовни неща", прочетоха "плаката" с толкова примамващ "рекламен текст", хвърлиха един тъжен, състрадалчески поглед не на книжките на списанията, които кротко и непипнати си стояха на сергийката, а на мен, "продавача на ИДЕИ", и вяло отминаха. За тия три часа от многолюдното множество, състоящо се от пъплещи по Главната улица на Пловдив хора, в този усмихнат съботен януарски ден, се намериха само 2 (двама!), които се спряха пред сергийката ми и пожелаха да разлистят списанието; единият като го поразледа, погледна на задната корица колко струва - цената на една книжка е само 3 лева! - го остави, а другият, млад човек, явно студент-хуманитарист (от очилата му заключих, че е пристрастен най-вероятно към четенето), реши да си го купи. Младежът почна да се бърка и да събира монетите от джоба си, в един момент се оказа, че монетите няма да стигнат, почна да търси по всичките си джобове. А аз, изплашен, че може да извади банкнота от, примерно, десет лева, при което нямаше как да му върна ресто (в моя портфейл унило лежеше само смачкана двулевка), и за да не се излагам, че не мога да му върна рестото, за да предвардя неприятното за мен развитие на казуса, скочих радостно, поздравих младежа за това, че има късмет, а именно да получи една книжка от списанието безплатно и по избор. Като му казах това, младежът с невярващ поглед смутено взе списанието, понечи да си тръгне, ала реши да си купи поне още една книжка (досега са излезли, както е известно, цели 4 книжки, за една година). Аз пак се уплаших да не извади цяла десетачка та да не мога да му върна ресто, ала, за щастие, момчето извади два лева, добави 1 лев на стотинки, плати, и си тръгна. И ето, аз останах неописуемо щастлив, че вече съм полубогат притежател на общо 5 (пет!) лева, заедно с моите два.

Както е, да не описвам нерадостните си мисли, които минаха през главата ми, докато стоях на сергийката си за "духовни неща", сред пъплещото многолюдно множество от радващи се на хубавото време хора от всички възрасти, да не ги казвам и пиша тия мои мисли, щото хептен ще стана за резил. Пък и не ми отива на годините да се занимавам с такива неща, да се издавам заради бедността ми и пр.

Забравих да кажа, че на сергийката бях сложил два тома и от последната ми книга, ала след тоя случай се засрамих от наглостта ми, единият том струва цели 18 лева (е, вярно, аз щях да дам на евентуалния купувач отстъпка от цената, стигаща до 50%!), но пак не е правилно така да се скубят хората у нас, които имат някакво отношение към "духовните неща", тъй като и без това тези хора, както забелязвате, сме съвсем малко, сме вече на изчезване.

Та това е вчерашното мое приключение. Явно съм станал мазохист, щом дръзнах тая сутрин да пиша за него. Жена ми, която е безработна учителка с две висши образования (магистратури) не знае за унижението ми, скрих от нея къде отивам и какво съм правил. Пред нея не смея да спомена за продаване на книжки от списанието или на мои книги, защото тя, милата, е преживяла много унижения когато й се е налагало, за да може да купи хляб, да обикаля като ненормална улиците в преследване на безнадеждната цел да намери някой купувач на някоя моя книга или пък на някоя книжка на списание ИДЕИ, което при цялата си бедност продължавам да издавам.

Сега обаче ми хрумва да изпратя този текст на някои мои бивши приятели, сега крупни бизнесмени, които съм молил много пъти да подпомогнат малко българската култура и духовност, те са ми обещавали, и, разбира се, не са спазвали обещанието си. Няма да казвам тук кои са тези хора, но ей-така, за да проверя реакцията им, ще им изпратя този текст. Май наистина и аз вече почвам да полудявам като оня луд на Главната улица в Пловдив, който се беше съблякъл полу-гол, за да се пече под лъчите на януарското слънце; но, да отбележа, аз явно съм по-зле и от него, защото, ето, пиша за всички тия неща, и по този начин "разголвам" не тялото си като него, а душата си. Което е още по-мръснишки номер. Но ме оправдава поне това, че, изглежда, съм станал пълен мазохист, изпитващ някакво перверзно удоволствие когато разказва за униженията си.

Щото моя милост все пак е някакъв, тъй да се рече, български писател и философ, автор на много книги, работил вече цели 30 години на нивата на българската култура, духовност и образование, а стигнал до положението, за което ви намекнах с написаното в този мой изцяло перверзен словесен опус, писан в ранната неделна утрин.

Впрочем, днес смятам да продължа авантюрата си, но този път ще се опитам да примамвам към духовното жителите на многохилядния пловдивски квартал "Тракия", в който моя милост има честта да живее...

3 коментара:

  1. Да добавя нещо: разбира се, че няма да изпратя тоя текст на мои богати бивши приятели, не съм чак толкова подъл. Сам не зная защо написах, че възнамерявам да сторя това, а пък сега не ми се иска да го махам: заради едната автентичност на написаното...

    ОтговорИзтриване
  2. Ангеле,невероятен си,живееш в друго измерение.Но си същевременно много земен.Прави ги тези неща и публикувай и мислите си дори,за да ги четат човеците и да се замислят в каква държава на сересетата или сесеретата/по Иво Инджев/ живеят.Да си ни жив и здрав,че те има.

    ОтговорИзтриване
  3. Ангеле не бива да се сравняваш с този луд по Главната улица, защото ти не си смахнат, а високо надарен човек

    ОтговорИзтриване

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ