В моя блог за консултации, психотренинг, психоанализа, курсове и пр., именно в блога на Центъра за развитие на личността •HUMANUS• - на който, за жалост, през последно време отделям все по-малко внимание, заради заетостта си, но на който имам намерение да се посветя изцяло и то съвсем скоро, във връзка с писането на новата ми книга с работно заглавие Жизнени стратегии: пътят към успеха - та значи в тоя мой блог под текст със заглавие Какво иска тялото ми? читателка с името katerina е написала следния текст, който според мен заслужава да бъде публикуван отделно, понеже предразполага към размисъл и разговор по повдигнатите проблеми, имащи, както се казва, "вечна значимост"; ето какво пише тя:Тялото, в което живея - и в което живее всеки от нас - е единица живот, то е дом на моята душа. Тялото е средството, което поддържа моя дух; когато тялото ми се изменя, променя се и моята психика.
Тялото ми е билет за първото впечатление на останалите за мен. Всеки има уникални тяло и душа, получавайки своето първо впечатление за някого, т.е. виждайки го, аз не мога с поглед да разбера неговите мисли или да усетя характера му, що за човек е. Необходимо е време да достигна до нечия душа и то само при положение, че въпросният човек ме допусне до себе си, ако ме остави да нахлуя в личното му пространство.
Защото, каквото и да си говорим, след време, общувайки с някого, реално погледнато, важно е какъв е той отвътре. Но за да се чувствам добре душевно ми е необходимо да съм доволна от външния си вид, от опаковката си.
И - не крия – това ми е приятно: да усетя симпатии върху себе си; защото аз общувам с все нови и нови хора, а за да е приятно това общуване между самите нас трябва да има привличане, чисто физическо, а скоро след това и душевно.
Със сигурност не само за мен душата не е обвързана с физическите човешки данни. Душата ни прави хора. Всеки може да се сети за хора с прекрасни „опаковки”, а само минути след отваряне на устите им от тях ти се иска да избягаш. Красив или не, всеки си отива от този свят, но дали животът започва с раждането и свършва със смъртта?!
А може би духът и съзнанието продължават да съществуват там в безкрая?! Нали е безкрай – има място за всеки...
Тъжно е обаче, че толкова красиви неща са преходни. Ние сме нещо повече от видима обвивка, ние сме образ на духа на живота. А може би ние просто променяме формата си и продължаваме да живеем.
Умирайки хората не престават да съществуват. Те просто вече не могат да бъдат видени. Смъртта е ново начало за нас, вече невидимите...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар