Защо живея?
Тъгата е силно свързана и с отблъскването от онова, което хората наричат „живот“ - без да си дават сметка какво точно значи тази дума. В силата на „живота“ има безумна тъга. Теорията е суха, а зелено е дървото на живота. Това, което се нарича „живот“, често пъти е само всекидневие, което се състои от грижи. Станах философ и попаднах в плен на „теорията“, за да се освободя от неизразимата тъга на всекидневния живот.
„Философската мисъл винаги ме е освобождавала от смазващата тъга на «живота», от неговата грозота. Противопоставях «битието» на «творчеството». Творчеството не е «животът», творчеството е пробив и извисяване, то се издига над «живота» и се устремява отвъд границите отвъд пределите към трансцеденталното. Тъгата извира от «живота», от здрача и мъглата на «живота» и е устремена към трансцеденталното. Творчеството е именно придвижване към трансцеденталното. То поражда образа, който е различен от този «живот»… В света на творчеството всичко е по-интересно, по-значително по-оригинално, по-дълбоко, отколкото в действителния живот, в историята или пък в света на размислите и отраженията.“ ( Бердяев, Н. Самопознанието. С., 1993, с. 55)
Всекидневността, повторяемостта, подражанието, еднообразието, сковаността, крайността на живота предизвикват усещане за скука, притеглят към пустота. А когато настъпи моментът на пасивност по отношение на притеглянето към пустотата на този низш свят, когато от слабост светът започне да изглежда пуст, плосък, лишен от измерението на дълбочината, тогава скуката става дяволско състояние, предвкусване на небитие. В това състояние страданието идва като спасение, защото в него има дълбочина.
Мнозина казват, че са влюбени в живота. „Никога не съм могъл да кажа подобно нещо, но съм влюбен в творчеството, в творческия екстаз. Крайността на живота предизвиква тъжни чувства. Интересен е само човекът, който се мъчи да постигне безкрайността. Аз винаги съм бягал от крайността на живота. Това отношение към живота направи така, че не овладях изкуството да живея, не съумях да използвам живота. За «изкуството да се живее» трябва да се съсредоточим върху крайното, да потънем в него, трябва да обичаш да живееш във времето.“ (Бердяев, Н. Самопознанието. С., 1993, с. 56)
Позовавам се на Карлайл, който посочва, че нещастието на човека идва от неговото величие, от това, че в него има безкрайност, от това, че той не може да се погребе окончателно в крайното. „Обективният“ свят, „обективният живот“ са погребване в крайното. И най-съвършеното в крайното е пак погребване. Затова животът е нещо като умиране на безкрайното в крайното, на вечното във временното.
Животът е преди всичко движение, основано на промяната, обърната към бъдещето.
Николай Бердяев (По цитати и преразкази от книгата на проф. В.Динев "Животът")
ДОБАВКА:
Николай Бердяев
Николай Бердяев (1874-1948) е роден в аристократично военно семейство. Още в юношеските си години той се запознава чрез колекцията от книги на баща си с философи като Имануел Кант, Артур Шопенхауер и Г. В. Ф. Хегел и решава да се насочи към академична кариера.
Бердяев се записва като студент в Киевския университет през 1894 г. Скоро е привлечен от марксизма и през 1898 г. е арестуван по време на студентски протест и впоследствие изключен от университета. През 1904 г. се жени и се мести в Санкт Петербург. Там се потапя изцяло във философските и религиозни дебати, като постепенно достига до собствена позиция, с която става известен като християнски екзистенциалист.
Сравнително бързото сбогуване на Бердяев с марксизма се дължи главно на материалистическата антропология на марксизма, която той смята за „двуизмерна“. Той реагира силно на всяко редукционистко разбиране за човешката личност. В работата си той се е докосвал до широк спектър от мислители: Фьодор Достоевски е имал първото и най-голямо значение за него, но по-късно е бил повлиян от Фридрих Ницше и Лев Толстой, както и от Макс Шелер и Сьорен Киркегор.
„Мисълта ми е била ориентирана антропоцентрично, а не космоцентрично“, пише Бердяев в книгата си „Руската идея“ , като по този начин посочва собствения си фундаментален философски проблем: „проблемът за обективизацията, основана на отчуждение, загуба на свобода и личност и подчинение на общото и необходимото. Моята философия е решително персоналистична и според модерната терминология, установена сега, би могла да се нарече екзистенциална.“
Корабът на философа
През 1922 г. болшевишкият режим изгонва Бердяев, Лоски и 158 други видни интелектуалци от Съветския съюз. Те напускат страната на така наречения „Философски кораб“ . Много от тях първо се установяват в Берлин, но икономическото и политическото развитие след това принуждава някои от тях да се преместят, главно в Париж. Тук Бердяев събира голяма група персоналисти за това, което става известно като „Бердяеви недели“ . Мислители като Габриел Марсел, Еманюел Муние, Етиен Жилсон, Жак Маритен и други често се срещат в неделя в дома на Бердяев.
Бердяев е наричан философ на свободата заради твърдото си убеждение, че човешкото развитие, личността, независимостта и творческото изразяване изискват свобода.
От: https://personalism.com/?page_id=1296
ИДЕИ: философско списание (онлайн-издание)
петък, 18 септември 2026 г.
Защо живея?
понеделник, 14 септември 2026 г.
Ще "изтървем" ли изкуствения интелект, ще допуснем ли той да стане злодей?
"... Елиезер Юдковски (Eliezer Yudkowsky) - един от най-известните пионери в областта на ИИ вярва, че ако създадем свръхинтелект (AGI), който е по-умен от нас, ние няма да можем да го контролираме. Той често говори за вероятности, близки до 100%, тъй като смята, че проблемът с „напасването“ (alignment) на ценностите на ИИ с човешките е изключително труден и времето ни изтича."
Моят коментар на казаното в този цитат е:
Ако нещо е интелект (ум, разсъдък, съзнание) в истинският смисъл на думата, то в него следва да бъде заложено разбирането, че е тъпо нещо да правиш лоши неща. И че следва да спазваш норми, диктувани от съзнанието, че доброто е за предпочитане пред злото. Иначе излиза, че интелектът (без значение изкуствен или естествен е той!) не е наистина умен - ако не схваща, че доброто заслужава подкрепа, а злото следва да бъде спирано. "Интелект", който прави зло, не е "интелектуален", ум, който е злодей, не е истински умен, а е извратен (като ума на Ленин, Сталин, Хитлер, Путин, Тръмп).
Много прост ход на ума е да осъзнаеш тия неща - ако този ум не е извратен от други съображения: печалба, пари, власт, слава, мании за господство. Създателите на изкуствения интелект обаче явно сами в своя естествен интелект са обладани от такива деформирани и нечовешки страсти и амбиции (те се въодушевяват, предполагам, от ламтежа най-вече за пари, за власт, за господство!), откъдето идва и опасността.
Истински умният човек (и интелект, естествен или изкуствен без значение!) би следвало да е разумен, сиреч, човечен (човешкото е проекция на Божието, а Бог е самото Добро!) и значи - добър. Обаче дали самата човечност, благодарение на СВОБОДАТА, не включва в себе си опасността от израждане, от отричане и на разумността, и на човечността? Което значи: подхлъзване в тресавището на злодействата, на злоупотребите за противочовешки цели.
Както човекът, който не може да различава истина от лъжа и добро от зло, хем не е достатъчно умен, хем не е достатъчно човек, същото ще бъде и с изкуствения интелект, който е проекция, така или иначе, на човека, а човекът, уви, е и ангел, и дявол, нали така, той е нещо средно между ангела и дявола?!
Аз напоследък пиша книга за ОГЛУПЯВАНЕТО в съвременни условия, което тече със застрашителни темпове в човешката среда, която е тъй силно повлияна от изкуствената, нечовешката (интернет, мрежите, компютрите). Щом човеците оглупяват, а на тази база стават изроди и злодеи, какво пречи проекцията на човека, именно изкуственият "интелект", да оглупее и да се озлоби в не по-малка степен?!
А възможностите на изкуствения интелект да прави злодейства и страхотии са не по-малки от възможностите на живите човеци да правят злодейства и страхотии, напротив, по-големи са: щото изкуственият интелект не е толкова прост и тъп, колкото прости и тъпи, уви, могат да бъдат голяма част от човеците.
Написано по повод на ето това:
петък, 11 септември 2026 г.
Как да се моля Богу?
Под публикация на Archimandrite Nicanor написах коментар, ето някои отговори на моите въпроси, а под тях слагам и мои нови пинатия и възражения:
(Линк към въпросната публикация: ...)
Автор Archimandrite Nicanor: Не може в коментар.
Отговор Ivo Nonchev: Като тебе мислят много хора, макар и не така добре структурирано като въпрос. Всъшност има едно неразбиране по темата молитва. Молитвите, подобно на Псалмите на Давид, са в категории. Има Псалми възхваляващи Бог. Има молитва за прошение. Но не такова, че да просим, а да се смирим пред Божието всемогъщество и да се покажем наистина като човеци, които ако Бог не ни помага, без него надали бихме били въобще това което сме сега. По този начин ние косвено просим ако е Бог милостив към нас да ни прости нашето неразумие, ненаситност, неблагодарност. Също има Псалми тържествени, печални. Псалми за радост и надежда. Но преди всичко Псалмите имат един епицентър... Идването на Христос избавителя. И тук смело мога да заявя, че по-чудесни молитви от Псалмите и по-съвършени за всеки случай няма.
Ангел Грънчаров: Ivo Nonchev Искате да кажете, доколкото Ви разбрах, че Бог много ще се зарадва като ние, в Негово име, започнем да се самоунижаваме - и да го хвалим? Дали Бог се нуждае от от тия неща, именно от нашето самоунижение и от Неговото възхваляване?! Имам чувството, че по този начин разсъждаващите си позволяват да приписват на Бога ЧОВЕШКИ КАЧЕСТВА, примерно защо си мислят, че Бог, подобно на човеците, много ще се трогне като Го похвалиш?! Да де, но има и някои хора, които не обичат да бъдат хвалени, не си падат по хвалбите, нима Бог толкова много Си пада по хваленето?! Та ние с нашия слаб разсъдък не можем да си представим що е Бог, затова не е правилно според мен да приписваме на Бога човешки черти, т.е. да превръщаме Бога в човек. И да се обръщаме към Него като човек към друг човек. Вярно, Христос е бил и човек, и Бог, но когато му се молим, за нас човешкото у Него отива на съвсем заден план. Аз нямам претенции, че знам как следва да напъваме да общуваме с Бога с думи, с молитви, затова и питам. За момента не получавам заволителен отговор. И ми се чини, че много хора просто се опитват да сключат сделка с Бога: Боже, ето, аз се кая, аз съм лош и грешен, моля те, помогни ми да се поправя, аз като се поправя, ще Те слушам много, а ако пък ми помогнеш да спечеля шестица от тотото, хептен ще ти бъда благодарен и то до гроб! Нали така много хора се "молят" Богу?! Питам само. Интересно ми е, смятам също, че е и важно да разберем това.
Отговор Елеонора Хаджиева: Ангел Грънчаров, молитвата не е досадно самоизтъкване, а мир за душата и тялото. Чрез нея се превръщаме в деца сигурни и защитени и обичани опростени.
Ангел Грънчаров: Елеонора Хаджиева Тъй ли? Значи използваме Бог за да се самоуспокояваме? Интересна теза. Ще помисля повече по нея. Благодаря за което!
Отговор Yordanka Gadelova: Ангел Грънчаров аз мисля че Бог чува молитвите на всички човешки същества във всеки един момент, представете си го като свръхмощен компютър, който не може да бъде претоварен от нищо, дори се грижи всяко стръкче трева да расте във всеки един момент!
Ангел Грънчаров: Yordanka Gadelova Ако великият и всемогъщ Бог е устроил света така, че във всеки един момент всичко ставащо във Вселената да е под неговия личен контрол, дотам, че "да се грижи всяко стръкче трева да расте правилно във всеки един момент", т.е. всичко да е под неговия постоянен бдителен контрол, то това показва единствено, че тази представа за Бога е напълно неразумна, тази представа съдържа неподправен авторитаризъм, Бог си го представяте като някакъв... Сталин, държащ всичко под своя контрол. Т.е. това е една глупава и неверна представа за мъдрия и абсолютно разумен Бог. Бог е мъдър дотам, че е дал свобода на всичко съществуващо, т.е. всяко същество, дори тревата, си съществува автономно, според заложената в него същност, според своя закон, а Бог не се меси в природните закономерности. А по отношение на нас, човеците, Бог ни е дал свободата да решаваме всичко съвсем сами, изцяло отговорно, което именно е и мъдро, и разумно. По тази причина излиза, че няма нужда постоянно да занимаваме Бога със своите лични проблеми в молитвите си, а правилното е сами да се грижим за себе си, сами да си решаваме проблеми, и тогава Бог ще ни има доверие и ще ни се радва; та ние не сме малки деца, че да искаме някой постояняно да бди над нас, прочее, даже и малките деца трябва да бъдат оставяни сами да решават, а не да бъдат приучавани постоянно да бъдат водени от някой друг, да следват волята му, та да станат безпомощни и да не могат да се справят сами. Така си мисля аз, интересно ми е какво ще отговорите на възражението ми Вие, и вие, уважаеми четатели и коментиращи, които така старателно мълчите до този момент.
ДОБАВКА: За удобство слагам тук и моя коментар, съдържащ обсъжданите тук въпроси:
понеделник, 7 септември 2026 г.
Авторитарен ли е Бог или Бог е либерал?
Авторитарен ли е Бог или Бог е либерал?
Ето началото на диалога ми с една госпожа, която отговори на поставен от мен въпрос (виж Какъв е смисълът на молитвата? https://grancharov.blogspot.com/2026/09/blog-post_666.html ) относно това каква следва да бъде молитвата ни към Бога, т.е. какви следва да са нашите отношения с Бога:
Yordanka Gadelova: Ангел Грънчаров, аз мисля че Бог чува молитвите на всички човешки същества във всеки един момент, представете си го като свръхмощен компютър, който не може да бъде претоварен от нищо, дори се грижи всяко стръкче трева да расте във всеки един момент!
Отговорих й ето що: Yordanka Gadelova Ако великият и всемогъщ Бог е устроил света така, че във всеки един момент всичко ставащо във Вселената да е под неговия личен контрол, дотам, че "да се грижи всяко стръкче трева да расте правилно във всеки един момент", т.е. всичко да е под неговия постоянен бдителен контрол, то това показва единствено, че тази представа за Бога е напълно неразумна, тази представа съдържа неподправен авторитаризъм, Бог си го представяте като някакъв... Сталин, държащ всичко под своя контрол. Т.е. това е една глупава и неверна представа за мъдрия и абсолютно разумен Бог. Бог е мъдър дотам, че е дал свобода на всичко съществуващо, т.е. всяко същество, дори тревата, си съществува автономно, според заложената в него същност, според своя закон, а Бог не се меси в природните закономерности. А по отношение на нас, човеците, Бог ни е дал свободата да решаваме всичко съвсем сами, изцяло отговорно, което именно е и мъдро, и разумно. По тази причина излиза, че няма нужда постоянно да занимаваме Бога със своите лични проблеми в молитвите си, а правилното е сами да се грижим за себе си, сами да си решаваме проблеми, и тогава Бог ще ни има доверие и ще ни се радва; та ние не сме малки деца, че да искаме някой постоянно да бди над нас, прочее, даже и малките деца трябва да бъдат оставяни сами да решават, а не да бъдат приучавани постоянно да бъдат водени от някой друг, да следват волята му, та да станат безпомощни и да не могат да се справят сами. Така си мисля аз, интересно ми е какво ще отговорите на възражението ми Вие, и вие, уважаеми читатели и коментиращи, които така старателно мълчите до този момент.
ЕТО И ВЪПРОСА, който поставих и по когото досега нямам никакви реакции, с изключение мнението на тази госпожа: Какъв е смисълът на молитвата?
неделя, 6 септември 2026 г.
Какъв е смисълът на молитвата?
Ето какво написах под интересен постинг за молитвата, написан от свещеник Сергей Лебедев, препубликуван от архимандрит Никанор:
Здравейте,
Имам въпрос, който ме измъчва от много време, надявам се ще ми помогнете да го реша задоволително и що-годе разумно. Аз съм философ и може би имам някаква деформация, знам ли, но сам не мога да го реша. Става дума за следното.
Бог знае всичко и "гледа направо в сърцето", от Бога нищо не можем да скрием, тъпо е да се опитваме и да Го лъжем. Бог, предполагам, "си има друга работа" освен тази да слуша молитвите на милиони молещи се човешки същества във всеки един момент. В такъв случай какъв изобщо е смисълът на молитвата?
Нима съм толкова важен, че да си позволя да занимавам Бога с моите лични проблеми, грижи, неприятности и пр.?
Второ, Бог ни е дал свобода и, предполагам, това означава, че не желае да се меси в нашите лични работи, вместо нас да решава, да ни "води" сякаш сме добичета и пр. Да искам помощ и съвет от Бога ли, как така, след като самият Бог ми е дал ум, душа, сърце сам да решавам?! И щом ми ги е дал значи ми има доверие, че аз мога да се справя сам, той ми е помогнал вече като ме е направил способен аз да решавам.
И значи с какво право тогава аз занимавам Бога с моите грижи и пр.? Нямам такова право, а и те не вълнуват Бога, така ми се чини, той си има други, Божии грижи. Дали пък не е правилно в такъв случай към Бога да се обръщам само с благодарност за това, че тъй великодушно ми е дал и този ден, че ме държи в живота, че съм жив, че ме пази и пр.? Това не е ли достатъчно? А да искам това или онова от Бога аз не мога да си позволя, да, дори и здраве да искам и да моля, пак според мен не е добре, щото тук има един момент на нахалстване: "Боже, дай ми на мен здраве, щото аз съм много важен, имам важна работа, налага се да ми даваш здраве, а пък аз, в замяна... ще ти се отблагодаря като запаля една свещ!". На какво прилича това, на сделка с Бога не прилича ли? Не е ли глупаво и нагло най-вече да се натрапваме на Бога и да се опитваме да го подкупваме, предлагайки му някакви тъпи сделки?!
И последно: дали пък църковните дейци, свещениците, не са измислили изискването да се молим на Бога с цел да имат по-голяма власт над нас, вярващите?! И да ни държат под контрол и да ни управляват живота, т.е. да ни отнемат свободата? И това си позволявам да запитам.
И ето, като извод, въпроса ми:
Не е ли най-правилно много да внимаваме как се отнасяме към Бога и да бъдем пестеливи, да не нахалстваме, да не се правим на "най-важните" в Неговите очи, т.е. не е ли най-правилно безмълвно в сърцата си просто да имаме една силна любов към Бога, като признателни Негови чада, вместо постоянно да Му се навираме под носа и да го занимаваме с грижите и проблемите си, т.е. с глупостите си?
Това ме вълнува, затова и питам. Ще бъда благодарен да ми помогнете заедно да разберем каква е истината по този въпрос!
С Богом!
петък, 4 септември 2026 г.
Въведение в обучението по философска психология
Въведение в обучението по философска психология
В нашето УЧИЛИЩЕ ПО СВОБОДА започваме обучение по практическа философска психология; ето въпросите към първото занимание:
Как ви звучат въпросите:
▼ Кой съм аз?
▼ Познавам ли себе си?
▼ Имам ли душа?
▼ Трудно или лесно е да познаеш себе си?
▼ Прав ли е или не е прав Аристотел, твърдящ, че да познаеш себе си е най-трудното?
Цялата поредица ще бъде в ПЛЕЙЛИСТ под заглавието
ОБУЧЕНИЕ ПО ПРАКТИЧЕСКА ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ
Да си пожелаем успех в катеренето по трудния, стръмния, хлъзгав, каменист и изморителен път, по който избрахме да вървим заедно!
Линкът къз записа на първото занятие е в коментарите.
Приятно гледане, приятни размисли!
понеделник, 17 август 2026 г.
Участвате ли в битката с тъй немирната и затова така популярна глупост?
Участвате ли в битката с тъй немирната и затова така популярна глупост?
В очите на глупака най-умният е най-глупав, а най-тъпия - най-умен и най-учен. Но от това съвсем не следва, че умният е глупав и глупавият - умен. Умният си остава умен независимо от мненията на всички глупаци по света, а глупавият си остава глупав на съвсем същото основание.
Мненията на глупаците не бива да имат друга стойност освен тази, а именно, че са мнения на глупаци - и нищо повече. (Но много често споровете с глупаци ни импулсират да видим нещата от друг ъгъл и в душата ни да се роди нова и ценна идея, затова има смисъл да разговаряме и с простите, с глупавите хора. Прочее, да си прост и да си глупав не е съвсем едно и също нещо.)
Лошото обаче идва тогава, когато глупаците и мерзавците започнат да задават тон в едно общество (или сред човечеството като цяло!), т.е. когато техните мнения и оценки почнат да преобладават. Такива общества се разболяват от трудно лечима болест.
От което следва, че ако умните мълчат и оставят глупаците да вземат надмощие, те извършват престъпление - понеже мълчанието им е насърчение на шествието на глупостта, а също и дезертиране от великата и постоянна борба с нея.
Във всички епохи глупавите и умните са били във вечен конфликт. Между тях няма как да има помирение. Във войната на глупаци и умници очевидно умниците имат ред предимства, но много често те не се ползват от тях, което води дотам, че глупостта винаги надделява и тържествува. И затова големи маси от хора са оглупели, такива хора не обичат истината, а обичат лъжите - и глупостите.
Истината винаги надделява, но за това плащаме много тежка цена.
Нека всеки сам да решава за себе си умен ли е или това не е съвсем така. Разбира се, отчитайте това, че ако тъпанар се мисли за умен, това съвсем не го прави умен - и тъпотията му си личи от всяка негова дума. Тъпотията и глупостта никак не могат да се скрият, те бликат покрай всички напъни на самонадеяните глупаци, страдащи от манията, че са умни.
Умен човек може да бъде оценен подобаващо само от друг умен човек. Ако един умен се въздържа да признае публично ума на друг умен човек, това само означава, че той проявява непростима глупост.
Никой не е застрахован да не прави глупости и да говори само умнотии. Глупостта е немирна и се е спотаила във всяка човешка душа. И при първа възможност избликва без да може някой да я спре.
Месеци наред пиша книга с работно заглавие ОГЛУПЯВАНЕТО. И много клипчета направих по тази тема. Но се питам дали да я издам като обичайна или класическа книга (в хартия) или да я оставя като хаотично разпръснати из мрежата есета (и видеа) като това, което току-що прочетохте.
Приемам всякакви мнения по този въпрос. За което предварително ви благодаря!
Приятна вечер!
събота, 8 август 2026 г.
Какво е да си човек?
Какво е да си човек?
Човек просто съществува, ала не само като такъв, какъвто се възприема актуално, но и като такъв, какъвто иска да бъде, затова човек не е нищо друго освен това, което сам се направи. Избирайки да бъдем това или онова ние в същото време утвърждаваме ценността на това, което избираме, защото не можем да изберем лошото.
Споделям възгледа на Достоевски, че ако Бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено. Но човекът е свободен, човекът е свобода, човекът е осъден да бъде свободен.
„Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.“
Човекът е бъдещето на човека. Декарт казва, че човек трябва да надмогне по-скоро себе си, отколкото света.
„Човекът не е нищо друго освен своя собствен проект, той съществува само доколкото се реализира, така че човек не е нищо друго освен съвкупността от своите действия, нищо друго освен своя собствен живот.“
„За да достигна до някоя истина за себе си, аз трябва да премина през другия. Другият е неотделим от моето съществуване и от познанието, което имам за себе си. При тези условия разкриването на собствената им съвкупност е разкриване и на другия като поставена пред лицето ми свобода, която желае и мисли в съгласие с мен или противоположно на мен.“
Има универсалност на човека, тя обаче не е даденост, а непрестанно бива конструирана. Човекът сам себе си прави, той не е изначално осъществен, готов, той сам се прави, избирайки морала си, а натискът на обстоятелствата е такъв, че той не може да не избира. Нашата свобода зависи от другите, а тяхната от нашата.
Човекът се реализира като човек не като забягва в себе си, а като търси постоянно цел извън себе си, която цел е някакво освобождаване, някаква конкретна реализация.
Жан Пол Сартр (По книгата на проф. Валери Динев ЖИВОТЪТ, от която извадих само цитатите)
вторник, 4 август 2026 г.
Какво е животът за Хосе Ортега-и-Гасет?
Какво е животът за Хосе Ортега-и-Гасет?
Ето какво:
"Ние живеем не за да мислим, а, напротив - мислим за да живеем."
Животът на човека винаги се движи по ръба на пропастта и неговата съдба е да се опита да запази равновесие.
Човекът се различава от останалите същества и по това, че му е присъщо да се загубва в дебрите на своя живот, да изчезне вътре в самия себе си.
В живота ние съществуваме, съществуването винаги предполага съпротива. Ние не задаваме живота на самите себе си, а ние го срещаме и то именно тогава, когато срещаме самите себе си. В резултат на това ние може да изберем в него едно или друго свое място, но като цяло на никого не е дадена възможността да избере за себе си жизнения си свят.
Ние не можем да изберем своя век, месец, число, още повече някакъв свят, където бихме искали да съществуваме. Животът, т.е. жизненото или човешкото битие, не понася каквато и да е подготовка, предварителен опит. Животът е изстрел в упор.
Като цяло нашият живот не е представен пред нас в готов вид, на всеки е съдено да го осъществи, сътвори.
„Животът, както той е зададен, е съвършено пуст и човек е обречен постепенно да го запълни, настани.“
Това е същността на нашите жизнени дела. На никое растение, на никое животно нищо подобно не му се полага да предприеме.
Човекът е изправен пред различни възможности. Пред това разнообразие на човек не му остава нищо друго освен да реализира своята свобода. Да повтарим думите на Питагор „Quod vitae sectabor iter?“ („Какъв път в живота аз да избера?“)
По този начин човек е изправен пред избора на много обстоятелства, които му предлагат много варианти. Така че животът е един кръстопът, едно постоянно съмнение, което обаче е изпълнено с надежда. От своя страна обаче животът на всеки човек е непредаваем, никой не може да ни замени в избора на личното дело.
Говорейки за живота обикновено забравяме наглед най-същественото — нашият живот винаги и преди всичко е изясняване на възможното. Нашият живот е път, където се пресичат различни възможности, които ние трябва да изберем.
Да живееш значи да попаднеш в орбитата на определени възможности. Да живеем значи да попаднем в кръга на обстоятелствата или на света. Това е изначалното значение на понятието „свят“. Това е съвкупност от наши жизнени възможности.
„Животът е преди всичко нашият възможен живот, това, което ние сме способни да станем и как да изберем възможното — наше решение е това какво в действителност да станем.“
Да живееш значи да бъдеш вечно осъден на свобода, вечно да решаваш какво ти да станеш в този свят. Не е правилно, че в живота „решават обстоятелствата“. Напротив: обстоятелствата са винаги новата дилема, пред която сме заставени да вземем решение. Решава обаче нашият характер.
Да живееш значи да се вживяваш в света.
„Да живеем означава да се чувстваме ограничени и по тази причина да сме задължени да се съобразяваме с онова, което ни ограничава.“
В живота си човек трябва да служи на нещо висше.
Животът е зов към всичко съществуващо, с което ще влезем в борба с него. Човешкият живот и всичко имащо отношение към него има постоянен, абсолютен риск.
В определена степен, животът не е нещо веднъж завинаги дадено.
„Животът е това, което ние трябва да създадем за себе си.“
Да живееш значи на първо място да приложиш максимално усилие за да възникне това, което още не е, за да възникне самият човек.
„Обаче животът не е просто човек, т.е. не просто живееш, животът е преди всичко драма, под ударите на която човек съди за плановете на последните сили, претърпявал е корабокрушение в света. Животът е подложен на различни превратности. Животът отговаря на едно, в най-висша степен оригинално условие — че ние винаги може да го оборим. Човек във всеки момент може да прекрати съществуването си.“
В определена степен светът е жизненият ни хоризонт.
„Да живееш значи да реагираш на нашата абсолютна незащитеност, да създаваш надеждност за някакъв свят, да вярваш, че светът е такъв какъвто той е, че да съобразим с него нашия живот, за да живеем.“
В определена степен животът е време, както показа Дилтай и потвърди по-късно Хайдегер. Човекът във всеки момент от своя живот се намира в определена възрастова фаза — възрастта е постоянно пребиваване на човека в отрязъка от отпуснатото му немного време.
Животът е непредаваем, всеки живее не само за себе си, с една дума да живееш това значи да си самотен, животът е пълна самота. От друга страна, нашият живот е невероятна жажда за общуване, общество и преживявания.
„Животът — това е животът на всеки и всеки е длъжен да преживее изключително своя живот и то изключително сам.“
"Ако ви болят зъбите, то те болят вас, а не някой друг. Това е ваша болка. Моите проблеми и моята печал винаги са мои. Моя живот съм обречен да съзиждам само аз.“
Определено може да се каже, че нашият живот е постоянно преминаване от едно към друго. В това отношение човекът е самовглъбено животно, а животът е ритуал и то твърде сложен. Животът на всеки човек е уникален, за него това е някаква коренна, фундаментална реалност.
„Да встъпиш в живота се оказва да си захвърлен в обстоятелствата, в хаотично и враждебно сборище.“
Животът винаги е насочен към бъдещето.
„Ние изначално сме ориентирани към бъдещето, като че ли сме захвърлени в него. Обаче бъдещето е нещо съществено, проблематично — то е лишено от конкретен образ, не може да го настъпиш по краката.“
Какво ще бъде в такъв случай?
„Бъдещето е винаги многообразно, то е маса възможности на това, което е способно да се реализира.“
Да се реализират могат най-различни възможности достигащи до противостоящи една от друга. Оттук и парадоксалната и твърде съществената за нашия живот ситуация: в човека няма друго средство за ориентиране на себе си по отношение на бъдещето, освен да овладее миналото, образа на което е ясен, конкретен и неизменен. Именно затова да живееш значи да осъзнаеш себе си захвърлен в бъдещето; ние отскачаме от него като от гранитна скала и попадаме в миналото, от което на свой ред се отблъскваме, за да може отново да го достигнем. Само в миналото ние намираме сред бъдеще реалността.
Ние не помним миналото „просто така“. Ние помним миналото затова, защото очакваме бъдещето и предвид него. Само в миналото човек може да хване кораба, с който ще отплува в невидимото бъдеще.
Човек често пъти изпада в отчаяние; то не е нещо външно на него, което може да настъпи или да не настъпи, не и да се освободи от него когато му хрумне. Човек започва да разбира отчаянието като своя същност, своя натура.
„Животът в самота всъщност не е нищо друго, освен отчаяние.“
Хосе Ортега-и-Гасет
(По книгата на Валери Динев със заглавие ЖИВОТЪТ. Която е пълна с цитати. Аз просто оставих всичко онова, което принадлежи на Ортега. Махнах професорския баласт.)
петък, 24 юли 2026 г.
Който иска да е човек, трябва всеки ден да се пита: "А що съм аз, човек ли съм?"
Някакъв човек се провикна, че аз съм бил "философ на ХХ век", сега времето било друго и моите изказвания против комунизма, бездуховността и безчовечността не били "актуални"; наложи ми се да му отвърна ето що:
Философите (истинските) са извън времето, за техните идеи и разбирания не важат такива неща като "остаряване", "консервиране", "актуалност", "свежест" и пр. Философите боравят с идеи, с мисли, а идеите и мислите не са като сиренето и млякото, те нито остаряват, нито мухлясват. Истините, които философите са написали или казали, важат не само за тяхното време, те важат за всички времена, минали и бъдещи. За духа няма възрасти и сезони, той е вечен, безсмъртен, той е жив навеки.
Ето затова идеите и предупрежденията на философите трябва да бъдат слушани най-внимателно. Сега няма оракули (същества, говорещи само истината!), тяхната роля обаче се изпълнява от философите. В Храма на Истината философите са не само свещеници (духовници), но и клисари.
Затова само философите могат да се борят и да се справят с простотията, с глупостта, с празнословието, с арогантната фукльовщина, с псевдоучените (от типа на таваришч прафесар Ива Хръйстав и подобните на него), с обезчовечаването на човеците. Те са незаменими особено в нашето тъй повърхностно, неумеещо да мисли задълбочено, не умеещо да вниква в същината и затова словоблудстващо прагматично време, в което повечето хора наивно и глупаво си мислят, че парите били най-ценното в живота. А истински ценното, безценното е само духът, т.е. истината, доброто, красотата, святото. Иначе казано, Бог е твърдата опора на духа на човеците: без вяра в Бога човеците оскотяват, оглупяват и побесняват.
Да, без Бога човекът е скот...
Затова всеки от нас, който иска да е човек, трябва всеки ден да се пита: "Аз що съм, аз човек ли съм?". Да си човек пък означава да си дух, т.е. да си свободен, щото тъкмо свободата е същност на духа.
Приятни размисли! И хубав ден!
сряда, 15 юли 2026 г.
Защо истината освобождава духа на човека?
Под кратък мой постинг със заглавие "Защо истината е благодатна?" един човек ми зададе важни въпроси относно тъй важната тема, ето нашия диалог (смятам, че и други хора е добре да се замислят по наистина важната тема!):
Тодор Александров: Какво е истината според философията? Как бихте я обяснили вие? Какво мислите че съдържа цитирания от вас пасаж от думите на Христос?
Ангел Грънчаров, Автор: Тодор Александров Намерете книгата ми ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА, там пише и за истината. Има я и онлайн. И в книгата ми ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА има глава за истината.
Тодор Александров: Ангел Грънчаров мисля,че няма да е трудно за вас да изложите тези свои виждания и тук, за да могат повече хора да се запознаят с тях. Както и за вашето тълкуване на библейския текст, който цитирате.
Ангел Грънчаров, Автор: Тодор Александров Поставяте ми много трудна задача. Понеже темите са важни и тия неща не могат да се кажат с няколко прости изречения. Но ще опитам. Благодаря за интереса и за добронамереността! Скоро ще публикувам отговора си, но преди това трябва да го напиша.
Ангел Грънчаров, Автор: Тодор Александров За истината има много идеи, концепции, разбирания, теории и пр. Според мен най-ясното и простото разбиране е: истина е онова, което съответства на същността (идеята, смисъла, разума) на онова, за което мислим и говорим; между нашите твърдения и същината на предмета на мисълта ни трябва да има съвпадение, тъждество, поне съответствие.
Затова истината е велико понятие: сред всички живи същества само ние, човеците, сме надарени с този Божий дар да търсим неуморно истината, да я ценим, да я обичаме, да я поставяме на най-високия пиедестал.
Също трябва да си даваме сметка и за това, което Христос казва:
"Аз съм Истината, и Пътя, и Живота!",
което пък означава, че Истината е Бог, става дума за Истината на Свещеното Писание, заради която Истина самият наш Спасител Христос е разпънат на кръста.
Темата е необятна, но ще се задоволя тук с това.
А относно другата невероятно възвишена истина, която ни казва Христос, именно
ПОЗНАЙТЕ ИСТИНАТА, ЗАЩОТО ИСТИНАТА ЩЕ ВИ НАПРАВИ СВОБОДНИ!
бих казал следното, което е близко до ума:
За нас, човеците, тъкмо свободата е най-важното (и ПЪРВОТО!) условие да сме човеци, благодарение на свободата ние сме човеци; а пътят към свободата е именно истината.
Това пък означава, че истината ОСВОБОЖДАВА, благодарение на истината ние освобождаваме духа си от заблудите, лъжите, илюзиите, предразсъдъците, глупостите, простотиите. Истина и свобода си съответстват и без истината няма свобода, а свободен е само оня, който живее с истината.
Респективно, роб е оня, който нехае за истината, който не я търси, който си отдава душата на съблазните на лъжците, манипулаторите, лицемерите, безчестните.
Съвестта в душите ни е Божий глас и тя винаги ни казва само истината.
И още много може да се говори и пише (тия неща: животът, човекът, истината, свободата са главните теми на всички мои книги!), но нямам възможност тук да продължа.
Ще добавя само това: лъжата е грозен опит за убиване на истини и на души, лъжците са убийци на души - или поне поробители на души.
Човеците, които обичат истината, точно поради това и разбират свободата, практикуват я, борят се за нея всеки ден, живеят със свободата си, дори са способни живота си да жертват за нея. (Както сега правят свободолюбивите украинци!)
И искам да завърша с думите на великия син на унгарския народ, наричат го "унгарският Ботев", Шандор Петьофи:
Две неща ми трябват на Земята,
те са любовта и свободата.
Жертвал бих живота безвъзвратно за любов,
любовта да дам за свободата съм готов!
Толкова тук. Хубав ден!
събота, 11 юли 2026 г.
"Какво Другият вижда, което не виждам аз?"
Другият - това е човекът, който ни носи отговор на въпроса: "Какво той вижда, което не виждам аз?". Другият - това е човекът, който ни разширява картината на света понеже той вижда и разбира това, което не виждам и не разбирам аз.
Точно по тази причина повечето хора се плашат да си взаимодействат открито с други индивиди. И се отнасят към другия като застават в защитна позиция, защото, не дай Боже, той може да ми помогне да видя това, което не виждам аз. Или, не дай Боже, да ме подтикне да си преразгледам своята картина на света.
Добре ще бъде да се научим да се срещаме и да общуваме с другите без забрало (предната част на шлема, която по време на бой се спуска за да предпазва от удари), без да се крием зад маска или броня. Другият е инвестиция в моето подобряване, в моята промяна към добро.
А той може да ни помогне и да се научим да бъдем инвестиция в неговото подобряване. И за подобряване на равномерния човешки обмен.
Алексей Арестович, украински философ, психотерапевт и бивш съветник на президента Зеленски
петък, 26 юни 2026 г.
Как да разгадая загадката на тайнството, наречено живот?
Как да разгадая загадката на тайнството, наречено живот?
Написах тия дни доста предизвикателен "личностно оцветен" текст във фейсбук със заглавие:
Живея честно и работя само за тържеството на истината, доброто, правото, справедливостта, красотата...
(Може да се прочете ето тук)
Той, предизвика, разбира се и както си му е редът, порой от подигравки, плювни, гадости по мой адрес, и то такива, каквито нормален човек трудно може да си ги представи; но ето че тази сутрин чета по-различен коментар, написан от човек, който ме е разбрал; написах му отговор, в който реших да вложа някои най-простички правила на "разумното човешко съществуване", иначе казано, които ни помагат да бъдем човеци в истинския смисъл на думата; ето и двата коментара, които имат известен възпитателен смисъл и затова заслужават да стигнат до всеки, койнто иска да разбира (т.е. който не си и внушил, че всичко си знае и затова нищо и не иска да чуе или прочете!):
Rumen Yordanov: Колега! Не си сам, минал по пътя на оцеляване срещу некадърните комунета! Опитаха, но не можаха да ме пречупят! Съкращаваха ме и мен заради кадърност! Приписаха ми антидържавна и подривна дейност по донос!!! Но се преборих и оцелях от комунистическото “менгеме”!
Моят отговор:
Знам, колега, че не съм единствен. Така е. Всеки, който е личност, няма как да не е в конфликт с мутро-комунистическата напаст. Или си личност, или си мижитурка - и тогава комуноидите ще те носят на ръце. Този е изборът.
Който обича живота, който разбира що е свобода, който се ползва от нея и който има нещото, наречено достойнство, е трън в очите на безличната комуноидна напаст! Който обаче е безличник, с наклонности на роб, на слуга, на подлизурко, на мижитурка, той почва да пълзи, да се нагажда, той става паразит, лъжец, мерзавец; такива у нас имат голям прогрес, стават знаменитости, подобни на таваришчите Андрей Райчев, на Карбовски, на Дачков, на прафесар Ива Хръйстав и т.н., които са и богати, и са звезди, имат тълпи от поклонници, които са подобни на тях и дори им се възхищават.
Пиша това не за да те поучавам теб (знам, че ти знаеш и разбираш прекрасно всичко това!), а защото съм възпитател и учител и като пиша тия неща се надявам някой човек да ги прочете и да се замисли, т.е. да му помогна да разбере.
Толкова е проста загадката на живота, а масово не се разбира: бъди човек, бъди свободен, бъди личност, обичай живота, не прави зло никому, не бъди презряна мижитурка, това е главното. Е, ще си платиш съответната цена, щото тук, на този свят, безплатни обеди няма (пардон, има: само ако обаче си слуга на някой, който ще ти подхвърля кокали от масата та ти като куче да ги дооближеш!).
Това е. Просто е.
Избирай сам, сам решавай! (Важи особено за младите, но и всеки друг може да се възползва: стига да дръзне да се възползва от дадения ни от Бога дар на свободата!)
Прощавайте за дългия коментар!
Приятни размисли и хубав ден!
сряда, 24 юни 2026 г.
Дали красотата ще спаси света не се знае, но че глупостта ще го погуби е съвсем сигурно!
Дали красотата ще спаси света не се знае, но че глупостта ще го погуби е съвсем сигурно!
