Тази сутрин за блога не можах нищичко да напиша, понеже бях зает с даването на писмени отговори на въпросите на списание «Украинский тыждень». Зададоха ми доста въпроси, а пък отговорите, разбира се, ме затрудниха най-вече за това, че трябваше да пиша на руски език, който съм позабравил, тъй като не съм го практикувал (като писане) вече почти 30 години. Щом интервюто излезе в Украйна, ще публикувам и негов превод на български - за читателите на блога ми, които не знаят руски.Но тъй и тъй, така да се каже, все пак "взех думата" в блога си с това съобщение, сега ми хрумва, след като все пак влязох и тая сутрин в контакт с вас, верните читатели на блога, да кажа нещо, което много ме терзае напоследък. Става дума за това, че почти подготвих (предпечатно) новия брой на списание ИДЕИ, който трябва тия дни да пратя на издателя, тъй като излизането му е планирано за началото на април. Но в тази връзка пак излиза безкрайно тежкия, непосилния вече за мен като негов издател въпрос: как да платя издаването на новата книжка? Знайно е, списанието вече излиза 4-та година, но до този момент не се яви никакъв негов спонсор - ако изключим неколцина скромни негови спомоществуватели из средата на читателите и на авторите му, които обаче на брой са значително по-малко от пръстите на едната ми ръка. До този момент съм успял да събера едва 200 лева от 700-те, които са необходими да се плати отпечатването му. И главата ми пламти как да реша в близките дни тоя проблем.
Не смея вече да апелирам за помощ към читателите на блога, щото, след толкова много апели, рискувам да бъда възприет вече като най-нагъл просяк. Хората изглежда съвсем нямат пари, след като на апелите ми не откликна почти никой. Да не говорим пък за обещанията на разни "публични личности" (като Мария Капон, примерно) да подпомогнат с нещичко излизането на списанието, които, разбира се и естествено, не си удържаха на думата. Други такива, към които се обърнах за известна подкрепа (като бизнесмена Румен Кривицки, например, с когото се познавам отдавна), най-вежливо продължават с години да мълчат. Аз лично в момента не мога да прибягвам до повече заеми, които да влагам в списанието, щото голяма част от заплатата ми върви за погасяването на досега направените.
Както и да е, продължавам да си блъскам главата какво да правя и ето, просто споделям си проблема, щото това все пак е моят дневник; ако не за друго, пиша това, та поне историята един ден да знае в какви условия е излизало списание ИДЕИ. По абсолютно същия начин у нас, разбира се, е било посрещано и всяко друго значимо, в това число и литературно, културно или каквото и да е друго дело: с ледено тъпо мълчание е посрещано, как иначе да е било посрещано! Някой да не би да е протегнал ръка да помогне, да речем, на Паисий когато е разнасял книжката си? Ами на следовниците му някой да е помогнал? Така е било, така е и сега. Все, за жалост, сме си абсолютно същите.Тъй че никого не коря и никому не се сърдя. Констатирам всичко това в писмен вид не за друго, а, както казах, за историята. За бъдещата духовна история на нашите дни. Знам, че ще срещна не друго, а подигравка за тия свои думи: "Тоа па се мисли за нещо като "съвременен Паисий", наглецът му с наглец?!". Моята работа е обаче да дразня. И да бода ако трябва. На тия сред нас, дето се чувстваме като "шило в рунтава, дебела торба", в непробиваемата торба на българския инат, какво друго изобщо ни остава да правим?!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар