Знаете ли нещо за философията на Албер Камю - или само сте чували името му? Ето ви малка възможност да научите нещичко и, евентуално, да се заинтересувате - и да потърсите негови книги (с една негова книга аз като юноша се заразих с философски дух и ето, до ден днешен не само сам съм заразен, но и заразявам, да се надяваме, и други хора!):
▼ Познавам и други, които се оставят да бъдат убити парадоксално в името на идеи и илюзии, представляващи за тях смисъл на живота (това, което приемаме като основание за живот, е в същото време великолепно основание за смърт). Ето защо считам, че смисълът на живота е най-неотложният въпрос. Как да отговорим на него? Защо хората губят смисъла на живота и посягат на самоубийство?
▼ ... Да се самоубиеш това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш... Човек продължава да извършва движенията, наложени му от съществуването, по много причини, първата от които е навикът. Да умреш доброволно, предполага да си прозрял, макар и инстинктивно, смехотворната същност на този навик, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието...
▼ ... има връзка между абсурда и самоубийството и дори, че то се превръща в разрешаване на абсурда.
▼ Ние добиваме навик да живеем, преди да придобием навик да мислим... Абсурдът може да се разкрие под различна форма. На първо място в природата има абсурд, че се изменя и придобива изглед на нещо чуждо и първично. На второ място, че хората също излъчват нещо нечовешко. Абсурдът се състои също в това безпокойство пред нечовешкото у самия човек. На трето място, идвам най-сетне до смъртта и до усещането, което имаме за нея... Как всички живеят сякаш никой „не знае“ за нея? Така е защото в действителност нямаме опит в смъртта. Експериментирано е буквално само това, което е изживяно и осъзнато.
▼ Обикновената «грижа» стои в началото на всичко... Времето ни носи, както и всички дни от невзрачния живот. Но винаги настъпва момент, когато трябва ние да го понесем. Човек принадлежи на времето и, сграбчен от страха, открива в него най-злия си враг. Всеки следващ ден той е желаел да дойде следващият ден, а всичко в него трябвало да го отхвърля. В този бунт на плътта се състои абсурдът.
▼ Пропастта между увереността в собственото ми съществуване и съдържанието, което се опитвам да придам на тази убеденост, никога няма да бъде запълнена. Аз ще бъда вечно чужденец за себе си.
▼ Сам по себе си светът е неразумен, това е, което може да се каже. Абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека. Абсурдът зависи толкова от човека, колкото и от света... Пред нас е един свят, където господства противоречието, антиномията, тревогата или безсмислието... Ирационалното, човешкият стремеж и абсурдът, който изплува от тяхната среща, ето трите действащи лица на драмата, която по необходимост трябва да завърши според всичката логика, съдържаща се в едно съществуване.
▼ Усещането за абсурда не се покрива с идеята за абсурда. То поставя основите и това е всичко. Абсурдът може да бъде изявен и като сравним последиците от разсъждението с логичната действителност, която искаме да установим. Във всички тези случаи, от най-простия до най-сложния, безсмислието ще бъде толкова по-голямо, колкото повече ще се увеличава пропастта между частите на това сравнение.
▼ Абсурдът по необходимост е едно разделение. Той не се състои нито в единия, нито в другия от сравняваните елементи. Той се поражда от техния сблъсък... Ако се позова на разума, мога да кажа, че абсурдът не се състои в човека, нито в света, а в тяхното общо присъствие… Не може да има абсурд извън човешкия разум. Така абсурдът, като всички неща, свършва със смъртта. Но също така не може да има абсурд извън този свят. За мен единствената даденост е абсурдът. Проблемът е да узнаем как да се измъкнем от него и дали самоубийството е, което трябва да произтече от този абсурд... Абсурдът има смисъл само тогава, когато не се примирявам с него. Човек, осъзнал абсурда, остава завинаги свързан с него.
▼ В някакъв смисъл абсурдът става бог... Ние се обръщаме към бога само за да получим невъзможното... Лев Шестов открива фундаменталното безсмислие на цялото съществуване, той съвсем не заявява: „Ето абсурда!“, а: „Ето Бог!“, нему трябва да се уповаваме, дори той да не отговаря на нито една от нашите разумни категории... Абсурдът е противоположност на надеждата, виждаме, че за Шестов екзистенциалистката мисъл допуска абсурда, но го открива, само за да го разпръсне. За Шестов разумът е безплоден, но има нещо отвъд разума. За абсурдния дух разумът е безплоден и отвъд него няма нищо. В този смисъл е и сентенцията, че „без бряг е времето.“
▼ Няма нищо по-дълбоко от възгледа на Киркегор, според когото безнадеждността не е факт, а положение на грях. А именно грехът отдалечава от бог... Абсурдът, който е метафизично положение на съзнателния човек, не води към бог. Може би това понятие ще се изясни ако си позволя да се произнеса тъй странно: абсурдът е грях без бог... трябва да живеем в това положение на безсмислието... Аз знам на какво е основано то — на този разум и на този свят, опрени един до друг - без да могат да се слеят... Мисълта на човека е преди всичко неговият стремеж. Мисълта дава на съвременната тревога възможност за успокоение в познатата околна среда на вечността. Абсурдният дух няма такъв късмет. За него светът не е нито толкова рационален, нито до такава степен ирационален. Той е единствено и само неразумен.
▼ Преди въпросът беше да се узнае дали животът трябва да има смисъл за да бъде изживян. Напротив, сега излиза, че той ще бъде толкова по-добре изживян, колкото е по-безсмислен. Да изживееш един опит, една съдба означава да ги приемеш непълно. Впрочем съдбата не може да бъде изживяна, когато се знае, че е безсмислена ако не се прави всичко абсурдът да се задържи пред погледа в светлината на съзнанието. Да отречем една от частите на съпоставката, от която той живее, означава да се отдалечим от него... Да премахнем съзнателния бунт означава да заобиколим проблема... Да живееш означава да съживяваш абсурда. А да го съживяваш, значи преди всичко да го съзерцаваш. Абсурдът умира когато не го гледаме. По този начин бунтът се очертава като една от малкото силни философски позиции. Той е постоянно сблъскване на човека с неговата неяснота. Той е желание за една невъзможна смисленост. Той поставя под съмнение света във всяка своя секунда. Както опасността предоставя на човека незаменим случай да си го възвърне, така метафизическият бунт разстила съзнанието в целия опит. Той е постоянното самоприсъствие на човека. Той не е порив, той е без надежда. Бунтът е само увереност в смазващата съдба, а не примирението, което би трябвало да я придружава... Съзнание и бунт — тези отрицания са обратни на отстъплението. Всичко несъвместимо и страстно в едно човешко сърце ги раздвижва в противовес на неговия живот. Работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие. Абсурдният човек може само да черпи и да се самоизчерпи. Абсурдът е неговото най-трайно самовглъбяване, което той непрестанно поддържа в самото усилие, защото знае, че със съзнанието и ежедневния бунт той доказва единствената си истина — предизвикателството.
▼ Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието. Той оценява своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата, на синовете си. Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде направлявано. Всъщност той действа сякаш е свободен - ако ще всички факти да се обединяват, опровергавайки тази свобода. Абсурдът разклаща всичко из основи... Човек мисли, че е свободен и действа като такъв, но всякакви морални и социални предразсъдъци изпитваме върху себе си, които ни ограничават. Така абсурдният човек разбира, че действително не е бил свободен... Човек не избира. Абсурдът и излишъкът живот, който той носи, не зависят следователно от волята на човека, а от нейната противоположност — смъртта.
▼ Извличам от абсурда три заключения — моя бунт, свобода и моята страст... Какво всъщност е абсурдният човек? Този, който, без да го отрича, не прави нищо с оглед на вечното - не защото стремежът му е чужд. Той просто предпочита своята смелост и своя разсъдък. Смелостта го учи да живее без призвание и да се задоволява с това, което има, разсъждението му показва докъде се простират границите му. Убеден в своята премерена свобода, в своя бунт без бъдеще и в своето мимолетно съзнание, той продължава да се лута във времето на своя живот... Абсурдът не освобождава, той оковава... Да не вярва в дълбокия смисъл на нещата е свойствено на абсурдния човек. Той оглежда, складира и изгаря всичките въодушевени или възхитени лица. Времето върви с него. Абсурдният човек не се отделя от времето... В живота няма вечна любов, освен неосъществената. Няма страст без борба. Човек иска да бъде нещо в своя живот. Да твориш, означава да дадеш форма на своята съдба... Философията се явява учителка на живота. Погрешно е да се твърди, че животът е постоянен избор... Но е вярно и това, че не може да си представим живота, лишен от всякакъв избор... Затова човекът е единственото същество, което се отказва да бъде това, което е.
▼ По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене... За да живее човек, той трябва да се бунтува, но при този бунт обезателно трябва да се уважават границите... Аз се бунтувам, следователно ние съществуваме.
▼ Бунтът е метафизичен. Той е насочен против съдбата и против целия свят. Този бунт е метафизичен доколкото оспорва крайните цели на човека и Вселената. От своя страна самият бунт е парадоксален - защото се стреми към някакъв ред.
ЗАБЕЛЕЖКА: Цитатите от текстове на Камю са взети от книгата на проф. В.Динев "Животът". (Която, прочее, съдържа почти и само цитати... поради което именно е и интересна и полезна. Професорът просто ги е подбирал според своята способност да харесва и схваща. Облекчил е калпазаните-студенти, които се явяват на изпит: за да не четат, за да не се мъчат да се ровят в дългите оригинални текстове на философите. Това е един в някакъв смисъл модерен или дори интернетен подход, макар че хората винаги са предпочитали да се запознават с различните философии не като четат "тежките" и "дебели" книги на философите, а от лесносмилаеми преразкази от "втора ръка", което показва само, че здраво ги мързи да четат - здраво ги мързи да мислят. Щото философски текст, ако се чете в оригинал, е пребогат на смисъл или идеи, но се иска вглъбяване, сериозно мисловно усилие за задълбочено четене и пълноценно осмисляне. По тази именно причина Фридрих Ницше съвсем справедливо нарича учените в областта на философията "философски работници"; те не са философи щото са подобни на мелниците: подхвърляй им зърно, те ще го смелят, т.е. ще го направят на прах - от който, прочее, нищо не може да израсте: както ще израсте от зърното! На други места Ницше ги сравнява с... преживящи овце! Което е още по-точна метафора. Нали се сещате какво излиза от стомасите на овцете?)
Няма коментари:
Публикуване на коментар