Тия дни писах едно есе, което тази сутрин изпратих за участие в международна научна конференция в Киев на тема "Религия и медицина", чиито материали ще излязат в международното многоезично научно-теоретично издание на философското списание ИДЕИ, на което съм съосновател и главен редактор. Ето и тук малък откъс от въпросното есе:
... Каквото иска и обича сърцето, умът не може да го разбере, и двете си имат своя логика и свой разум. Затова цялата работа е в това човекът, Аз-ът, да постигне тяхното единство, тяхната хармония. От това зависи дали ще си цялостен човек – или ще си неистински, непълноценен, духовно недъгав човек. За жалост тази най-важна задача на живота не се удава на много човеци, мнозинството от човеците се раздира от изначалната враждебност на чувство и мисъл, от което страдат и двете сили, но най-вече страда човекът (той ще плати жестока цена за този свой недъг!). Вместо да бъдат помирявани и хармонизирани в едно великолепно и одухотворяващо всичко в живота ни единство, мисълта и чувството водят несвършваща безполезна, изтощителна война. Цената значи, която плащаме за тази фундаментална своя неспособност, е жестока, но справедлива: провал на живота ни.
Без сърце да се живее не може, жалък е животът на безсърдечния човек. Сърцето освен всичко друго е изворът на нашата човечност, сърцето ни очовечава – щото умът иска да ни прави машини, роботи, компютри, дори зомбита. Без сърце няма душа, няма и дух, без сърце няма нищо. Безсърдечният, безчувственият човек е нещо като зомби, наглед уж е жив, а всъщност е мъртвец (по думите на моя приятел Любен Воденичаров – един самороден философски талант!). Пълно е с такива хора около нас, не знам дали сте го забелязали?
Безсърдечният, безчувственият човек е духовен инвалид, той не е успял да разбере най-важното. Той има цялостно деформирана психика. Има съвсем нещастна душа. Той много страда и на тази основа, понеже не може да асимилира подмолното си страдание, се озлобява така, че става злодей. Повечето безчувствени и бездушни хора не стигат до такива екстремни състояния, те просто стават малодушници, стават мижитурки, стават шушумиги. Знаете ли що е това шушумигата? Не разбира живота, не разбира себе си, не успява да постигне тъй величествения и грандиозен смисъл на живота – такъв, какъвто е той за нас, човеците.
Жалка картина е безчувственият, безсърдечният човек, казах, че той е жив мъртвец, той е отвратително зомби, което е страшно понеже изобщо не може да си даде сметка за нещастието си. Той не е просто глупак, малоумник, много по-страшна е трагедията, дължаща се на увреждане на сърцето, на сърдечността, на чувствата, в сравнение с увреждането, което е в сферата на ума. Немисленето също е кошмарен недъг, но е някак си е по-извиним. Просто на някой не му е достатъчно голям интелектуалния потенциал или ресурс. Затова още Платон казва, че някои хора се раждат със злато в душите си, други – с желязо, трети – с дърво, а някои нещастници пък се раждат, да предположим, с... лайна в душите си. В днешно време дали не преобладават тъкмо нещастниците, които в душите си имат този гнусен отпадък на масовата консумативна и затова толкова отчуждена от автентичната човечност култура?
И тъй, доказахме или изведохме положението, че сърцето е център, средоточие на душевния и най-вече на духовния живот. Щото като се съедини мисъл и чувство се поражда идеята, плод на синтеза на ум и чувство е самият разум в неговия истински и най-възвишен смисъл. (Философията е тази, която борави с идеи, тя именно е човешкото прозрение, постигащо разумността, а пък разумът е неин инструмент!) Вярата също е есенция на хармонията на чувство и интелект, тя дори превъзхожда и разума по своя непостижим от ума свръхчовешки, чист и абсолютен духовен потенциал. Вяра и разум враждуват само привидно, несъвместими са само ако не са схванати в своята идея, в понятието си. Иначе се намират в превъзходна хармония.
Вярата постига истината по свой път и ни я дава непосредствено. Разумът върви по заобиколен път до съвсем същото, което на вярата се дава пряко. Ролята на сърцето за раждането на вярата е водеща, а пък сърцето съществува многолико. Затова и Библията говори за „радостно сърце“, „любящо сърце“, „страхливо сърце“, „покайващо се сърце“, „гневно сърце“, „смело сърце“, „съживено”, „страдащо”, „скърбящо“ и т.н. Сърцето е многолико, колкото многолика е самата човечност, колкото многоизмерен е самият дух. Но да не навлизам в тази огромна сфера, която навремето, на млади години, изразих в своята дисертация, дадох й тогава две заглавия: „Човек и дух: опит за разбиране“ и „Учението за човека и формите на духа“. Разбира се, тази моя дисертация остана незащитена – поради господството на материализма в тогавашните, пък и в сегашните ни университети. Менте-университети. Може ли да е университет или академия тъкмо онова, което не допуска автентичния дух в себе си, което тъкмо него е прогонило – и прокудило!
Бликащ извор на живота и, следователно, на здравето, е нашето сърце. И там, в сърцата, се ражда и доброто, там именно се различава добро и зло. Доброто съществува единствено в сърцата ни, това е неговото лоно. Оттам тръгва неговата, на доброто, велика епопея в несвършващата му безпощадна битка със злото. Злото дали в някакъв смисъл не е плод на едноизмерния, озлобен, екзистенциално непълноценен ум? На техническия ум, лишен от оплодяващата духовна рационалност, която е невъзможна без сърцето?
Да, злото има за свой извор ума – едностранчивия, суетен, изпълнен с претенциозност и със съзнание за всепозволеност ум или разсъдък. Такава, примерно, чисто разсъдъчна доктрина е комунизмът, опиращ се на плоската, но тъй съблазнителна за непълноценните и безсърдечни човеци мисъл: „Ще вземем богатствата на богатите, ще ги избием и върху море от кръв ще построим храм на щастието, ще направим хората насила щастливи – и доволни, а свободата ще ликвидираме завинаги!“. Такива са били сметките на ума, върху които се покои комунистическата агресия срещу свободата, личността и човечността. Едноизмерният ум, несъобразяващ се с чувството (и със повелите на съвестта!), постоянно ражда най-страшни чудовища. Защото умът е отвъд морала, той надмогва забраните на морала, на Божия закон. Разбира се, умът е сила, която, ако бъде озаптена от чувството (но не от чувството за всесилие и всепозволеност!), може да бъде впрегнат да работи за тържеството на доброто. Всичко, излиза, в крайна сметка произлиза от чувството, от сърцето, което по такъв начин е извор и на доброто, и на човечността, и на здравето.
Здрав е единствено духът, в който мисъл и чувство, интелект и чувствителност се намират в прекрасна хармония. Което значи, че нито едното от тях не е господар, нито пък е слуга или роб на другото. Помиряването и хармонизирането на тези две велики сили, повтарям, е най-важната задача на всеки човек. В която мнозина се провалят най-решително.
И тогава такива хора най-напред вредят на самите себе си. Враждуващите ум и чувство предизвикват обезсилване, омаломощяване на човека, пропиляване за нищо на колосална душевна сила или енергия. Обезсилването на човека (и на организма на човека) и изтощението му в безсмислени „вътрешни войни“ е главната предпоставка за всички болести. Вътрешни са войните, чиято арена е човешката душа. Здравият дух, излиза, е духът, в който ум и чувство не враждуват, а се обичат – и се подпомагат. И си сътрудничат. И си партнират. И са се сработили. Това е и най-главната задача на смисленото, на пълноценното образование. Истински образован е човекът със здрав, с хармоничен дух. ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар