Продължава дискусията ми с един твърде позакъснял поклонник на комунизма, имащ философски претенции:
@Benevento3588: И това е по последователна позиция – но тя НЕ е философски аргумент, а ваш изповед на вяра. И аз уважавам вярата, стига да е назована с името си. Това което казвате е прекрасна метафизична нагласа. Но тя крие един съкрушителен логически проблем, който Вие не забелязвате: кой определя коя школа е по-близо!? Ако отговорът е „онази, която вярва безпрекословно в истината“ – това не е ли тавтология!? Вярната школа е вярната. Това не ни казва нищо за съдържанието на самата истина обаче! Вие казвате още: „Главното и водещото е вяра в истината.“ Съгласен съм. Но тогава вярата не е знание. Ако имате вяра, че Вашата дефиниция за личност е истинската – то е Ваше право. Но тогава не можете да изисквате от другите да я приемат като доказана. Вие не доказвате – Вие просто изповядвате. А философският дебат се води с доказателства, а не с изповеди. Именно това е разликата между мисленето и проповедта. И ето къде Вие се самозатваряте в капан: ако истината е идеал, а не постижимо състояние – тогава никой не може да каже със сигурност коя школа е най-близо. Защото за да знаеш кой е най-близо, трябва вече да знаеш самия идеал, нали така? А ако го знаеш – значи вече си го достигнал. Тогава защо търсиш!? Класическият парадокс на Менон: или знаеш истината, и тогава не търсиш – или не я знаеш, и тогава не можеш да разпознаеш кое е вярно. Вие избягвате този парадокс, като поставяте себе си и Вашите книги в позицията на посветени, които вече са проумели идеала. Но това не е аргумент – това е претенция за посвещение. А философията от времето на Сократ знае, че претенцията за посвещение е ПЪРВИЯТ знак за догматизъм. Сократ именно казва: „Знам, че нищо не знам.“ Той не казва: „Знам истината, идете прочетете книгите ми.“ Ако истината е идеал, а не даденост – тогава и комунизмът трябва да бъде съден не по неговите исторически осъществявания (които са несъвършени, както всички човешки опити), а по неговия идеал. А идеалът на комунизма е освобождение от класово потисничество, свободно развитие на всеки, общност без господство. Това е неговата „истина“ по същия начин, по който Вашата истина за личността е Вашият идеал. Ако приемем Вашия критерий – че съдим по идеала, а не по практиката – тогава комунизмът не е ненавист, а надежда. И ако откажете да приемете този критерий за комунизма, но го приемате за себе си – тогава не сте ли двойно мерило!? А това не е философия, а си е идеология. Логично нали? Прав ли съм?
Моят отговор:
@Benevento3588 Не сте прав, спекуланте. Не разбирате що е вяра. Нито що е дух. Истината е същност на духа. Тук логиката (логичността) не е критерий. Прочетете моята дисертация (публикувал съм я в Мрежата, в блога си) със заглавие УЧЕНИЕТО ЗА ЧОВЕКА И ФОРМИТЕ НА ДУХА. Там ще разберете моя принцип на разбирането. Разбиране, а не знание. Знанието е тясна сфера. Там ще разберете спецификата на духовните форми, именно философията, религията, изкуството. (Науката също, но тя е извън сферата на духа щото е чисто познавателно отношение!) Ще разберете и що е това дух. За истината прочетете моите лекции по философия, издадени са като книга със заглавие ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА и подзаглавие "Вечното в класическата и модерната философия", там съм обяснил що е истина. А любовта Ви към комунизма е доста позакъсняла. Комунизмът, подобно на национал-социализма, се помина. Не разбирате същността на комунизма, а ползвате неговите лъжливи клишета. Това именно е догматизъм. Равно на немислене. И на неразбиране. Философията разбира, обясненията са "слаба ракия" и не помагат на неразбиращите. Четете Дилтай и Рикерт. Ще разберете, макар се страдате от манията, че знаете. Не сте разбрал и защо Сократ казва "Знам, че нищо не знам, а вие и това не знаете!". Приятно четене!
