По какъв път мина българското училище за да стигне до сегашната задънена улица?

Образованието е най-голямото съкровище, което не се измерва с пари! 

„Не актуален“ вече афоризъм

ГОРКОТО, ГОРКОТО... БЪЛГАРСКО СРЕДНО ОБРАЗОВАНИЕ!

Иванка и Жак Асса

Стигнахме до възраст, в която предпочитаме да възприемаме информация и „се захващаме“ да пишем само когато тази информация ни изглежда много предизвиктелна.

На 01.10.2024 г. по БНТ 1 гледахме репортаж, че сме били едни от първите, които са успяли да евакуират българите от войната в Ливан с правителствения самолет. Смятаме, че това е похвално! Имаше обаче интервю с българка, живееща дълго време в Ливан с четирите си деца. Тя щяла да се върне в България само с най-малкото си дете, а другите три деца щяли да се евакуират във Великобритания, защото били в средни училища в Ливан, където... средното образование е било НА МНОГО ВИСОКО НИВО.

Имаше обаче време, когато българското средно образование претендираше за някое от първите три места в света!

В България образованието винаги е било на почит и българите винаги са приемали училището като неотменна част от българския свят.

До Освобождението по българските земи имало 1088 училища, защото през Възраждането е било въпрос на престиж всеки град, а даже и село, да има свое училище - малка сграда с 3-4 класни стаи.

През 1879 г., в първото Учредително народно събрание във Велико Търново, в гласуваната конституция е записано, че образованието е „основата на напредъка на народа ни и за който народ когато образованието е задължително, той успява", Веднага след това първоначалното образование станало безплатно и задължително.

Между другото през 2017 година в България има 2456 училища – със 100 по-малко отколкото през 1885 година, когато числеността на народа бил само 3 милиона...

След Освобождението развитието на средното образование става „на тласъци“. Първият голям тласък е около 1900 година, когато за 5 години се отворили около 400 училища (една трета от тях новопостроени). Гимназиите били 165, занаятчийските училища – 51. През 1909 година нов закон „застопорил“ структурата на българското училище, която с дребни промени се запазила цели 40 години. Началното училище продължава 4 години и е задължително и безплатно, следват 3 години прогимназия и после 5 години гимназия или професионално училище. Гимназиите по това време били три вида, като всичките учели по еднакви програми, но в реалните с превес на естествените науки и математиката, в класическите учели латински и гръцки език, а в полукласическите - само латински.

И пак между другото взискателността към учениците е била много висока и само 1/3 от гимназистите се дипломирали, затова пък най-добрите...

Още след Освобождението до 1944 година българското образование е било подпомагано от богати българи и от повече от 50 благотворителни организации, чиито парични фондове са се набирали от всички българи... Парите се изразходвали за строеж на училища или за откриване на нов вид училища, за безплатни учебници, пособия и униформи, за безплатни трапезарии и пансиони, отделно за стипендии за висок успех, отделно парични фондове за най- ученолюбивите, за да продължат и „по-нагоре“...

През Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 - 1919) причини много училища са били затворени, но въпреки това през 1920 г. са останали 3637 начални училища, 444 прогимназии и 87 гимназии. И понеже на власт идва Българският земеделски народен съюз (БЗНС), а тогава България 80% била „селска“, той наложил задължително образование до 7 клас, защото на хората по селата, препитаващи се само от земята, децата им често отсъствали от училище. Започнал да действа Закон за земеделското образование – който иска да не учи гимназия, задължително трябва да завърши двугодишно земеделско училище.

Нов образователен тласък имало около 1927 г., когато в България имало 4111 училища, почти изцяло в нови сгради...

През 1934 г. у нас се извършил преврат, отменена била Конституцията, разпуснато Народното събрание, забранени били партиите и въобще ситуацията се променила. Новата власт наредила училищните настоятелства да не се избират вече от населението, а в тях да влизат кметът, попът и докторът, „измислили“ и средно тригодишно училище над прогимназията, намалял броя на гимназиите и за да възпре обичайния наплив към тях, бил въведен приемен изпит. Мерките обаче не срещанали подкрепа сред учителите и сред населението, затова в 1936 г. се сложил край на този „експеримент“.

После в Европа, а и в България „замирисало“ на война и българските правителства основно се занимавали с тази тема, но въпреки това в 1939 г. у нас имало 4743 училища, 1932 прогимназии и 139 гимназии и може да е имало недостатъци, но по това време българското образование с нищо не паднало по-долу от европейското.

Настъпи 1944 година! Образованието се идеологизира! Структурата на образованието обаче почти не се променя. В предметите от хуманитарната област въвеждането на идеология е възможно, но в точните науки е почти невъзможно. Въпреки това при „събеседванията“ се препоръчваше да се споменават успехите на руските и български учени. Нашите отговори съдържаха винаги фразата „САМО КЪДЕТО Е ВЪЗМОЖНО“. И бяхме искрени. Между професорите, които ни учеха имаше имена като Обрешков, Сендов, Брадистилов, Тагамлицки, Попов, Златев, Пенчев и др. учени със световна известност (макар че не са били членове на БКП) и на чието име са кръстени аудитории в днешните университети. Тези хора споменавахме в уроците си, но това „не отговаряше на идеологическите изисквания“ и не ни приемаха за хора, „успоредни“ на партийната линия.

От друга страна около 7-8 години по-късно властта има сериозна заслуга в развитието на инженерните и точните науки (математика, физика, химия, в по-късен етап и информатика). Това се прави отчасти за да се покрият нуждите на бързо индустриализиращата се икономика, но също така и за да се спечели надпреварата със Запада в области като въоръжаването, космическите изследвания и спорта. Тази политическа линия дава своите плодове – българските ученици започват редовно да печелят медали на олимпиадите по математика, физика и астрономия, България развива много добра за времето си космическа програма, през 80-те години са подготвени добри компютърни специалисти и страната постига и завидни спортни успехи.

Повтаряме, през 80-те години на ХХ век българското средно образование по качество „се целеше“ към първите три места в световните класации. При това почти целите класове на бившия електротехникум (днес ПГЕЕ) в Пловдив се реализираха или в науката или на ръководни постове в електроиндустрията и производството на електрическата енергия.

Дойде 1989 година! Българският народ я прие много ентусиазирано! Обаче... няма вече обществена област, която днес да не е провалена! Ще се ограничим в бележките си само върху средното образование.

В Началото на „новото време“ имаше 5000 училища. Те масово започнаха да се затварят. В началото на ХХI век се затвориха над 2500 от тях. Днес около техните сгради все още „незабравилите хора“ из цяла България „сънуват“ пълни класни стаи, карти по история и география, черни дъски и тебешири, разтворени учебници и тетрадки с подгънати крайчета, „Тих бял Дунав“ от стройни детски гласчета, но като се „събудят“ виждат по коридорите захвърлени бирени бутилки, фасове, подпален паркет и укорителния поглед на Вазов от отдавна килнат и прашасал портрет...

Налага се да се извиним за това наше поетично отклонение, но сме от тези „незабравили“ хора свързани с образованието и затова непрекъснато търсим обяснение защо не стана, както се надявахме.

Всичко започна с голямата учителска стачка от 2007 година. След около 40 дни се получи малка полза – увеличение на учителското възнаграждение и голяма вреда – ДЕЛЕГИРАНИ БЮДЖЕТИ. Тези делегирани бюжети вече почти две десетилетия са обект на ожесточен спор за социалната и икономическата справедливост в образованието:

• Доведе до закриването на училищата в малките населени места;

• Разшири много правата на директорите на училищата, което е свързано с ограничаване правата на учителите и създаване на големи неравенства в отношението на ръководството спрямо тях. Нещо повече – директорите (особено тези, които не напълно заслужено са назначени с да кажем „несполучливи“ конкурси) обикновено се плашат от солидарни учителски колективи – предпочитат сервилни вместо способни учители;

• Силно се намали взискателността спрямо учениците защото започнаха да се третират като „носители на бюджета“, а не като обучаеми, които да се оценяват по равнището на техното умствено развитие;

• Намесата на кметове, родители и други „помощни“ органи в разпределението на делигираните бюджети, което влияе предимно върху ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА ВЪЗПИТАТЕЛНА РАБОТА в учебния процес;

В допълнение искаме да добавим, че МОН постоянно „омотава“ учебния процес чрез непрекъснати „обсъждания“ на учебните планове, програми и Закона за предучилищното и училищното образование, без много да се съобразява с научната мисъл (а да не кажем и защо не и с опита на успяващите учители).

Ето например какво е записано в декларацията на секция "Педагогика и психология" при Съюза на учените в България по отношение на Закона за образованието от 2016 година:

В нарушение на правата, дадени по Конституция на представителите на обществените организации, авторите на Закона не са се съобразили с нашето мнение и становище относно съхраняването на традициите в българското образование и с направените от нас доброжелателни препоръки при неговото обсъждане и в 41-вото Народно събрание и в 43-тото Народно събрание (втората ни Декларация е публикувана и в сборник на фондация „Човещина“ - „Образование и възпитание за утре“, София 2015, стр.456).

Тревогата ни е мотивирана от факта, че с редица свои клаузи този Закон създава реални условия за унищожаване на българското средно образование. Ще приведем само няколко примера:

Налице е научна непрецизност при употребата на фундаменталните понятия – възпитание, образование, обучение. Неоснователно възпитанието се заменя с компетенции. Това по същество променя, както концепцията на закона, така и неговото съдържание, но не в положителен аспект. 

Неоснователно в Закона е подценено „възпитанието“ и като цел, и като резултат от дейността на българското училище. Понятието „възпитание“ е заменено с „компетенции“, а самото то в закон от 353 члена е употребено само в 5 члена.

Идеята за автономията дава право на училищата „самостоятелно да избират и съставят свои учебни планове за съответния клас, да разпределят учебната програма в зависимост от потребностите на учениците, да определят учебните предмети и да разработват учебните програми…“ (член 28, алинея 2).“

В българската образователна система е традиция учебният план и учебните програми за училищното образование да са държавни документи и задължително да се спазват в българското училище. Това осигурява единната подготовка и равнопоставеността на детето в българското училище.

Приетата вече законова постановка създава условия за неравнопоставеност на българските деца, за нарушаване на конституционните права на българските граждани по отношение единната подготовка в средното училище и равен старт за продължаване на образованието. Тя създава условия и за подценяване на базовите учебни предмети – български език, математика, българска история, география и други.

Всичко това поставя под въпрос и качеството на висшето образование в нашата страна и изискванията на Европейския съюз в областта на образованието.

...........................................

ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ние сме оптимисти! Българският народ като цяло е РАЗУМЕН! Не малко са учителските предложения за подобряване на образователната система. Въпрос е обаче УПРАВЛЕНИЕТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО правилно да преценява каква трябва да бъде стратегията, така че образователната ни система ОТНОВО ДА ЗАЕМЕ ДОСТОЙНОТО СИ МЯСТО в света. Ние можем единствено да допълним ЗА ДОБРОТО ОБРАЗОВАНИЕ НАЙ-ВАЖНА Е ОТЛИЧНАТА ПОДГОТОВКА НА ПРЕПОДАВАТЕЛИТЕ! И ТОВА НЕ СЕ ПОСТИГА ЕДИНСТВЕНО С ПОВИШАВАНЕ НА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО, което позволява „да се вмъкват“ случайни хора в образователната и ВЪЗПИТАТЕЛНА система!

Добави в Svejo