Идеята за λόγος-а

Концепцията за Логоса на Хераклит 

„Логосът“ е велика дума: Божественият закон, управляващ всичко съществуващо. Логосът е истинският съдия на всичко. И само като се осланя на него, човек може истински да съди, осланяйки се дори по-силно, отколкото на държавните закони, измислени от човека. Но законите, измислени от човека, доколкото се основават на Логоса, са не само закони, създадени от човека. Както истинските държавни закони, така и законите на природата се основават на един и същ закон. Без единният закон няма много закони. Без да се опира на единния универсален закон, човек не може да мисли истински – тоест, човек не може да мисли истински, ако се разчита на частни закони, а не на универсалния. Без универсалния логически закон (Логосът) човек не може да мисли разумно. 

Хераклит е наречен "Плачещият философ" понеже оплаква хората, че живеят глупаво, а живеят глупаво хората защото не се вслушват и не изпълняват това, което иска от тях Логосът.

ДОБАВКА:

 

Из ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА (Класическа логика), автор Ангел Грънчаров, изд. АНИМА, 2001 г.

1.Понятието за logos

Най-трудното в една наука – особено пък във философията, която е... "нещо повече" от наука – е началото, т.е. откъде да се започне, как да се тръгне в познанието. Това е така, защото тук избираме посока и път, същев­ременно трябвада се признае, че ние все още "нищо не знаем", нищо не сме постигнали, пред нас е едно празно поле, една неизследвана територия. Не­зависимо от това дали пътят вече е бил извървян преди нас от други хора, ние сме в самото начало и трябва да изберем посоката, която ще определя движението на мисълта ни. Не можем да следваме стъпка по стъпка тези, които са вървели по някакъв път преди нас, ние трябва да направим своите си стъпки, а защо не и да поемем по свой път. Науката губи основната част от смисъла си (и от своята привлекателност!) ако ни принуждава само да вървим по отдавна прокарани, подравнени и извървяни пътища, т.е. ако от­нема свободата ни. В заниманията си с която и да е наука непрекъснато трябва да усещаме своята самостоятелност, свободната употреба на собствения ум.

Действително, откъде да тръгнем? Кое е началото на познанието, свъзвано с логиката? Не трябва нищо да приемаме като готово и дадено, не трябва нищо да препоставяме като предварително ясно и доказано. Единствената безусловна и необходима предпоставка би трябвало да бъде нашето жела­ние за разбиране, собственото ни любопитство към новото и неизвестно поз­нание, с което сме се заели. Нека да тръгнем все пак отнякъде – не можем безкрайно да си оставаме нерешителни! – нека да започнем с изясняването на думата logos, която лежи в основата и на думата логика...

 

1.Откриването на logos-а

 

Това е направил гръцкият философ Хераклит от гр. Ефес, живял около 520-460 г. преди раждането на Христос. Произхождал от царски род, но още млад се отказал от титлата си, защото душата му го "дърпала" другаде. На­ричали го “Тъмния” и “Плачещия” философ, защото, първо, изказванията му били "неясни", "неразбираеми", нуждаещи се от тълкуване или "тъмни" и, на второ място, защото смятал, че съдбата на човека на тази земя заслу­жава само окайване и оплакване. Съвременниците му го смятали за "многоумен", но и надменен повече и от който и да е друг, защото обичал да казва следните думи: "Многознайството на ум не учи, в противен случай то би научило и Хезиод, и Питагор, и Ксенофан". Смятал е, че съществува "една мъдрост – да се постига Знанието, което управлява всичко чрез всичко", а също е казвал, че "за закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени". Възневидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като се хранел с корени и треви, или, по дру­ги сведения, целият му живот минал в полумрака на един храм, където се бил уединил, за да се отдаде на философията. (Само вечер Хераклит излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета!) На този общо взето странен човек било съдено да открие тайнствения и многозначителен logos.

Logos-ът според Хераклит е закон на съществуващото, който трябва да бъде "чут" от хората и изразен в слово. Logos-ът е душата на Kosmos-а и той "повиква" хората, но те не го чуват, а даже и да го чуят, не могат да го схванат и постигнат. Светът е цялост, подреденост и хармония, задавана от logos-а, и съзнанието на човека не трябва да й бъде чуждо, а е длъжно да се проникне от нея. Отделните неща "текат", изменят се, възникват и се разрушават, но цялото запазва своята стабилност, единство и хармония благода­рение на живия logos. Изказванията и разсъжденията на човека трябва да бъдат съзвучни на logos-а – и ако това бъде постигнато, се ражда словото, чиято пълноценност се дължи на съгласуваността му с logos-а. Logos-ът за­дава космическия ритъм и подредеността на мирозданието, светът е хармо­ничен, единен и прекрасен, защото е оживотворен от logos-а. Можем да ка­жем и това, че Haos-ът е бил победен от Logos-а и така се е появил Kosmos-а. Общо взето така си е представял logos-а неговият откривател Хераклит.

 

2.Смисъл и logos

Векове по-късно последователите на Платон, т.н. неоплатоници, стигат до разбирането, че logos-ът е "изтичане"' (еманация) на умопостигаемия свят, който твори и формира нашия, сетивния свят, явявайки се негова душа. Но­сител на духовна същност е именно словото (logos-а), то превръща нищото, небитието (инертната, пасивна материя) в живо битие, в динамична и актив­на реалност, в свят и Kosmos.

В християнското учение logos-ът е преосмислен и разбран като слово на личния и жив.баг, "повикващ" с това слово нещата и така изваждащ ги от небитието. В Евангелието от Йоан е казано: "В начало бе Logos-ът, и Logos-ът беше у Бога, и Logos-ът бе Бог". Трябва да се знае, че гръцката дума logos, обикновено се превежда с думата "слово". Цялата история на земния живот на Иисус Христос се разглежда като въплъщение и "очовечаване" на Logos-а. Христос донася на хората откровението (или слово на живота) и самият той е това откровение, саморазкриване на невидимия Бог. По такъв начин по естеството си (по своята вечна същност) Logos-ът предвечно се по­ражда от самия Бог-Отец, а по начина си на действие е въплътеният Син Божий и Син Човешки. В света Logos-ът действа чрез нетленните Божестве­ни Енергии като единство на Слово и Дело, Закон и Приложение, Знание и Осъществяване, (виж гл.II, 3, ФИЛОСОФИЯ НА РЕЛИГИЯТА, "Човеш­кият дух като субект на богопознание...")

Тази историческа справка вече е достатъчна за да направим необходи­мите философски обобщения.

Понятието logos е многозначно понятие. Logos-ът е в едно и също време и слово (или изказване, изречение, реч), и смисъл (или понятие, разсъжде­ние, основание). Видяхме, че слово тук се разбира не просто като звук, който можем да чуем, но и нещо повече от това, а именно като смисъл, който ни се явява, оформя и подрежда чрез речта. Съществува още един нюанс в поня­тието за logos, свързван с обикновената битова потребност от броене, "пра­вене на сметки", даване на отчет. Съобразно него logos-ът е даденото, за което умът трябва да си дава отчет, "да държи сметка", и в същото време logos-ът е самата тази "отчитаща " дейност на ума. Накрая, logos-ът е пряката смислова подреденост на битието и съзнанието, противоположна на всичко  “безотчетно” и безсловесно, не даващо отговор и безотговорно, безсмислено и безформено, неподредено и хаотично в света, живота и човека. Не се ли оказа този logos едно прекалено богато по смисъл и многолико понятие?

Нека да съберем "на куп" всички значения на думата logos. Logos-ът е слово, изказване, реч, изречение, смисъл, понятие, разсъждение, основание, подреденост, даваща хармонията на нещата и на нашите мисли, нещо, за което умът трябва “да си прави сметка”,  "да държи отчет", да отчита. Каква е връзката между тези значения, има ли нещо, което да ги обединява в една цялост, в някакво единство? Можем ли другояче да наречем logos-а, поне с една или две думи, които да носят в себе си целият този пребогат смисъл?

Има такава възможност. Logos-ът е знание и също така разум. С това е казано всичко, по-просто от това не може да се каже. Трябва да разбираме logos-а пълноценно и истински – дават ли ни тези две думи самата истина за logos-а, неговата изключителна ценност за човека и живота? Казахме също, че logos-ът е смисъл, т.е. той може да се постигне с мисъл, той е с-мисъл. Нашият разум или дори ум, търсейки знанието, го намира с мисълта си, на­ли с мисълта си постигаме с-мисъл-а! Това не означава, че нашата мисъл или пък ние самите създаваме смисъла, напротив, ние можем само да го съз­наваме, със знание да се отнасяме към него. Нищо повече от това човекът не е в състояние да направи, но и то съвсем не е малко. Искаме да знаем нещо, искаме да постигнем по-знание за него. Това означава да изпълним себе си със-знание, т.е. да имаме вече съ-знание за него. Търсенето на знанието и достигането до съ-знание чрез по-знанието е една изключително човешка потребност – и способност. Ние трябва да отворим очите и слуха си към нещата, към битието и да "видим" същината му, да чуем неговия зов, да намерим logos-а, речта, словото, смисъла, който то иска да ни даде или ка­же. Logos-ът е там, в недрата на битието, във всичко-и-навсякъде-съществуващото – и ние не трябва да сме слепи и глухи към неговия зов. Нашият ум и разум, нашата душа трябва да се изпълни с logos-а, нашата мисъл трябва да прозре с-мисъл-а, който logos-ът иска да й даде. Не трябва да ограждаме съзнанието си със стени от битието, напротив, трябва да събаряме стените между себе си и него. logos-ът е законът на битието, ние не можем да оставаме в пълно беззаконие, в противоречие с logos-а. Трябва да търсим "про­луки", водещи ни пряко към истината на битието и към неговия живот: ако не го правим, това ще бъде гибелно за нас. Защото нали и ние сме част от това битие и този живот, тогава как можем да оставаме встрани от него? Logos-ът е душата на всичко съществуващо в неговата цялост и единство, ние трябва да се включим и да участваме в нейния пулс и ритъм – за да живеем пълноценно. Нали животът ни не трябва да протича в непрогледна тъмнина, нека тогава да се стремим към светлината! Logos-ът я носи в себе си и може да ни я даде, от нас се иска само да я видим...

 

3.Умопостигаемият свят

Хераклит се е питал какво е мъдростта, какво означава да гледаме на света "мъдро". Той се е стремял да открие и напише някакво ръководство за мъдрост, което "да отвори очите" и разума на хората. Смятал е обаче, че не на всички е дадено да притежават мъдростта, но по силите им е да се увли­чат от мъдростта на мъдрия човек, на мъдреца, а най-малкото поне да живе­ят с предчувствието, че мъдрост все пак съществува. Хераклит е искал да каже на другите какво е онова, което прави мъдреца мъдър, един вид посве­тен в тайнствата на съществуващото, в неговите неизразими мистерии. Не само Хераклит се е увличал от търсенето на мъдростта, в намирането на път към нея; но той е един от първите, за които мъдростта е толкова значима, че не е грях да отдадеш живота си за нея.

Отговорът на Хераклит и на мнозина от философите след него е: знани­ето прави мъдреца мъдър. Той смята, че най-малкото щом някой е знаещ, той вече е напреднал по пътя, водещ към мъдростта. "Да знае всичко” е от­ликата на мъдреца от другите хора, а за философите е присъщо поне да се отнасят с любовкъм такова всеобхватно знание и мъдрост. Векове наред се е смятало, че знанието е равно на мъдростта, и в това положение има голям смисъл. Знанието се предава от мъдреца към неговия ученик чрез словото, благодарение на logos-а. Logos-ът обаче съществува преди неговото акту­ално изричане от мъдреца, той е и преди самият мъдрец, той е вечен и вали­ден за всички времена и хора. Цялата работа следователно се свежда до то­ва logos-ът да достъпен ако не за всички хора, то поне на най-добрите от тях, отличаващи се с разум и знание. Мъдреците (а след Питагор, който из­мислил думата философия – философите) имат мисията да разпространяват logos-а сред човешките същества, да го правят близък на всеки човек, на човека, който иска да не е безразличен към истината на битието, към мъд­ростта.

Но още Хераклит е открил нещо твърде съществено: трябва да се стре­мим към единното знание за всичко, а не просто към това "да знаем всич­ко". Знанието за всичкото, за съществуващото като една цялост, съвсем не се свежда до "многознайството" и многоучеността – която, както той казва, "никого не е научила на ум". Истината е в това да знаеш единното, даващо живот на "всичкото", докато многоучеността се е заела с нещо безнадежд­но: да знае всичко. Затова "многознайковците" и многоучените не подози­рат за съществуването на logos-а, в това се корени тяхната вечна обреченост на празнословие. Мъдрецът, а също така и философът (или поне стре­мящият се да философства смислено човек) се опитва да говори разумни неща, а не да... знае всичко. Той затова се стреми към logos-а, който единс­твен може да ни даде смисъла.

Ако гледаме на обкръжаващия ни свят с очите на "многознайкото", ние разпиляваме умствената си енергия, прахосваме я напразно. Той "вижда всич­ко" и "иска да знае всичко", но не в това се състои работата. Трябва да се търси онова, което дава живота на "всичко съществуващото" и затова не лежи на повърхността на нещата, а е дълбоко вътре в тях. Трябва да се стре­мим не към онова, което е достъпно просто с очите, а към онова, което се открива само на разума. Другояче казано, трябва да се стремим към logos-а, а грешката на многоучените е в това, че те се опират и изхождат от Haos-а.

CaoV-ът не си заслужава усилията да бъде подреден и осмислен, Haos-ът не може да роди нищо друго освен пак Haos – който този път вече е в умовете и душите на многознайковците. Единствено logos-ът поражда хармония, зна­ние и разум в нашите души, единствено търсенето на logos-а има смисъл – защото logoV-ът е носителят на смисъла, опората на всеки смисъл, на всяка мисъл, на разума и на знанието.

В крайна сметка трябва да се знае само едно нещо: logos-ът е сърцеви­ната на всяко знание и на разума на човека. Нужно е да бъдем разумни, съвсем не трябва да искаме да сме многознаещи. Светът на logos-а е умопостигаем свят на прекрасната хармония, който одухотворява и дава живот на нашия свят, на света, който виждаме с очите си. Когато ставаме разумни или просто умни, то това не значи, че ние "сега-и-тук" си съчиняваме някакъв свой собствен... ум и разум. Това последното не е по силите на човека, ние не сме богове. От нас се иска само това да отворим душата си към Разу­ма и logos-а, който е е вечен, който е съществувал преди нас – и ще същест­вува когато нас вече ни няма. Щом Бог ни е дал ум, то той ни е смятал за достойни да навлезем в умопостигаемия свят на Разума и logos-а. Употре­бявайки свободно своя ум съобразно единния logos, ние можем да изпъл­ним тази висша повеля на своя Създател.

 

4.Логичност и логика

 

От казаното по-горе следва, че човек не бива да живее в раздор logos-а, а трябва да съобразява своята мисъл и своите действия с него. Този е пътят на разумността и мъдростта, вървейки по него, ние постепенно се избавяме от безсмислието, което иначе може изцяло да ни овладее. Нашето съзнание, доколкото е наистина съ-знание, ни прави "логични" – защото знанието е област на достъпния за човека logos, logos-ът, постигнат и изразен в човеш­ко слово. "Инструмент" на логичността е мисълта, на нея именно е подат­лив с-мисъл-а на нещата и на битието. Мисълта на човека е възможността му да се приобщи към единния природен и космически logos и разум, към живия Божествен Logos.

Философията в тази своя органична част, наречена логика, се опитва да съгласува нашата човешка същност – нашият ум, разсъдък, интелект, наше­то съзнание, познание, мислене – с хармонията на Logos-а и Разума. Чове­кът – казахме вече това – намира в себе си една заложена потребност и спо­собност да мисли и познава, един незадоволим интерес и дори "инстинкт" или страст към истината. Дълбок израз на този човешки интерес и на тази потребност е философстването и философията. Тези последните не са нещо "прибавено" ("пришито"!) към нашата същност, а пряко произлизат от нея, чрез тях тя разкрива самата себе си. Търсенето на разумността, пораждана от logos-а, е предназначение на философията.

Логиката като философска дисциплина се опира и пряко произлиза от душевната сила, наречена мислене, разсъдък, интелект. Ще изследваме тази душевна сила вече не от позицията на психологията, а от една нова гледна точка, тази на логиката. Логиката е осъзнаване на това как човек прилага своя интелект в познанието, как го съгласува с logos-а, със закона на съществуващото. Логиката ни говори за това какво трябва да правим когато искаме да мислим правилно и истинно, т.е. в съгласие с вътрешното естество на logos-а и разума. Логиката също така е изследване на смисленото гово­рене и познание за нещата, т.е. на вярната, на основателната реч. Тя може да ни каже как трябва да строим изказванията и изреченията – така че в тях да възникне една логическа хармония и красота, достижима от човешката мисъл и познание. Разбира се, за да се усвои всичко това (и то успешно!) от всеки желаещ, трябва да се извърви търпеливо нелек и стръмен път.

Добави в Svejo