Защо и как оглупяваме?

Размишлявайки за оглупяването (тия дни ще изнасям доклад по тази тема на международна научно-теоретична конференция, провеждана в Киев!), човек неизбежно се изправя пред следните въпроси: 

Защо оглупяваме?

Как оглупяваме?

И третият:

Кой е начинът да се предпазваме от оглупяване - стига това изобщо да е възможно?

На първия въпрос, а именно защо човек оглупява, аз вече сякаш отговорих (в предишната част на разсъждението си, което изпратих като резюме на доклада си за конференцията, виж: Ако глупостта е болест, как се лекува? линкът е: https://aig-humanus.blogspot.com/2026/05/blog-post_472.html): защото душевните сили на този човек (ум, чувства, воля, Аз-ът, въображението, интуицията и пр.) не се сработват, те започват да си пречат, дори да воюват помежду си (вместо да си помагат, да си сътрудничат!), в резултат на което душата на този човек (която е "вместилище" на всичките тия сили, започва да "произвежда" тъкмо "дефектна стока", нейните "продукти" са некачествени, иначе казано, почва да бълва глупости, следователно този човек е оглупял. Глупавият човек обаче не съзнава що е станало с него и в нещастието си се радва на тези тъй непълноценни "продукти" на неговия душевен живот. Прочее, в този случай даже нямаме ЖИВОТ, а имаме нещо друго, примерно имаме раздори, безсмислени битки (между ума и чувствата, които при това стават извратени, волята също се обезсилва и се захваща да се занимава с идиотщини, Аз-ът пък, горкият, става слуга на много господари и съвсем не изпълнява функцията си да управлява, да "дирижира" душевния живот!), започва едно линеене на душевните сили, съпровождано от експлозии на тъй агресивната и арогантна глупост, на воинстващата простотия. Тази е картината да тъй сериозно разстроения душевен живот при оглупяването, което е родствено на другите психични заболявания и най-вече на глупостта. (Психично болните обаче не са длъжни да се непременно глупави, докато глупавите са доста тежко болни и то именно психично болни!) Оглупяването е една страшна душевна патология, която обаче съвсем не се съзнава от страдащия, който, напротив, е твърде щастлив че е оглупял, щото един несъмнен признак на глупост е този, че глупакът се самовъзприема като "свърхумен" човек. Глупостта, оглупяването при това е заразна психична болест, щото хората с непълноценен психичен живот са много податливи на сипещите се, на атакуващите съзнанието им глупости от всички страни, щото в съвременни условия ние, тъй да се рече, сме немощни плувци в заобикалящия ни "информационен" океан от тъй многолика глупост и простотия.

Но да се върнем на своята изследователска задача. Изправяме се пред въпроса: а как човек оглупява?

Двете велики сили на човека са умът (тази душевна сила или способност има много имена: разсъдък, интелект, акъл, съзнание, мислене, някои даже я наричат, не съвсем основателно, и разум!) и чувствителността, чувството (то също има още имена: емоции, страсти, "сърце"!). (Волята е синтетична душевна сила и тя възниква на основата на двете основни, представлявайки нещо трето, което е изключително важно; съвсем същото можем да кажем и за вярата, и за разума!). Тези главни душевни сили, умът и чувството, са противоположни по насока и по необходимост влизат в сложна колизия: това, което иска умът, е неприятно за чувството; те най-вече искат различни неща. (Аз съм разгледал тия неща по-подробно в своята докторска дисертация със заглавие "Учението за човека и формите на духа", останала незащитена, разбира се; издадох я като книжка със заглавие "Човек и дух: опит за разбиране"!) Вкратце тук ми се налага обаче да дам основни сведения по разбирането си, с оглед да си решим поставената задача.

Умът всъщност е не друго, а душевната сила, която изразява чистото (непримесено с нещо друго) познавателно отношение на човека към света и към самия себе си, което при това е и коренно, т.е. от него, като от корен, израстват другите, по-сложни човешки отношения, които са най-различни, но не са чисти, а са смесени. Т.е. при това чисто познавателно отношение човекът се опитва да постигне знание за нещата такива, каквито са те сами по себе си, безотносително към него самия като субект на това познание. (Т.е. човекът тук се мъчи да изведе "извън скобата" самия себе си, да елиминира самата субективност - за да постигне една трудно постижима обективност или истината за нещата - такива, каквито са те тъкмо сами по себе си. (Имануел Кант по превъзходен начин описа тия тъй важни подвизи на чистия теоретичен разум!) Чувствата пък, от своя страна, са носители на (или пък изразяват) едно чисто (и коренно, пак по същите съображения) ценностно отношение на човека към света и към самия себе си, при което, както показва и наименованието, човек се опитва да постигне смисъла, значението, ценността на нещата - такива, каквото те са тъкмо за него самия или какъв е техният чисто субективен, човешки смисъл. В някакъв смисъл, както се вижда, чувствата провят тъкмо онова, което умът се старае да не прави, мъчи се да не прави - опитва се да се освободи от човешкото в себе си (в една трудно постижима свръхчовешка или божествена претенция!). На това се дължи враждебността една към друга на тези иначе велики сили на човека, които обаче съществуват тъкмо защото са си необходими - тъй като придават тъй потребната ни цялостност (интегралност!) на чисто човешкото отношение или възприятие от страна на човека и на света, и на самия себе си (човекът все търси своето място в този тукашен свят!).

На ума или на чувството се дължи оглупяването ни?

Въпросът е крайно важен. Ние живеем в едно крайно позитивно време, в което науката, която всъщност не е друго, а реализацията на това чисто познавателно (мисловно, умствено, разсъдъчно, интелектуално!) отношение на човека, а в съвременността науката е не само най-авторитетна, но тя и, вероятно, има огромна власт върху умовете на днешните хора. (Онова, което не е научно доказано, не си заслужава вниманието, то е погрешно, нали така, предполагаме, мисли огромната част от тъй многоученото и многознаещо съвременно човечество? Което в епохата на интернет и на социалните мрежи обхваща огромна част и от недотам образованите слоеве на населението, особено пък на по-младите!) Умът изисква мислене, това е неговата стихия, мисленето има обаче строги правила и закони, при това те са не само логически, но и са чисто научни, според спецификата на тази или онази наука, те трябва да отговарят на някакви парадигмални основания на развитието на самото научно познание и на изискванията на научните общности, които по пътя на съгласието диктуват и норми, и правила, и съдят онова, което не е научно и т.н. Иначе казано, умствената активност на душата не е "лъжица за всяка уста", т.е. малцина са истински призваните за занимания с наука, т.е. тези, които имат нужния за това немалък умствен потенциал или ресурс. При това положение излиза, че т.н. научна парадигма започва да се разпространява и в огромни човешки маси, които не само че немат нужния умствен потенциал да схващат нещата в тяхната автентична истина, но те, по необходимост, почват да "преработват" тия именно научни представи и знания така, че те загубват своята научност и стават лъже-научни, мнимо-научни, псевдонаучни. При това се налага (поради огромния, масовия човешки интерес към научните обяснения на съществуващото!) всичките тези представи и знания да бъдат представяни и в удобна за "смилане" популярна форма, което води дотам от тях да изчезне техния чисто научен, ако мога така да се изразя, дух, от тях изчезва живецът, смисъла, патоса, ако щете, на научните истини, които са особен род истини и по тази причина не са по силите на огромната (и посредствена!) част от тъй любознателното, ала мързеливо да мисли и да учи човечество. И така се стига до възникването на феномена на менте-"науката", на чалга-"науката", на масовата "наука" за... глупаци (и простаци!), която е тъй напреднала, че от нея отърването ни ще бъде особено трудно. (У нас, в България, наричаме тази непълноценна "наука" ето как: нАука, точно така произнасяше тази дума простакът Тодор Живков, бившият ни комунистически диктатор, който много обичаше да се навира носа в нАуката и дори, представете си, да дава съвети на учЕните, пак по този начин той поставяше ударението!) И тъй, в наше време изобилстват многознаещите недоучени учЕни или за краткост, нАучните простаци или глупаци, които при това са така претенциозни, щото сред тях има немалко, които дори са успели да придобият и подобаващите нАучни титли, такива чалга-"професори" и чалга-"доценти" у нас са бол, с лопата да ги ринеш. Те именно задават тон на многолюдния хор на многознаещите глупаци, който, за жалост, задава тон се само в нАучния, но и в публичния живот на свидното ни Отечество, да не говорим пък за политическия такъв. Оглупяването и глупостта придоби характера на пандемия, предполагам аналогично е положението и в останалите страни на света, къде повече, къде по-малко, звездните многознайковци-глупаци, изказващи се "компетентно" по всякакви въпроси, ги има във всички страни на съвременния свят. Оглупяването стана бич за съвременното тъй цивилизовано и напреднало технологично човечество.

Умът ли е извор на глупостта? (А това това не е ли недопустим парадокс?)

Или, напротив, чувствата имат не по-голяма роля за оглупяването на съвременните човеци?

Ще отговоря на тези немаловажни въпроси съвсем скоро, здраве да е само, сега се изморих да пиша...

Добави в Svejo