Дали и в България може да се случи нещо, имащо отношение към духа, културата, философията, свободата?

До г-н Румен Кривицки
управляващ собственик на "Кривицки и сие" - ООД

Здравей, Румене,

Обръщам се така, а не с "г-н Кривицки", понеже двамата се знаем от много отдавна. Спомням си когато ти, още ученик, на 17 години, дойде в Пловдивския университет, където аз пък работех тогава, понеже беше прочел във вестника, че съм създал един ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ. Клубът възникна през есента на 1987 година, ти си дошъл някъде тогава, тогава именно се запознахме. Говореше ми тогава за театър, за философия, за книгите, които си чел; в твое лице видях един необичайно надарен младеж, който го чака голямо бъдеще. През всичките години на съществуването на клуба ти беше един от най-близките му активисти, бил си и в ръководството му, и то в най-тежките му моменти, в които много хора се уплашиха и благоразумно се оттеглиха. А ний тогава бяхме много щури и бяхме готови в огъня да влезем, само и само да докажем, че и в България може да се случи нещо, имащо отношение към духа, културата, философията, свободата.

Помня даже случая когато беше войник как в един отпуск се яви на научна сесия за студенти и спечели призовото първо място със свое есе за Камю (което аз още пазя, и то в първия екземпляр на твоята пишеща машина), нали помниш как тогава се запозна с моята състудентка Иванка Райнова, голяма познавачка на френската философия, и как тя толкова те хареса, че още си спомням как се държеше за главата, четейки твоя текст; как й гостувахме в оня таван, и как тя ни нахрани с един чудесен луканков салам, сигурен съм, че помниш ония мигове, понеже тогава говорихме толкова много за философия, за свобода, за духа, за истината - такива неща, ако са се случили някому в младостта му, смятам, че не се забравят никога.

Помня също как ходихме на научна сесия в Международния младежки център в Приморско и как тогава ти, на заключителната вечер, облечен като джентълмен с костюм, който ти стоеше чудесно, отиде на микрофона и държа кратка реч, вдигна тост, доколкото си спомням, за "българската свобода и демокрация", а пък започна речта си с това обръщение: "Уважаеми дами и господа!" (а е било 1988 година, когато всички най-лицемерно се "другаросваха" още!). Бяхме приятели, бяхме овладени от едни идеи, които ни ентусиазираха, а пък философията беше нашата "любовница", изворът на нашия младежки ентусиазъм.

Спомням си и оня случай, веднага след 10-ти ноември 1989 г., когато, окрилени от така внезапно дошлата свобода, ние, основоположниците на Философския дискусионен клуб, се бяхме събрали в хола на вашия апартамент и обсъждахме какво да правим при открилите ни се възможности. Спомням си когато ти предложи да създадем философско списание, аз те подкрепих, и след това с часове обсъждахме какво да му бъде името. Но си останахме дотам, до обсъждането на името на несъздаденото, на несъществуващото още списание. Тогава именно моя милост създаде в-к МИСЪЛ, които излизаше по един допотопен начин, в немного екземпляри, но пък за сметка на това се лепеше по стените на главната улица в Пловдив, по коридорите на Пловдивския университет, на други места в града, и имаше много, твърде много читатели.

А пък после нещата тръгнаха в друга посока, някои от нас се захванаха с политика, ти изчезна, после разбрах, че си бил студент някъде в чужбина, а някъде след средата на 90-те години изведнъж разбрах, че си станал бизнесмен, че съществува фирма за външна реклама "Кривицки и Сие", на която си управител. Радвах се, че жънеш успехи в тази дейност, и даже, признавам си, на моменти си мислех, че ако не аз самият, философът, но поне философията, която ти в ранната си младост толкова обичаше, ти е дала някакъв стимул по този именно начин да реализираш свободата си.

В тия години сме се срещали, и то съвсем случайно, няколко пъти; спомням си как веднъж, вървейки по бул. "В.Левски" в София, запътен към университета, някой ми свирна от приближил се мерцедес, погледнах, ти ми помаха, спря колата, а после си поговорихме в едно заведение. Тогава именно ми показа своя лаптоп, а пък аз след тоя случай се овладях от онази страст към компютрите, на която се пържа и досега. Това е било някъде може би 1995-1996 година. Същият случай, да се срещнем случайно, беше на ъгъла на Патриарха и ул. Ангел Кънчев, когато пак ми свирна от мерцедеса си да се кача при теб, а пък след това ходихме в бар на Кемпински-Зографски; срещали сме се още няколко пъти, в годините никога не съм се опитвал да злоупотребя или да използвам познанството ни, да ти досаждам, да те моля за това или онова.

Но ето че сега, Румене, се налага не само да моля, да ти досаждам, но просто, понеже нямам друг избор, искам да ти кажа: списание ИДЕИ, което създадох миналата година, малко след като се срещнахме в офиса на партия "Новото време" (ти беше неин кандидат-депутат), и от което излязоха три книжки, в момента е в тежък период и има опасност четвъртата книжка, която е подготвена за печат, да не излезе изобщо, и то поради финансов банкрут на създателите му, главно на моя милост. И точно затова те безпокоя, моля те да спасиш списанието, като му помогнеш поне на първо време; разбира се, нормалното беше да ти звънна, да се срещнем да поговорим, по понеже зная колко си зает и овладян от съвсем други проблеми, рекох, за да щадя времето ти, да ти напиша това писмо.

Публикувам го в блога си, придавам му публичност не за да те шантажирам, а защото се размекнах като си спомних ония наши младежки години, написах спонтанно писмото си по начина, по който го четеш, а пък след това прецених, че е добре и други хора да прочетат писмото, понеже нещата, за които става дума в него, биха могли да са интересни и за други хора. Пък и читателите на моя блог са добре запознати с проблемите около списанието и ми се иска да са в течение на всички действия, които съм принуден да предприема, за да го спася; не ми се иска да допусна списание ИДЕИ (аз ти пратих двете първи книжки по пощата, не знам дали си ги получил?), да умре малко след като се роди, един вид още в "пелените" си; твърдо съм убеден, че то трябва да живее и ще живее - въпреки злите нашенски обстоятелства, които се мъчат да го задушат още при раждането му.

Всяка книжка (брой) на списанието излиза в 500 екземпляра, това е скромен, но засега предостатъчен тираж, понеже у нас философските списания не се ползват с търсенето, с което се ползват списанията с цици (или пък кебапчетата, да речем). Отпечатването на тиража струва на печатницата 700 лева. За първите три книжки дадох мои скромни средства, и получих съвсем малко средства от приятели. За четвърта книжка, която трябва да излезе до края на септември, до момента имам събрани само 100 лева + 40 лева от абонаменти; не мога да дам от себе си, и то поради тежка ситуация в семейството ми: съпругата ми, Дарина, е отново без работа, а синът ми е студент, също без работа, живеем някак с моята скромна учителска заплата. Ето предвид всичко това се принудих да ти пиша да помогнеш, като идеята ми е такава.

Аз не бих искал да "смуча" някакви пари от теб, а съм готов да обсъдим нещата около списанието с теб и ако прецениш, готов съм направо дори да ти го "подаря", да стане то част от дейността на твоята фирма (стига да сметнеш, че такъв един вариант те устройва; сега списанието е към моя Център за развитие на личността, той е един вид негов собственик, но нищо не пречи да се прехвърли). Разбира се, списанието ще съществува в този си вид, в който го създадох, само докато аз съм неговият редактор; друг човек може да създаде друго списание, но като моето никой друг не може да създаде. По тази причина, ако пожелаеш списанието да мине към твоята фирма, имам едно-единствено условия: аз да бъда негов редактор.

Пиша това за да ти покажа, че в ситуацията, която се намирам, съм готов на всичко, като целта ми е една: да не допусна списание ИДЕИ да умре. Разбира се, всички тия неща може да ги обсъдим при една среща; ти предложи за нея като прочетеш писмото, аз ще откликна, ще се съобразя с теб.

Това е. Мисля, че казах всичко. Ще очаквам да се обадиш. Ще се радвам в името на старото ни приятелство да направим нещо полезно и добро за страната. Едно списание за духовните неща, едно солидно философско списание за условията на България, в които живеем, и в които духовното е в страшна немилост, е нещо добро, е нещо потребно. Ще се радвам ако заедно го спасим, съхраним, ако му придадем истински живот. Твоят опит на бизнесмен, смятам, ще е безценен в тази насока, щото аз, знаеш, съм крайно непрактичен човек. Разбира се, аз съм виновен, че поради тази моя непрактичност доведох списанието до това тежко положение. А ти имаш шанса да помогнеш.

С поздрав: Ангел
1 септември 2010 г.

Добави в Svejo