Martin Heidegger, Из "За същността на истината"Обикновеният човешки разсъдък има своя собствена необходимост; той брани правата си с единствено достъпното му оръжие. Това е позоваването на "саморазбираемото" в неговите претенции и съмнения. Пък и философията никога не може да победи обикновения разсъдък, защото той е глух за нейния език. На нея дори не й е позволено да иска да го побеждава, защото обикновеният разсъдък е и сляп за това, което тя издига пред окото за същността.
Освен това и ние самите се крепим в разбираемостта на обикновения разсъдък, доколкото си въобразяваме някаква сигурност в онези разнообразни "истини" за жизнения опит и за търговията, за изследването, пресъздаването и вярата. Самите ние се осланяме на "саморазбираемото", изправено срещу всеки призив за търсене на подвъпросното.
Затова когато трябва да бъде питано за истината, хората търсят отговор на въпроса докъде сме стигнали днес. Искат да знаят накъде отиват нещата с нас. Търсят целта, която трябва да бъде посочена на човека в неговата история, а и самата история. Хората искат действителната "истина". Значи все пак истината!
В призива за действителната "истина" сигурно вече се знае какво изобщо означава истина. Или пък това се знае само "като чувство" и "най-общо"? Но нима самото това приблизително "знание" и равнодушието спрямо него не е още по-мизерно от простото непознаване на същността на истината?
...
Същността на истината е свободата... Същността на истината се разкрива като свобода.Свободата е ек-зистентното, откриващото оставяне на съществуващото да бъде. Всяка открита нагласа витае в такова оставяне на съществуващото да бъде и винаги се нагласява по едно или друго съществуващо. Като отпуснатост в разкриването на съществуващото в цялост като такова свободата вече е настроила всяка нагласа по самото съществуващо изобщо. Ала все пак нагласеността (настроението) никога не може да се схване като "преживяване" и "чувство", тъй като така тя само се завърта около същността си и се тълкува откъм последната (откъм "живота" и "душата"), което може единствено да потвърди само видимостта на някакво същностно право, доколкото последното носи в себе си изместването и превратното тълкуване на нагласеността. Една нагласеност, т.е. една ек-зистентна изнесеност в съществуващото, може да бъде само "преживяна" и "почувствана", тъй като "преживяващият човек", без и да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа. Всяка нагласа на историческия човек, все едно дали е подчертана или не, дали е разбрана или не, е настроена, а чрез това настроение - и вмъкната в съществуващото изобщо. Откритостта на съществуващото в цялост не съвпада със сбора на точно сега познатите съществуващи неща. Напротив: там, където съществуващото е малко познато за човека, а чрез науката - донякъде и почти неясно осъзнато, откритостта на съществуващото в цялост може да присъства много по-съществено, отколкото там, където вече познатото и познаваемото по всяко време е станало несъмнено и не може повече да се противопостави на познавателните набези, при които – без каквито и да са задръжки – се осигурява техническото овладяване на нещата. Тъкмо в това неудържимо уравняване и закръгляне на всезнанието и само-на-знанието откритостта на съществуващото се тривиализира в мнимата нищожност дори вече не и на безразличното, а направо в тази на забравеното.
...
Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на съществуващото като такова. Все още непонятна, дори изобщо ненуждаеща се от същностно обосноваване, ек-зистенцията на историческия човек започва в оня миг когато първият мислител питащо се поставя пред нескритостта на съществуващото с въпроса какво е съществуващото. В това питане за първи път се о-питва нескритостта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар