Вчера обещах - виж Той беше и мой учител: поклон пред паметта на човека и философа Аристотел Гаврилов! - да напиша текст, в който да разкажа свои спомени за Аристотел Гаврилов, мой преподавател по философия от СУ "Св.Кл.Охридски", починал преди 1 година. Изпълнявам обещанието си.През октомври 1979 година започнах да уча философия в Софийския университет; бях на 20 години, току-що уволнен от казармата първокурсник. На следващата година пък бях изпратен да продължа образованието си в Русия, в Санкт Петербург. Прочее, да бъде определен да ида да уча в Русия "виновник" е същият този Аристотел Гаврилов, тогава доцент по философия, който ни преподаваше през първата година най-важния курс - по систематична философия. Доц. Гаврилов е бил питан кого предлага да иде да учи в Русия, той дал предложенията си, сред които и моето име. Оказа се, че повечето предложени се отказват; аз си падах малко нещо авантюрист, приех. Не крия, една от причините да приема беше "пълната държавна издръжка" там, обещана ни, с което и именно бях съблазнен. Исках да освободя родителите си от това бреме да ме издържат докато следвам; е, оказа се, че много по-големи разходи от родителите ми имаше около тази "пълна държавна издръжка", но както и да е. Та само една година съм учил в СУ, в която имах твърде силни впечатления и влияние от няколко преподаватели, сред които и доц. Аристотел Гаврилов.
Разбира се, най-напред ни впечатли името му: Аристотел! Не е шега, да ти преподава философия човек, носещ това име, е вълнуващо. Нали знаете как е било едно време: не е имало дипломи, титли и пр., а само са те питали "Ти къде си учил?" или "Кой ти е бил учителят?"; отговаряш "Аристотел", и това вече е достатъчен атестат. Стойността, "тежестта" на образованието ти е зависела от това: кой ти е бил учителят. Днес много-много не се вълнуват от това. Хартийката, наречена "диплома", е пределът на бляновете на повечето. Та ето, имал съм шанса да почна да уча философия при... Аристотел, е, вярно, Гаврилов; при кого учиш, кой ти преподава, се питахме един-друг тогава? При... Аристотел... пауза... Гаврилов! Уверявам ви, не е имало и отсянка на подигравка в тия думи. Защото това... старче (признавам, такъв ми е изглеждал в очите тогава, бил съм, повтарям, на 20 години!) беше една изключително респектираща личност. Имаше някакво силно излъчване, от него, така да се каже, вееше академичен дух, духа на философията, не мога да намеря точните думи за да опиша чувството си, което се таи още в сърцето ми. Този човек беше дребничък, имаше някаква особена походка, носеше на главата си сякаш винаги едно кепе, таке или как там му викат, не знам точно. Погледът му беше твърде особен, с бляскави, криещи някаква загадка очи, светещи зад очилата с дебели, с твърде дебели стъкла. Почти не се усмихваше, строг, внушителен, въпреки ръста си - така съм го запомнил.
На лекциите си говореше бавно, сякаш просто диктуваше та да си записваме по-лесно, но много изразително, с някакъв биещ на очи перфекционизъм в употребата на понятията, в подбора на думите. Крайно силно впечатление ни направи като личност и преподавател, всички бяхме силно впечатлени, дори, смея да река, омаяни. Изключителен талант в преподаването, аз по-късно ще се опитам да представя как той ни преподаваше. При изговарянето на някои думи имаше някакви странности, кой знае на какво дължащи се; примерно, спомням си, че думата логика, примерно, я изговаряше така: "льогика"; не знам защо така я изговаряше, но така съм го запомнил. Но тия особености на речта му силно впечатляваха и му придаваха невероятна оригиналност. Беше скрупульозен (това май е руска дума, означава... а сега де... не иде от "скрупули", друг е смисъла!), един вид много придирчив, внимателен, перфекционист в употребата на понятията и думите. Негов асистент беше Здравко Попов, който ни водеше упражненията или семинарите.
Е, не мога да скрия, че някак си интригуваше това защо Аристотел Гаврилов е "само доцент", въпреки авторитета и възрастта си; ние, първокурсниците, се впечатлявахме от такива неща и даже, спомням си, сме го обсъждали помежду си. По-късно се разбра, че тъй като Аристотел Гаврилов имал дързостта да си създаде собствена теория, противостояща и не зачитаща "Теорията на отражението" на мастития Тодор Павлов (тогава член на Политбюро на ЦК на БКП и академик, главен идеологически цербер на режима), то по тия причини бил държан "под похлупак", не му било позволявано да се развива, бил, така да се каже, непризнат и нещо като опонент, да не кажа опозиция на "казионната филисофия".
Е, той също си беше "марксист-ленинец", тогава всички бяха такива, беше забранено да не си такъв, но в рамките на "лениновите възгледи" имаха някакви различия. Излишно е да споменавам, че Аристотел Гаврилов си преподаваше на нас, студентите, по своята теория, не зачитайки официалните държавни теории по тия въпроси, което също така силно ни впечатляваше: за онова време това беше крайно оригинално и необичайно. След като всички се кълняха в догмите на "единствено правилната научна философия" да имаш дързостта да си имаш някакви си там свои разбирания и теории беше твърде, твърде странно и необичайно. Ето, благодарение на такива странници като Арестотел Гаврилов продължаваше да тлее академичния дух в университета дори и в най-дивите времена на идеологически стерилния режим на комунизма. Някаква минимална свобода си имаше, си беше отвоювало това "старче" Аристотел Гаврилов и непреклонно си държеше на нея, не страхувайки се да излезе дори срещу страшилището Тодор Павлов. Това, така да се рече, силно импонираше. Ето на това основание фактът, че още е доцент се възприемаше за нещо като едва ли не "дисидентство", така поне е било в моите очи; не знам в очите на другите как е изглеждало, но подозирам, че и те са възприемали тия неща горе-долу аналогично.
Спомням си също, че Аристотел Гаврилов ни водеше и някакъв спецкурс, в който трябваше да анализираме "най-скрупольозно" съчинението на Енгелс "Лудвид Фойербах и краят на класическата немска философия"; това, така да се рече, е и най-класическото изложение на самата марксистка философия; е, изядохме, както се казва, тази книжка с кориците - благодарение на нашия "Арчи", както почнахме да наричаме полулюбовно доцент Гаврилов. Изречение по изречение, дума по дума трябваше да тълкуваме и да търсим смисъла на туй съчиненийце на Енгелс. Интересното е, че занимавайки ни така настойчиво с един все пак оригинален философски текст (Енгелс донякъде е философ, пък макар и не съвсем), Аристотел Гаврилов успя да ни създаде така потребните навици за вникване, за работа с философски текстове изобщо. Много държеше на това да успяваме със свои думи да предаваме смисъла, който долавяме в текста. Изискваше безкомпромисна яснота и чистота. Нищо излишно, а директно в смисъла се искаше да привикнем да попадаме. Умееше да ни ангажира всички в търсенето на този смисъл; занятията му бяха живи, интензивни, интересни. Уж дребен човек, а се налагаше със силата на духа и на проницателността си. Да, точната дума за погледа на Аристотел Гаврилов беше проницателност, провидчество някакво даже - неотнимаемо свойство на философския дух. Философ в истинския смисъл на тази дума беше Аристотел Гаврилов, пък и, как да кажа, имаше нещо антично в неговото излъчване. Строгост, но и живост, внушителна монументалност, пък и скромност, човечност, бащинска топлина, духовен уют, нещо домашно внясаше във философията - ей-такива думички ми хрумват, като се опитвам сега да намекна за същината, за излъчването на този така индивидуален човек, на тази личност, носеща името Аристотел Гаврилов.
Спецкурсът на А.Гаврилов върху книжката на Енгелс завършваше с писмено изпитване, с контролна, в която трябваше да напишем своя интерпретация на произведението. Понеже, така да се рече, го бяхме "изяли" туй произведенийце даже с кориците, контролната не беше трудна. Аз, по моя си тертип, който имах още оттогава, се опитах да напиша нещо като "авторска интерпретация" на Енгелсовите тези, постарах се да придам някакво по-личностно звучене на текста си, вложих известна оригиналност дори и във формалната страна, в начинът, по който изложих мислите си. Когато ни връщаше работите, А.Гаврилов, спомням си добре това, най-напред говори общо за представянето ни, каза, че в групата общо-взето сме се били справили, е, някои по-добре, други не толкова, бил доволен в общи линии; имало няколко работи, които били, така да се рече, открояващи се, а сред тях имало една, която лично за него била изключително хубава, дори, така да се рече, едва ли не бляскава.
Би трябвало ако не да знаете, то поне да подозирате какво може да изпитва сърцето на един първокурсник по философия когато преподавателят се произнесе по този начин; ами как може да реагира всеки ако не да си каже: "Сигурно съм аз този с най-хубавата работа, дано е така!". Курсът ни беше хубав, силен, със сериозни студенти, сега мнозина от състудентите ми са вече професори, та, предполагам, всички са си помислили горе-долу същото, което току-що казах или написах. Но А.Гаврилов ни помъчи още в тази неизвестност: почна да връща работите, една по една, и като останаха няколко, едва тогава рече, че най-добрата работа била на... Ангел Грънчаров. И каза няколко още думи, които тук ми е неудобно да привеждам, за да не излезе, че съм изпаднал в грозно самохвалство.
Но така си беше, така се случи тогава; излишно е да казвам, че похвалата на преподавателя ми подейства твърде вдъхновяващо, даже, мога да кажа, окрилящо. Повярвах отчасти в себе си, щото аз тогава, няма да скрия, бях твърде плах, неуверен, съмняващ се във всичко, изпитващ безчет безпокойства. Бляскаво си взех и изпита при него, бях научил лекциите му и текста на помагалото му кажи-речи наизуст и нощем да ме побутнеш ще мога да ти изрецитирам която си искаш страница. Бях млад и ентусиазиран тогава, не беше както е сега; е, бях и твърде глупав де, но това си се подразбира: какви да са младите ако не глупави, мъдри ли да са?! Рано, много рано им е да помъдряват, пък дори и да са студенти по философия в единствения университет тогава, който обучаваше по тази специалност.
И няколко думи за помагалото на Аристотел Гаврилов, мисля, че се казваше "Природата на съзнанието" или нещо такова, не помня сега точно. Беше отпечатано на циклостил, сякаш антично изглеждаше по външния си вид, подвързано в твърди корици при подвързвач. Някак си апокрифно изглеждаше тази книжчица при вида на тлъстите томове на тузари като Тодор Павлов, Богомил Райнов, Николай Ирибаджаков, все вождове на тогавашната официална идеология. И ето, съдено било тая книжчица да им окаже на мен неимоверно по-голямо влияние отколкото всичко друго. За да почна първоначално да пиша своите помагала и книжки, някои от които дори издадох в циклостилен вид, изцяло наподобяващ вида на неговата книжка, разбира се, ми е повлиял той, моят учител по философия Аристотел Гаврилов. По всички въпроси на философията да си имам свои особени, личностно-преживени и дори изстрадани възгледи, пак влияние ми е оказал той. Да бъда преподавател от такава една невидима философска школа, в която се залага най-вече на личността на ученика, на нейната приницателност, пак ми е повлиял той, Аристотел Гаврилов. За много неща ми е повлиял. Да, за твърде много неща ми е повлиял, но за всичко не може да се каже и напише - понеже е трудно даже да се осъзнае. Има неща, които, макар и несъзнавани, са най-силни - и имат най-дълготраен ефект. За тях мълчим, понеже само сърцето знае и усеща...
Това е в общи линии впечатлението ми от Аристотел Гаврилов. Не мога да скрия, че дълбоко, искрено, най-сърдечно го уважавах, но, за жалост, общуването ни се прекрати след заминаването ми за Русия. А като се върнах, аз не съм такъв, че да съм го притеснявал, да съм го търсил и пр. Само отдалеч съм го виждал с трепет и респект, щото той стана един от моите учители във философията, на които съм много признателен.
И които просто няма как да забравя, щото присъствието им е вдълбано дълбоко в моя дух. Имах приятели, които започнаха да работят в СУ след години, от тях съм получавал разни сведения за нашия общ преподавател А.Гаврилов, за това как той се е държал в ония събития, когато духовете във Философския факултет почнаха да врат и кипят по време на "перестройката", но за тия неща сега не ми се пише; пък и е излишно. Аристотел Гаврилов беше доайен на Факултета и университета заедно с неколцина други, все личности от голям мащаб: Исак Паси, Кирил Василев, Николай Генчев. С някои от тях съм общувал по-близо, но това е отделен разговор, а това, което исках да споделя за Аристотел Гаврилов, вече, струва ми се, все пак донякъде го казах и написах.
Вечна му памет! С благодарност се прекланям пред неговия дух! Към учителите си трябва да се отнасяме с благоговение. Защото техният дух се е отпечатал по някакъв тайнствен начин в нашия собствен: за да бъде осигурен и съхранен живота на самия вечен, неумиращ, безсмъртен човешки дух...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар