Бутиковия тираж, в който излязоха трите последни мои книги, и трите посветени на голямата тема за образованието - първата книга: ИДЕИ за една нова философия и стратегия на образованието в България; втората: ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ с подзаглавие Що е академичност и има ли тя почва у нас? и третата: НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! с подзаглавие Есета за освобождаващото обучение и образование - та значи бутиковият, твърде ограниченият тираж, в който излязоха тия нови книги за образованието, отново се изчерпа. Затова ми се налага да правя ново издание. Хубавото на тия малки тиражи е и това, че може много пъти да се усъвършенства дори и полиграфическото оформление на всяка една книга.
И ето, тия дни отново подготвям издаването на цялата поредица от тия мои книги за образованието - те са органично свързани една с друга и очертават цялостната картина и ситуация в тази толкова важна сфера на българския живот. Внасям някои корекции и заедно с издателя мислим за по-качественото полиграфично изпълнение на книгите. В частност, мислим за това да им подготвим и нови корици. На снимката, дето съм турил до тази статия, е проект за един възможен вариант на корица. Можете да кажете как го възприемате, как ви "звучи" такава една корица? Ако искате ми кажете де, то не е задължително...
Но това са все "бели кахъри", дето се казва, щото главният проблем е този: откъде в тази криза да намеря пари за да издам, и то не една и две, а наведнъж цели три книги?! Денонощно се чудя как да изнамеря някакво решение на този страшен за мен като автор казус. Няма да оставя книгите ми да погинат, това поне е ясно, защото добре знам, че това са потребни книги. Ще направя всичко, което е по силите ми, те да продължат съществуването си на белия свят, щото те, както и да ги погледнеш, са ми нещо скъпо, в което съм вложил себе си, и то най-съкровеното от себе си: своята мисъл, своята ангажираност, своите идеи, своя живот най-накрая, щото, ето вече цели 30 години с всички сили работя за промяната в тази наистина жизнено важна сфера в живота на обществото ни.
Нарочно пиша така предизвикателно - и "самохвалски". Правя го, защото трябва все пак по някакъв начин пребиваващите в упоително и разлагащо спокойствие сънародници поне малко да се стреснат, да се посъбудят, да отрезвеят; наркозата на безразличието към всичко е фатално опасна! А тази наркоза души огромен брой хора у нас, страшно е! Ето затова съм така нагъл и предизвикателен. Както и да е. Това е огромна тема. Да не се разпростирам пак по нея. Да си завърша мисълта, с която започнах.
Та значи си блъскам главата (едва ли не я блъскам в стената, дори в много стени!) и мисля постоянно: какво магическо средство да изобретя, че да издам тия три книги, да изпълня тая свръхзадача? Защото досега не съм се сблъсквал с такъв голям проблем, все съм се мъчил да издавам книги, но по една, а сега цели три неведнъж се налага да издам! Да оставим това, че и цяло едно философско списание ми е на главата, именно списание ИДЕИ. Докъм средата на декември трябва да излезе новата му, последна, трета за тази година книжка. Слава Богу, и тази година (четвърта поред!) списанието сякаш оцеля - стига да намеря пари за издаването и на тази негова книжка. Гори ми главата от тия проблеми, ето, станах тази сутрин и първото, за което се сетих, беше точно това.
Минават ми в главата какви ли не идеи, коя от коя по-щури. Примерно, да взема съвсем официално да поискам спонсорство от страна на директорката и на Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив за издаването поне на едната от тия три книги, която изцяло е посветена на това училище, на училището, в което преподавам философия вече много години. Колкото и да е щура тази идея, ще опитам да я лансирам, ако не за друго, то поне да видя реакцията спрямо тази моя нова "свръхнаглост". Но защо пък да не опитам: наистина тая книга е посветена изцяло на училището, описва експерименти, търсения, проблеми и решения, които съм пробвал и намерил в работата си в това елитно училище. Писано е в тази моя книга за много хора и личности, с които ме сблъска животът в това училище. Какво лошо има в такъв случай да поискам подкрепа от институцията, в която работя, още повече, че тази година (2012), която още не е изтекла, беше юбилейна, навършиха се 50 години от създаването на това знаменито пловдивско училище. Какво по-хубаво от това накрая на годината честванията по повод на юбилея да бъдат увенчани с издаването на една сериозна книга за самото училище, написана от учител в него?! Не разбирам какво е лошото в това. Ако някой може да ми каже, да заповяда да ми каже кое именно е лошото. Не, непременно трябва да опитам и ще опитам още днес най-официално да предложа на ръководството на училището тази своя екстравагантна, наистина щура идея. Той и Вазов, пък и Ботев го е казал: "Лудите, лудите да са живи и здрави у нас, цялата ни надежда е в лудите!" (не претендирам, че цитирам точно, но смисълът е такъв!), пък и великият Стамболов е вярвал в тия толкова проницателни думи (негови са паметните думи: "Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Отечество не се освобождава!"). Е, ето, ще проявя за пореден път лудостта си, ще поискам пари за тази своя книга от ръководството на училището, майната му най-сетне!
Това от една страна. Минават ми и други, не по-малко щури идеи. Примерно да помоля по-състоятелни, да не кажа богати хора, мои познати, да отвържат малко портфейлите и касите си и да дадат нещичко за издаването на тия три книги за българското образование, за българския университет и за българското училище. И тук, с моленето за такива пари положението е тежко, имам чувството, че нашенският бизнесмен е готов по-скоро да разреши здрав зъб да му извадят без упойка и ще издържи стоически на болките, но да даде некой лев за едно такова благородно дело, за една такава "лигавщина", каквато е издаването на книга за българското образование, не, няма да стане, няма да даде и посмъртно ако трябва даже! Не знам, положението е тежко. И в тази връзка от няколко дни като муха в главата ми се върти една страхотно щура идея: да предложа създаването на един клуб, който да се нарича АРИСТОКРАТИ НА ДУХА (примерно, засега това име ми е хрумнало, но после може още по-хубаво да се изобрети). Ето до какво се свежда вкратце тази моя идея, ето и нейния смисъл.
Хрумна ми така. Нали знаете, че у нас много се зашумя с т.н. ктиторство на църкви, т.е. когато богат човек дава пари за строителството на църква, но не му стига това, че като направи добро дело, Бог евентуално ще го възнагради, ами някои се полакомиха заради тия пари, дето дават за църква, да сключат сделка с местния мутрополит: ти даваш паричките, той пък ти дава "рицарско църковно звание", ставаш... как се казваше това, леле, забравих думата... не ктитор, ами... да, архонт ставаш, сетих се думата! И мнозина станаха архонти, е, не са толкова много де, но има, намират се вече "рицури" и у нас, не е като да няма съвсем. Та в тази връзка на мен пък ми хрумна да създам този клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА, в който пак да раздаваме "титли", и то на хора, които са направили нещо добро за развитието на българската култура, образование, духовност, философия, изкуство и прочие. Идеята ми е тази.
У нас благородници, аристократи няма, нали така: и явно затова има такава лакомия за подобни титли. Е, като нямаме истински аристократи, като сме си погубили истинската аристокрация на времето, тогава защо да не си произведем нова, но не таман същата, ами друга, сиреч духовна аристокрация да си произведем, още повече, че в тази област ний, българите, яката сме я загазили: тънем до шия в ужасна бездуховност!!! Та значи има нужда, нали? От друга страна богатите, успешните хора, аз така си го представям, имат нужда, ласкаят се да общуват с прочути личности в сферата на изкуството, философията, културата, дори журналистиката и прочие. Е, повечето от тях, предполагам, ще се поласкаят да общуват предимно с т.н. чалга-звезди, с разните му там Азисовци, Кондювци, Цури, Зорки и не знам си какви още, но да допуснем, че някои от тях искат да общуват в най-непринудена и топла, сърдечна обстановка с български "звезди" от областта на духовното. Да се свърже икономическо-финансовия елит на нацията ни с нейния духовен елит - тази ми е идеята около създаването на този Клуб. Ще лансирам идеята. Вярно, отначало всичко ще бъде съвсем скромно. Важното е да мога да привлека няколко по-прочути български писатели, учени, композитори, философи, каквито си искате по-елитни представители на духовността, да учредим Клуба, а пък после ще почнем да каним бизнесмените. Като "примамката" за тях ще е тази.
Който от тях направи нещичко добро, т.е. извърши поне едно добро дело за подпомагане и спасяване на българската духовност в тия тежки времена, ще бъде приет за член на тази елитна организация, на този клуб с гръмкото име АРИСТОКРАТИ НА ДУХА. Ще бъде посветен един вид в "рицарство", ще стане рицар на духа, ще получи, ако трябва, и друга, каквато си иска титла, примерно, не пречи най-висшето звание в рамките на Клуба да бъде, да речем, "принц на духа" или пък, защо не, "цар на духа"; ний си имаме дори цар Киро, та цар на духа ли да нямаме, откъде-накъде да е така?! Но най-важното, ако трябва сериозно да говоря, е тази възможност тия богати хора да имат възможността в най-приятелска обстановка да общуват с духовния елит, примерно, на съответния град, пък и на нацията като цяло; такива клубове може да възникнат във всеки един български град; в идеята ми, признайте, "има хляб". Аз лично познавам такива състоятелни хора, които драпат да се запознаят с по-известни творчески личности, пък и обратното е верно, защо да си кривим душата, и много "ентелектуалци" драпа да се запознаят с богати хора, ето, те общо биха имали взаимна полза да се сближат - защо чрез тоя Клуб да не им помогнем да сторят това?! И той, Клубът, всъщност ще бъде форма за обединение на двете най-мощни сили в едно общество: силата на парите със силата на духа. А сега нека някой да се осмели да отрече, че идеята ми не е гениална направо?!
Толкоз. Да не стане дълго, спирам дотук. Примерно, като се разчуе за тази моя идея, може да направим така: на учредителното събрание на Клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА ще бъдат поканени като почетни членове ония български бизнесмени, които, да речем, са подпомогнали издаването на тия три мои книги за българското образование, за българския университет и за българското училище. Моя милост като човек, дал идеята за Клуба, трябва да има доживотно почетно членство в него, дори, чини ми се, и като начало и председателското място ми се полага. Ще видим. Нищо чудно "Ванко едно" да ми отнеме в един момент председателското място де, той също е местен интелектуалец, от Пловдив е, но както и да е, аз ще се задоволя тогава с обикновено членство. И там, в Клуба - този Клуб, разбира се, трябва да си има и физическо място, ето, ако някой собственик на заведения реши да превърне свое заведение в място на този Клуб, ще сключим сделка, аз му давам безвъзмездно името АРИСТОКРАТИ НА ДУХА, което да тури над вратата на заведението си, той пък ще дава подслон на самия елитен и елитарен Клуб, ще печели от това, разбира се, надявам се той сам в знак на благодарност да ми предложи сам да подпомогне излизането на някоя моя книга - та значи там, в това уютно заведение-клуб, ще си общуваме ний, богаташите, едните богати с пари, а други като мен, преизобилно богати с дух, ще се срещаме по всяко време, ще обсъждаме на живо най-важните за нацията ни въпроси, аз ще организирам чудесни дискусии, бива ме за тази работа, какво ще кажете?! Ето, като ме уволнят от училището, може и портиер на туй заведение да ме турят, та да преживявам все пак някак, нали така?! Страхотна е идеята ми, нали? А така! И прочие...
Спирам дотук. Желая ви успешна седмица! Бъдете здрави! И не се ядосвайте на нищо. Най-вече пък на някакъв си там Ангел Грънчаров, дето ви дразни с толкова щури идеи - в и без това толкова противната ранна понеделнишка утрин...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар