Тия дни усилено работя по подготовката за печат на новата книжка на списание ИДЕИ, която ще бъде 12-та поред от основаването. Същевременно с тази книжка започва реализацията и на проекта за международно сътрудничество в издаването на многоезично научно приложение към списанието, сътрудничество, което започнахме с философи от Философския институт към Украинската академия на науките. За да се сбъдне тази безспорно ценна идея обаче трябва да се решат много практически въпроси от най-различно естество, голямата част от които ги решаваме с украинските колеги с поразително единомислие и единодействие.
Докато тия дни възникна един най-сериозен въпрос, който съдържа потенциала да взриви всичко: въпросът за придаването на официален статус на изданието, за прикрепването му към някоя от българските официални научни институции, сиреч, за институционализирането му. Щото нашето списание, тъй да се рече, е съвсем алтернативно, сиреч, неофициозно, то дори е нещо като "самиздатовско", то покълна и почна да расте извън установилата се казионна система на т.н. научна общност у нас, то дори, в някакъв смисъл, е нейно отрицание, отрицание на царящите в нея отношения. Да, но ето, за да има солиден научен статус, то трябва, явно, да се "вмести" някак в рамките на системата, което пък може да го убие, да го задуши, разбирате ли за какво става дума? Щото аз самият, като негов създател, съм нещо като "антисистемен елемент", който, държейки на свободата си, е подложен на жесток остракизъм от системата; за да се официализира международното издание на сп. ИДЕИ са възможни в такъв случай два начина: или аз самият, като основател и главен редактор на списанието, да бъда в един момент отстранен от него, сиреч, творението да "изяде" или да унищожи твореца си, или, другият вариант, е още по-неприятен, именно, моя милост да вземе, да си посипе на стари години главата с пепел, да се покае, да тръгне да моли разгневената ми система за милост, да се шибам в гърдите, показвайки разкаяние, да се тръшкам за прошка, величаво-гордата система (евентуално!) великодушно да ми прости, да ме помилва, да отмени смъртната ми присъда, да ме признае, което пък означава, всъщност, да... плюе върху самата себе си, върху собствените си принципи; не знам дали разбирате защото това е така, но то другояче не може да бъде, сиреч, това горното да стане е съвсем невъзможно! Ето че в тази връзка главата ми пламна от големия проблем, пламна ми здравата, почти не съм спал след като получих писмото снощи от Киев, съдържащо съответните предложения; те, хората, съвсем добронамерено предлагат, след като явно не са наясно с нашите, с тукашните родни реалности и нрави; ето какво предлагат:
... И возникла такая идея: для того, чтобы болгарское издание имело статус научного издания, зарегистрировать «Научно-теоретическое приложение» к «ИДЕЯМ» в качестве отдельного издания, где бы учредителями выступили несколько организаций, имеющих статус научного учреждения. Например, кроме «ИДЕЙ» с болгарской стороны это могла бы быть библиотека Болгарской академии наук, и с украинской стороны – Институт философии и Политологическая ассоциация, возглавляемая В.Бебиком. (Приветствие его я Вам посылаю в прикрепленном файлике). Как Вы думаете, смогли бы Вы попытать счастья в этом вопросе? Сложно ли у Вас это все делается? И позволит ли Вам, если Вы посчитаете это целесообразным, Ваше состояние здоровья сделать это?
Я, конечно, понимаю, что тут возникает множество вопросов. В том числе и об обязанностях и правах учредителей... Может быть Болгарская академия наук примет Вас на работу? Ну вот такие мои мысли сегодня.
С уважением, К.Р.
Цепи ме главата от напрежение какво да напиша сега на този човек. Проблемът наистина си го бива. Не е въпросът за мен дали аз ще остана да водя списанието и научното приложение към него, аз бих могъл да се пожертвам, само и само работите да вървят, стига идеята на ИДЕИ да се сбъдне, да издържи, да даде своите плодове. Но, уви, добре съзнавам какво би могло да се получи ако аз се оттегля: списанието ще се обезличи, ще стане като другите казионни издания (те такива и сега си има, и то в изобилие, защо в такъв случай и ИДЕИ да стане като тях, какъв е смисълът от това?!), ще се притъпи живецът на списанието, неговият свободолюбив духовен плам, който, разбира се, не може да остане ако на списанието бъдат наложени официозните държавни пранги (окови). Системата си иска своето, тя е безжалостна, тя не прощава, тя е и доста коварна, ето, намери ми слабото място и ме атакува точно там, дето най-боли. И дето мога да бъда поразен без надежда за измъкване.
Сега трябва да напиша писмо на моя украински партньор в реализацията на идеята за международно издание на ИДЕИ г-н Константин Райда, професор от техния Институт по философия. Един твърде разбран и фин в духовно отношение човек, на който трябва да кажа някак истината, а тя е, че аз не вярвам да е възможно списание ИДЕИ (и по-специално най-вече неговото международно и многоезично научно-академично приложение) безболезнено да се вгради в научната система на България. Също така не вярвам, че ако тръгна по институциите да моля и да увещавам за подкрепа и съдействие в решаването на въпроса, че някой ще погледне с добро око на усилията ми, не, добре знам, че всички ще ме възприемат като натрапник, а пък и себе си познавам прекалено добре, а за себе си знам с положителност това: че след като потропам на първата солидна врата и бъда посрещнат там както ще бъда посрещнат, аз след това няма да повторя да потропам на някоя друга такава врата, а ще си плюя на петите и ще бягам колкото се може по-далеч от такива места, щото в тях ми мирише на гнило, да не кажа че излъчват гробищен дъх. Тъй че явно аз не съм човек, който да може да се справи с такива сложни дипломатични задачи, и то е защото просто вече нямам сили, пък и щото системата няма да ми прости предизвикателствата и своеволията, които през годините съм си позволявал, незачитайки нейната величавост.
Е, ще се консултирам с мои приятели, някои от които са сред основателите на ИДЕИ, и които са част от официалната научна и академична система. Ще взема мнението им по проблема, щото те имат погледа, а аз съм извън системата. Може пък работите вътре в системата да са се променили, а пък аз да не знам още това, но не вярвам да са се променили чак дотам, че системата да е способна на такъв разкош: да разговаря с мен и да признае бездомното сираче, каквото е списанието, което създадохме. Ще видим какво ще стане. Не трябва тоя път да избързвам. Ще сондирам нещата и едва тогава ще взема по-основателно решение. Трябва значи да проуча въпроса, а да не предрешавам нещата от позицията на своята пристрастност. Това, разбира се, не е разумно. Може да е свободолюбиво, ала не е разумно. Тия неща рядко съвпадат. Дали?
Та значи ще проуча въпроса и ще му пиша по-определено. А сега-засега сядам да му пиша следното писмо; прочее, ще публикувам писмото отделно, щото се очертава да е дълго; имайте търпение, ще го прочетете скоро.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар