Пряк път до всички досега излезли броеве (пълен архив на онлайн-изданието):

ИДЕИ, кн. 1, година I, 2009 ИДЕИ, кн. 1(2), февр. 2010 г. ИДЕИ, кн. 2(3), май 2010 г. ИДЕИ, бр. 3(4), окт. 2010 г. ИДЕИ, бр. 1(5), март 2011 г. ИДЕИ, бр. 2(6), юли 2011 г., ИДЕИ, кн. 3(7) от ноем. 2011 г., ИДЕИ, кн. 1(8), април 2012 г., ИДЕИ, бр. 2(9), август 2012 г., ИДЕИ, бр. 3(10), дек. 2012 г., ИДЕИ, бр. 1(11), март 2013 г., ИДЕИ, бр. 2(12), август 2013 г., ИДЕИ, бр. 3(13), септ. 2013 г., ИДЕИ, бр. 4(14), дек. 2013 г., ИДЕИ, бр. 5(15), дек. 2013 г. ИДЕИ, бр. 1 (16), Април 2014 г. ИДЕИ - прил., бр. 1(3), Април 2014 г., ИДЕИ, бр. 2 (17), Авг. 2014 г., ИДЕИ, бр. 3 (18), Дек. 2014 г., ИДЕИ, бр. 2(4), 2014 г. межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (19), Април 2015 г., ИДЕИ, бр. 2 (20), Август 2015 г., ИДЕИ, бр. 3 (21), Дек. 2015 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (5), 2015 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (22), Април 2016 г., ИДЕИ, бр. 2 (23), Август 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (7/8), 2016 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 3 (24), Дек. 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (9/10), 2017 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (25), Май 2017 г.,

вторник, 4 февруари 2014 г.

Този проклет български манталитет на поголовното малодушие ни убива, той ни тежи като воденичен камък на шията



Върнах се от София снощи, слава Богу, успях да си свърша работата: една част от новоизлезлите списания са вече тук, при мен, в Пловдив. Днес ще организирам разпращането им на абонатите и на тия, които си ги поръчаха; ако някой все още иска да получи хартиения вариант на списанието да заповяда, да се обади на имейла ми. Пак искам да съобщя една многозначителна подробност: по-голямата част от тиража ще замине за Украйна, там то има повече читатели отколкото в страната, в която списанието се издава; отбележете добре, опитайте се да си представите по-плътно какво означава това: едно списание за духовните неща, издавано в България, бива ценено и четено повече в друга страна, нежели в родината си! Този факт много говори - за тия, които умият да разбират. Някой тогава има ли смисъл да се чуди защо и най-качествените от самите българи няма да ги оценят в собствената им родина, а ще ги оценят далече от нея, в чужди страни; този факт също така хвърля известна страна и върху обстоятелството защо сме най-бедната страна в целия Европейски съюз, но и не само в него.

Да кажа обаче още няколко думи за двата броя на списанието, което ето вече имам възможността да държа в ръцете си. Издадени са чудесно, на много хубава хартия, кориците са се получили също така хубави, даже красиви. Двете издания на списанието - именно неелитарното, неспециализираното, което се стреми да "внася" философията в съзнанията на неотбрана публика, и международното и многоезично научно-теоретично приложение, което пък е строго академично, правим го според всички изисквания на международните научни стандарти - изглеждат доста солидно, международното е и по-дебело, то почна да си извоюва авторитет, ето, вече имаме доста заявки за издаване на статии за следващия брой. Тази, 2014 година ще бъде шеста година от създаването на списанието, някъде към март би следвало да излязат две нови книжки, пак неелитарна и елитарна, чисто академична, според съвременните разбирания за научност и академичност, щото т.н. "неелитарна" книжка, дето е за по-"обикновения" читател, всъщност също е академична, но в един по-стар, древно-атински смисъл на думата, в смисъла на думата на Платон и на неговия учител Сократ - правим го така, както са разбирали философията и философстването според представите на Платоновата Академия; това означава, че списанието ни пак е академично, но в смисъла на една друга, по-първична академичност. Ето това е оригиналното на нашата изследователска и издателска концепция; друго такова списание, разбира се, няма - не само у нас, а, убеден съм, и в целия свят. Ако има, ще се радвам да го поздравим като наш приятел и съмишленик.

Малко нещо да кажа за пътуването до София и обратно. В ранната утрин реших да тръгна от Пловдив рано, още по тъмно, с оглед да стигна по-рано в София, а причината е ето тази: да мога да намеря свободно място за колата на паркингчето, което е пред издателството (печатницата). В 6 часа тръгнахме със съпругата ми за София; оказа се обаче, че пътуването докато се съмна беше доста рисковано предвид ето това: движеха се предимно товарни камиони; магистралата беше влажна, на места мокра от топящия се сняг; известно е как такива товарни камиони опръскват стъклата на автомобила когато ги задминаваш, а ако пък се движиш след някой от тях, това се случва още повече. Е, налагаше се да задминавам много камиони по хлъзгавата магистрала; в момента на задминаването стъклата биват порядъчно опръсквани от магистралната мръсотия; в някакъв момент човек нищо не вижда, а пък камионите карат доста бързо в нощта; колата ми пък не е мощна и това си дава своето отражение; разбира се, по нашите магистрали няма осветление, както, чувам, било в някои "гнили" западни страни, както дори, чувам, било в съседна Гърция; та в няколко момента стана така, че ми се изправиха косите от напрежение: хем нищо не виждаш, хем до теб бумти и реве мощен камион, хем на места се случва да има завои, а пътят е хлъзгав. Съжалих, че тръгнах толкова рано; е, като се развидели, стана по-добре, по-спокойно, но пък тогава се явиха нашенските "пичове", дето си устройват състезания по магистралата, примерно, без да им мигне окото се опитват да правят двойни задминавания, малоумници у нас колкото щеш!

Като се развидели, с ужас установих, че като капак на всичко на места по пътното платно на магистралата има големи дупки (!), да, такива, че ако ти влезе в тях гума, ще се спука непременно и нищо чудно дори и да загинеш - и това при положение, че зимата беше мека, тия дето поддържат пътищата, можеха да запълнят дупките по платното на магистралата, щото като едното нищо човек може да се убие ако попадне в такава дупка; а пък ако караш в тъмното, как тогава да избягваш дупките?! Та се оказва, че пътуването ми беше доста рисково, та затова писах по-горе "Слава Богу!" че всичко мина добре, без произшествия, че оцеляхме, че всичко мина благополучно, ето и сега искам да благодаря за Божията милост. Наистина да пътуваш по нашите пътища е голям риск, факт, няма какво да го усукваме; а пък като вземеш предвид, че общо взето голяма част от пътуващите са бабаити с много малко акъл в черупките, става ясно защо се говори и пише, че по нашите пътища се води война, вземаща много жертви, все едно че страната ни участва в постоянни военни конфликти. Е, воюваме постоянно, изглежда врагът, с когото воюваме, сме... самите ние, именно нашата родна българска простотия и бабаитщина.

Стига толкова и за пътуването. Срещнах се и разговарях със своите софийски приятели и сътрудници в издаването на списанието. Чудесни разговори водим ние като се срещнем, все сме философи, човек винаги научава много неща като поговори с подобни събеседници. И си обогатява мислите. За какво сме говорили, какви теме сме обсъждали - сега, разбира се, нямам такава възможност всичко да опиша. Занапред, в бъдещи свои текстове, мога да обсъдя един или друг момент. Всяко нещо, чуто или помислено, влиза някъде в паметта ми и излиза оттам в най-подходящия момент. Тъй че сега няма какво да пиша за такива неща, за тях ще им дойде времето.

Та днес съм зает с разпращането на списанията. И също ако мога да поработя по своите сериозни текстове ще бъде добре. Имам няколко започнати книги, по които страшно много ми се работи, ала ето на, нямам време и спокойствие заради напреженията в училищния живот, заради проблемите в образователната система, за които почти всеки ден пиша вече. Това стана за мен приоритет. Някои хора ми казват: спри се, остави, ти няма да оправиш света, камо ли пък образователната бюрокрация, не ги закачай, щото ще те смажат без жалост: те са силни, ти си слабият, глупаво е да се жертваш за тия борби! Казват ми също: вземи в оставащото ти време поработи по истински важното, същественото, поработи във философията, щото е непростимо разточителство да се отдаваш на такива борби, след като за друго ти си пратен, друга ти е задачата и мисията. Така ми говорят доста хора напоследък - и аз добре разбирам, че в някакъв смисъл са съвсем прави. В друг смисъл обаче не са прави. Аз обаче съм този, който следва да решава. За момента нищо не мога да реша. А трябва да постъпя що-годе мъдро и разумно. Трябва, да, ама като живееш в едни абсурдни житейски обстоятелства как тогава да можеш да постъпваш мъдро и разумно? Значи първо трябва обстоятелствата да бъдат промени, ето затова е и борбата.

Животът ни отиде в тия борби, а промяна няма и няма. Все си караме по старому. Все си господства оня същия манталитет: да си кютим, сакън да не си навлечем главоболия! Този проклет български манталитет ни убива, той ни тежи като воденичен камък на шията. Затова и напред не помръдваме. Закопава ни този наш манталитет. Срамота! Ала ето, все сме си такива. Българското малодушие си се шири необезпокоявано, далеч сме още от момента, в който то ще бъде съкрушено и победено. За жалост, така е. Малцина са будните и смелите, малцина са достойните около нас. Това поне забелязали сте го?

Както и да е. Хубав ден на всички! Бъдете малко по-достойни, щото е срамота да се самоопозоряваме всеки ден - заради малодушието си!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ