Откъс от великолепен текст, който ще бъде публикуван в новата книжка на списание ИДЕИ, излизаща съвсем скоро

КЛАСИЦИ НА ФИЛОСОФИЯТА

Из Артур Шопенхауер: животът на философа и философията на живота

Автор: А.В.Перцев

... Хегел се опитал да отговори на поставения от Кант въпрос: защо хората философстват, независимо от това, че при това изпадат в противоречия, независимо от това, че за двадесет и пет века те така и така не са достигнали еднозначни резултати при решаването на философските въпроси за света като цяло, Бога, душата и свободата. Хегеловият отговор се свежда до следното. Съществува Божествен Философски Разум, който спори със самия себе си. Но той спори в съответствие с твърдо установена за него самия логика. Отначало той издига теза, след това – възражение против нея (антитеза), а след това намира компромис, примирявайки тезата и антитезата в синтеза. Получената синтеза отново се превръща в теза, за нея се намира антитеза, те отново се примиряват в синтеза – и така нататък. Божествената Мисъл при такова мислене изобщо не тъпче на едно място. Тя става все по-богата и по-богата, връщайки се сякаш към съвсем същото, но на ново ниво. Получава се развитие по спирала – всеки кръг повтаря предишния, но на по-високо ниво. По такъв начин се случва прогреса във философията.

Божественият Разум, мислен от Хегел като безкраен дух, открива всяко от своите основополагащи понятия на един от философите – „крайните духове”. Затова и възниква лъжливото впечатление, че сякаш философите спорят помежду си. А в действителност един въплъщава в своето учение тезата, вторият – антезата, третият – синтезата. Спиралата на човешкото философско мислене повтаря спиралата на божественото философско мислене. Значи човешката философия прогресира също докато в лицето на Хегел не достига до същия краен резултат, до който е стигнал Бог.

И тъй, чрез човечеството, посредством него, с неговите уста философства мощна космическа сила, която се стреми към разумно примирение на противоречията. Главните черти на тази сила са стремежа към разумност и свобода, към помиряване на противоречията и към прогрес. Нещо повече. Тази космическа сила – Световният Разум – е сътворила не само човека, но и цялата природа, влагайки в нея стремежа към разумен порядък и свобода.

Не е тайна, че портретът на Световния Разум е бил в много отношение прекопиран от Хегел от Наполеон Бонапарт: веднъж, виждайки го, Хегел нарича Наполеон въплъщение на световния дух в конкретно място и в конкретно време. Именно Наполеон осъществява вековната мечта на немските интелектуалци, вдъхновяващи се на младини от чистите идеали на френската революция, още не помрачена от терора: в 1806 година той обединява 36 германски княжества под свой протекторат в Рейнски съюз. Световният Дух, въплътил се в Наполеон, започва, в крайна сметка, да обединява немците в нация, да прави от тях исторически народ! Как да не гледаш в бъдещето с оптимизъм?

Но именно оптимизъм у Шопенхауер никога и не е имало. Той никога не би повярвал, че историята и природата се ръководят от някаква космическа разумна сила, примиряваща противоречията и обезпечаваща развитието – пък и нека да е по спирала, а не по възходяща права. Хегел, възможно е, може и да е чувал в себе си гласа на примиряващия Разум. Но Шопенхауер, както и неговите предци, е чувал в себе си друг глас: гласа на упорита сила, тикаща ни да встъпваме в конфликти и да настояваме на своето. Тази сила с голям труд бива удържана в рамките на приличието, но понякога, както в случая с Каролина Маркет, тя избликва гневно навън и се носи подобно на могъща вълна, помитайки всички бентове и преглади на разума.

Почувствал тази могъща сила в себе си, Шопенхауер започва целенасочено да я търси наоколо, в сътворения свят. Историята започва да му изглежда съвсем не като разумен прогрес, който ще доведе като тенденция до единно човечество като семейство на народите, способни да се договарят помежду си и да се примиряват във висш синтез. Така може да си представя историята или наивният оптимист, или коварният измамник.

Историята е низ от кървави и абсолютно безсмислени деяния. Тя е непрекъснато противоборство на народи, всеки от които, на свой ред, е раздиран от вътрешни разпри. Нещо повече: намиращите се в конфликт партии също се раздират от вътрешни противоречия, от стълкновения на съставящите ги хора. И даже това далеч не е всичко. Всеки от тези отделни хора непрекъснато е терзан от противоборстващите в него сили.

Хората, всеки от които непрекъснато воюва против всички и против самия себе си, съвсем не са изключение. Жестока борба за оцеляване върви в живия свят. По-вярно, впрочем, ще бъде да кажем, че някаква могъща, раздираща самата себе си сила създава целия жив свят, нагледно разгръщайки се в него. Тази сила, която можем да наречем Световен Живот, изобилно твори самата себе си – понеже знае, че ще се храни със самата себе си. Защото живото се храни само с живо – или с това, което някога е било живо. Но същата тази непримирима борба върви и в сферата на неживото. Едно небесно тяло притегля към себе си друго за да увеличи своята маса, а със самото това – и мощта за по-нататъшното притегляне. Езикът на химията също е език на борбата. А затова и Шопенхауер предпочита да нарича великата сила, пронизваща целия създаден от нея космос не Световен Живот, а световна Воля. Властта й се разпространява и на живото, и на неживото.

Единната, всемирна Воля на Шопенхауер – това е неговия отговор на Световния Разум на Хегел. Ненавистта, изпитвана от Шопенхауер към него, го заставя с философска система да отговори на философската система: иначе не може да се спори и опровергава. Истина е, че квантът Световна Воля, намиращ се у самия Шопенхауер, не му позволява да построи своята система с такава хладнокръвна последователност. Но неговата Световна Воля също се проследява и в онтологията, и в гносеологията, и в етиката, и в естетиката: тя е противопоставена на хегеловия Световен разум на всички философски фронтове.

Отчаяната, безсмислена борба е навсякъде в природата и навсякъде в историята. Тъкмо набелязалата се хармония на разума бива взривена от дива и неуправляема сила, носеща със себе си само кръв и сълзи. Прав е бил Шекспир, казал с устата на един от героите в „Макбет”:

„Животът е история, разказана от глупак. В нея има много думи и страст, а смисъл няма”...

(Повече: в новата, априлска книжка на философското списание ИДЕИ, която тия дни заминава за печатницата.)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo