Пряк път до всички досега излезли броеве (пълен архив на онлайн-изданието):

ИДЕИ, кн. 1, година I, 2009 ИДЕИ, кн. 1(2), февр. 2010 г. ИДЕИ, кн. 2(3), май 2010 г. ИДЕИ, бр. 3(4), окт. 2010 г. ИДЕИ, бр. 1(5), март 2011 г. ИДЕИ, бр. 2(6), юли 2011 г., ИДЕИ, кн. 3(7) от ноем. 2011 г., ИДЕИ, кн. 1(8), април 2012 г., ИДЕИ, бр. 2(9), август 2012 г., ИДЕИ, бр. 3(10), дек. 2012 г., ИДЕИ, бр. 1(11), март 2013 г., ИДЕИ, бр. 2(12), август 2013 г., ИДЕИ, бр. 3(13), септ. 2013 г., ИДЕИ, бр. 4(14), дек. 2013 г., ИДЕИ, бр. 5(15), дек. 2013 г. ИДЕИ, бр. 1 (16), Април 2014 г. ИДЕИ - прил., бр. 1(3), Април 2014 г., ИДЕИ, бр. 2 (17), Авг. 2014 г., ИДЕИ, бр. 3 (18), Дек. 2014 г., ИДЕИ, бр. 2(4), 2014 г. межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (19), Април 2015 г., ИДЕИ, бр. 2 (20), Август 2015 г., ИДЕИ, бр. 3 (21), Дек. 2015 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (5), 2015 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (22), Април 2016 г., ИДЕИ, бр. 2 (23), Август 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (7/8), 2016 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 3 (24), Дек. 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (9/10), 2017 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (25), Май 2017 г.,

понеделник, 2 февруари 2015 г.

Нещо като опит за философски некролог за Жельо Желев



Тия дни са много тъжни. Не, не точно за това, че е умрял Ж.Желев, Бог да го прости! Всички ще умрем, никой няма да живее вечно; всички сме смъртни. Умирането е нещо толкова естествено - и неотвратимо. Да се тъгува за умрелите е много човешко, но аз лично не мога да понасям демонстративната, показната тъга, да не говорим пък за показните фалшиви сълзи - особено пред телевизионните камери. Намериха се мерзавци, политически въжеиграчи, които не се посвениха дори да плачат пред камерите! Страшно лицемерие, бълваха лъжи като стахановци! Страшно безсрамие! Ето по тази причина твърдя, че тия дни са много тъжни.

Усещането ми за тъга се дължи на това безобразно лъжене, което много осквернява паметта на покойния. Тия, дето наистина са го уважавали, понеже наистина им е мъчно за него, предполагам, изживяват тъгата си безмълвно. Тия обаче, дето много говорят и изричат фалшиви словеса без да се смущават от нищо, съвсем сигурно е, че изобщо не са го уважавали истински - всичко при такива е само поза. Президентът П.Стоянов забелязах, че симулира плач на стълбите на Храма със златните кубета; не знам, по тази логика Първанов нищо чудно да е ревал на глас, от него всичко може да се очаква, за него невъзможни неща няма. Ето, понеже такива арогантни, безскрупулни играчи задават тон тия дни и никой не възроптава поради свинщината, на мен ми е много тъжно. Желев ли погребваме - или погребваме вече всички останки от приличие и от благопристойност?!

Упрекнаха ме много хора, че не бил моментът да се говори истината; за умрелите или добро, или нищо. Грехота било да се казва истината в такъв момент. А не е ли грехота и да се лъже? Защо не мълчаха лъжльовците, защо ме провокираха и аз да проговоря? Ако те, безогледните лъжльовци, бяха мълчали - и аз щях да си мълча. Нормалното е да мълчим докато изпратим покойника. Докато го поеме земята. Не обаче, те, лъжците, те, лицемерите, най-безпардонно лъжеха пред камерите. Е, по тази причина аз си позволих да възроптая поне тук, в блога си. Може да е грях това, което съм сторил, но се налага да поема вината за него. Не мога да мълча когато лъжльовците така безогледно и нагло лъжат.

Аз всъщност роптая не срещу Желю Желев, а срещу ония, които в тия дни си позволиха да трупат политически капитал и от неговата смърт, сиреч, злоупотребиха със смъртта му за своекористни, долни цели. Срещу тия безсрамници се видях принуден да реагирам. А за Желю Желев какво да каже човек, единственото, което си позволявам да кажа за него е това: Бог да го прости! Но тепърва за неговата роля в т.н. епохален български преход много ще се говори и спори. Крайно противоречива е неговата роля. Аз съм си казал вече преценката за неговата историческа роля в своите книги СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ и БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА. Нямам какво повече да прибавя към написаното там. Написаното там е пределно искрено и честно.

Е, понеже покойникът минаваше за философ, ще ми се тук да кажа няколко думи и за него. Издавам философско списание, нарича се ИДЕИ, стана така, че откакто го издавам (тази година е вече седма от създаването му) починаха доста големи, навремето дори знаменити философи: Кирил Василев, Аристотел Гаврилов, Николай Василев, Исак Паси, Иван Славов. И за да ги почета (понеже съм се познавал лично с тях), се наложи да напиша нещичко в тяхна памет и да го публикувам в списанието, на което съм главен редактор (и създател). Възникна нещо като традиция. Понеже съм толерантен човек, ето, сега решавам да напиша няколко думи и за Жельо Желев - като философ.

Не съм общувал с него непосредствено. Спомням си (било е някъде 1987-1988 г.) когато в Пловдивския университет (там работех като асистент по философия) бях създал Философски дискусионен клуб - този клуб възникна доста време преди Желювия Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, но за него никой нищо не говори! - и тогава в този пловдивски клуб аз канех известни философи да изнасят лекции в Клуба, та именно по този повод реших да поканя като лектор нашумелият още тогава философ Жельо Желев. В Клуба вече бяха идвали сума ти философи, да не изброявам сега имена, но ето все пак няколко: Здравко Попов, Цочо Бояджиев, Иван Славов, Кирил Василев, Азаря Поликаров, Николай Василев, Сергей Герджиков, Красен Станчев, Стефан Пенов и още много други; та реших да поканя значи и Ж.Желев. Отидох в София, в сградата на философския институт имаше някаква дискусия, беше по опасна идеологическа тема (за оценката на Маркс), там беше и Желев; на излизане го изчаках и се опитах да го заговоря, но се оказа невъзможно, беше обкръжен от тумба почитатели, пък аз съм скромен човек и не обичам да нахалствам. Писах му писмо, помолих софийски приятели от философските среди да го поканят от мое име, но нищо не стана; в един момент пък тукашните цербери усилиха натиска върху Клуба и стана опасно да каня Желев, щото можеше да го затворят ако това се беше случило; та и аз престанах да упорствам да го каня. Тогава вече бяха създали софийския клуб за подкрепа на гласността и преустройството; Желев вече беше се обкръжил с такива като Дърева, Продев и пр.

Помня, че стана така, че присъствах и на защитата на докторската дисертация на Желев (за "голям доктор"), това стана някъде преди 1989 г., не си спомням точно кога, темата на дисертацията му обаче си спомням: "Релационна теория за личността". Точно в периода, в който Желев трябва да е бил най-репресиран (и от партията го бяха изгонили даже!) някои му помогнаха да защити докторска дисертация, предполагам за това щото в идващите исторически събития Желев да може да бъде наричан "доктор Желев". Както и да е, аз бях този ден в София, приятели-философи ми казаха, че в еди-колко си часа щяла да бъде защитата на дисертацията на Желев, е, решихме да отидем, да видим. Състоя се в сградата на Биологичния факултет на бул. Драган Цанков, в голяма зала, беше пълна тази аудитория с народ. Сигурно и много ченгета от ДС и от милицията са щъкали, няма как да е било иначе. Всичко мина по сценария, особено неудобни въпроси нямаше (някакъв младеж зададе, в интерес на истината, подобен въпрос, но залата го възприе като провокатор и зашумя недоволно!), Желев скромно и кротко си отговори на въпросите, заобикаляйки "острите ръбове"; личеше, че спектакълът се развива по умела режисура. Това си спомням, както и си спомням, че тогава във въздуха витаеше някакъв революционен дух - и някои усилено работеха да го оседлаят този дух, та евентуално после да придобият тъй въжделенната историческа роля. Факт е, че Желев по ред причини можа да получи най-предна роля. Ще се въздържа да оценявам сега какви са му личните заслуги, щото тия въпроси са крайно дискусионни.

А за философското у него какво да ви кажа? Чел съм "великата" му книга "ФАШИЗМЪТ" още в ония времена и в главата ми се все въртеше досадният въпрос: а защо Желев не е нарекъл книгата си КОМУНИЗМЪТ, защо е трябвало да прибягва до тази хитрост - да описва фашизма (то аслъ не е толкова фашизъм описваното, а си е национал-СОЦИАЛИЗЪМ де, но Желев и този термин, в духа на постановките на Коминтерна, съвсем не го използваше!), а пък да излиза, че и при комунизма е досущ същото, същата еднопартийна система, диктатура, насилие и пр. Разбира се, по цензурни съображения е нарекъл книгата си ФАШИЗМЪТ, но има вероятно и нещо друго: щото самият Желев не само тогава, но и до края на живота си, предполагам, е бил не само материалист във философските си убеждения или възгледи, но и марксист; да, той и след промените се идентифицираше като такъв, което може да се оценява всякак, дори и като израз на достойнство. (Щото не си е променил възгледите както се сменят, да речем, гащите, според актуалната мода, според духането на ветровете и пр.) Да, но и тук има едно "но", и то голямо: добре, и Кирил Василев, Бог да го прости (и той беше видна фигура от перестроечния Клуб на Желю за подкрепа на гласността) та и академик Василев (той почина наскоро, на патриаршеска възраст) се самоопределяше като марксист, но има и доблестта до сетния си дъх да се самоопределя и като комунист (то тия неща, марксизмът и комунизмът общо взето си вървят ръка за ръка, ако човек не иска да шикалкави), но Желев това второто, а именно да се самоопределя като комунист, не го допускаше, от комунизма се отказа много скоро, дори почна да се напъва да се представя и, видите ли, за "антикомунист". Разбира се, има всякакви неща под това небе, има марксисти, които се самоопределят като "социал-демократи", сред тези последните има също и антикомунисти, всичко е възможно да се случва на тъй широкото социалисто-комунистическо идейно небе, но аз все пак съм длъжен да отбележа тази особеност при Желев: той се самоопределяше като марксист, като материалист, но не като комунист. Негова си работа че се е самоопределял така, аз сега ще се въздържа от тълкуване какво то означава. Но означава много. Включително и в нравствения смисъл. (Май наистина това представяне му е рано да го пиша, днес е погребението на Желев?!)

А теорията на Желев за "многото лица" на човека, която той развиваше в своята дисертация за "релациите на личността" е също много показателна, тя добре характеризира своя създател, но ми позволете засега и тук да се въздържа от тълкуване. Има време, някога, живот и здраве да е, ще пиша и по този любопитен въпрос. Сега да си мълчим, щото ето, действа максимата: за мъртвия или добро, или нищо. С която някои така злоупотребиха, че си обявиха вчера нещо като социалистическо съревнование по хвалене на покойния! Като същински светец го представиха, няма що! Дядо Добри, да, оня същия, дето стои до Храма със златните кубета и събира стотинки за да строи църкви, вчера избледня пред светостта на покойния Желев - както го представиха безсрамниците пред камерите. А на погребение, ако изобщо тъжиш за починалия, предимно се мълчи...

Желев, бидейки философ, стана управник. Стана дори и нещо като цар (за известно време), държавен глава беше. Платон някога е твърдял, че докато управниците (царете) не започнат задоволително да философстват или пък философи не се възцарят, човешкия род да не чака края на бедите. Много уважавам Платон, но да има много здраве, това съвсем не е задължително да се случи, именно, злините и бедите да престанат. Напротив, май се увеличават. Е, имало е мъдри управници, това не може да се отрече. (Дали от това пък не излиза, че упражняването на политическа и държавна власт е занимание, което е по-подходящо за... простаци? Щот в нашия многообразен български живот май имаме и доста примери, подкрепящи и тази посока на мисълта...) Но общо взето работата на философите не е да управляват държавата. Не е философско това занимание. Философът, който се е захванал с държавните работи, именно с упражняване на властта, той вече не е философ, той изменя на предназначението си като философ. Философите имат предназначението да критикуват управниците, а не да се натискат сами да стават управници. Политическата власт не може да е съблазнителна за един истински философ, щото той, по презумпция, разполага с една значително по-мощна власт - духовната. Властта на идеите и на ценностите. Тази всъщност е истинската власт. Тъй че философът, който се захване с упражняване на политическа власт, такъв философ неминуемо деградира (като философ). Това сполетя и нашият Желев. Между другото и Ахмед Доган минава за "философ", поне по образование е такъв. И още се перчи, че е такъв. Казват, те двамата с Желев приживе доста добре са се разбирали; а че се сработваха превъзходно в областта на политиката това е без съмнение! Те направиха заедно доста големи поразии в българската политика, но да спра дотук. Тъй че за мен философи, дето са били съблазнени от политическата власт, не заслужават да бъдат смятани за такива; голяма, да прекалено голяма е измяната спрямо философията. И такава измяна не се прощава.

Защо мъдростта - която е нещо като "предмет" на философията, щото тази последната е именно любов към нея - е така непрактична, защо от философите не стават добри управници е интересна тема, по която засега няма да пиша. Живот и здраве да е някога може да се върна при нея. Колкото е по-добър един философ, толкова повече той страни от съблазните на политическата власт. Е, имало е мъдри управници, но те не са били философи, те са били мислители, постигнали нивото си по друга линия; Де Гол е такъв, Чърчил, има и други. Ако от един философ стане добър управник това означава, че е доста съмнително доколко е изобщо бил философ. Казват, че когато на Сократ дошъл реда да заеме някаква обществена длъжност (тя се упражнявала от всички и интересното било, че продължавало това управление... само един ден!) той, милият, се скрил някъде този ден, изчезнал направо, никой не го виждал и срещал къде е в този ден. И всички твърдели, че в този ден управлението било най-хубаво, чудесно даже! Просто щото управникът, Сократ де, липсвал, нямало го! Така Сократ изнесъл голям урок на тия философи, които ламтят за политическа власт. Но мнозина явно изобщо не са го разбрали. За да не вредим, бидейки на власт, наистина е по-разумно изобщо да не се натискаме да бъдем на власт. Философът трябва да има това съзнание. Толкова по-зле за него ако го няма...

Толкоз. Спирам дотук. Май пак казах прекалено. Но трябва да има известна противотежест на лъжите, които се изрекоха тия дни по адрес на покойника Желев. Да се лъже можело, да се казва истината обаче не можело - откъде-накъде? С какво лъжата да е по-престижна от истината? А за ония, които се зоват философи, само истината има значение.

Ако Желев някога изобщо е бил философ - а смятам, че този дребничък на ръст човечец някога наистина е бил владян от известен същински философски дух - той ще ми прости думите, които си позволих тия дни. И които всички оцениха като "крайно грозни". Ний, философите, сме странни същества - и винаги мислим и постъпваме крайно различно в сравнение с "винаги правото", направо "непогрешимото" мнозинство. Не друго, а философският дух ме принуди да възразя за някои толкова непорядъчни неща, които минават за "благоприлични".

Та на това основание смятам, че духът на Желев или поне душата му, доколкото е причастна на философията, ще ми прости греха. Защото, повтарям, за философите единствено истината има значение. И човечността. Да се лъже не е израз на автентична човечност. Без истина няма и човечност, без истина няма и свобода, нищо няма без истина. И морал няма. Това всеки, който има отношение към философията, следва прекрасно да го знае. Тъй че вярвам, че духът, душата на Желев - нищо че той беше атеист и материалист, сиреч не вярваше в духове и в безсмъртието на душата - нищо чудно и да ми прости греховете, които по философски подбуди си позволих да извърша. За истината е потребно и някои неудобства да поемаме. Както и да е. Дано написаното помогне на повече хора да се позамислят, което обаче съвсем не е сигурно...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ