В една рецензия на магистърска работа прочетохме, че «емоционалността пречела на научния стил». Веднага написахме статия, приета за публикуване във в. “Учителско дело“ през новата учебна година. Изпращаме част от ползваната за статията ни литература на философа Ангел Грънчаров. Съображенията ни са, че неговото сп. “ИДЕИ“ и неговото ново предаване в ПЛОВДИВСКАТА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ се характеризират с две много важни качества: високо ниво и своевременност. Грънчаров има още една лична добродетел: прилича на Дон Кихот и има за лого „дори Картаген е паднал когато му дошло времето“, вярвайки че е дошло времето за по-добър живот на българите. (Написаха: Иванка Топалова и Жак Асса)
Статията е публикувана през 2013 г. от О. Г. Хохловская
УЧЕНИТЕ СЪЩО СА ХОРА И ЕМОЦИОНАЛНОТО НЕ ИМ Е ЧУЖДО
(Към въпроса за емоционалността на научните текстове)
Превод: Иванка Топалова и Жак Асса
В лингвистиката, по-специално в областта на идеите за стилистичните характеристики на текстовете, традиционно се противопоставя рационалното на емоционалното. Рядко днес някой ще се осмели да оспори, че научният текст се отличава със стремежа към максимално отразяване на обобщените, обективните, обезличените и неутрални от гледна точка на експресията ЗНАНИЯ.
Исторически тези характеристики са възникнали в резултат от разликата между първичното естествено езиково представяне на света и вторичното, понятийно представяне на света чрез езика на науката.
В съответствие с показаната разлика очевидно е уместно да се въведат например такива твърдения: «думи от езика на художествената литература (ЕХЛ)», способни да предизвикат различни емоции и «думи от езика на науката (ЕН)», лишени от каквато и да е емоционалност или казано по друг начин ако «ЕХЛ е стилът на обикновения индивид», то «ЕН е стил, който трябва да бъде лишен от всякаква авторска индивидуалност».
Обаче в съвременния научен дискурс се фиксират процеси, които показват изменения в областта на изискванията от научния текст да бъде «обезличен» и «безстрастен». Както е известно показатели на научния стил са: липсата на морфологическото изразяване на авторското АЗ и ЗАБРАНА да се използват образни експресивни средства. Въпреки това в много съвременни научни съчинения все по-често се проявява езиковата и емоционалната личност на авторите им : чрез личното местоимение АЗ, чрез когнитивно-емоционалната позиция на авторите, чрез тяхната емоционална аргументация. Обмислянето на това противоречие с особеностите на научния стил е основната задача на настоящата статия. А още по-точно - задачата на настоящата статия е да отговори на въпроса: „Уместно ли е да се говори за емоционалност и експресивност на научния текст?“
Следва да се отбележи, че при тълкуване на понятията «стил» и «функционален стил» липсва единство, защото са формулирани недостатъчно ясно от различни учени-лингвисти.
Според мнението на автора дихотомията ЕЗИК–РЕЧ при определението на понятието СТИЛ се използва различно от лингвистите: едни от тях акцентуват на различието между двете съставки; други възприемат двете съставки синкретично; трети са на мнение, че в дихотомията се проявява принципът на взаимното допълване. Например, Матезиус посочва различие между «индивидуален стил» и «функционален стил», като под второто понятие разбира средствата и възможностите на езика; Гавранек не е съгласен с твърдението, че «функционалното разслоение на литературния език е тъждествено със стилистичните различия», определяйки стилът като «индивидуализираща организация на „езиково структурно цяло“, каквото представлява всяко дадено изказване» и предлага да се прави разлика между функционален стил и функционален език: «Функционалният стил се определя от целта на едно или друго изказване и е функция на самото изказване, т.е. „речта (parole)“, докато функционалният език се определя от общите задачи на нормативния комплекс езикови средства и е функция на езика (langue)».
При липса на единно разбиране за стила, като обект на стилистиката, възникват алтернативни понятия на термина „стил“: «функционален език», «функционален диалект» (Гавранек); «подезик», «субезик» (Скребнев) и т.н. Според автора, основното не е само в неясното определение на дихотомията СТИЛ-ЕЗИК, както посочва Мукаржовски, но и в недооценяването на значимостта от «изучаването природата на изказванията и многообразието от жанровите форми на изказванията в различните сфери на човешката дейност», както посочва Бахтин. Появяването «на неясно и двусмислено използване на такива термини като „реч“ или „поток на речта“ показва терминологична неопределеност», което от негова гледна точка се явява в резултат от «игнориране на активната роля на другия в процеса на речевото общуване и стремежа въобще да се заобиколи този процес»
Според автора на статията Бахтин показва и как могат да се избегнат споменатите противоречия с твърдението, че «изучаването „стилистиката на езика“ ще бъде правилно и продуктивно само на базата от постоянното отчитане на жанровата природа на езиковите стилове и на базата от предварителното изучаване разновидностите на речевите жанрове».
Бахтин посочва също, че езиковите или функционалните стилове са жанрови стилове и (което е много важно) не жанрът се явява съставна част на стила, а «стилът е елемент в жанровото единство на изказването».
Той подчертава, че за всички сфери на речево общуване са характерни следните структурни (конструктивни) особености на изказванията:
1. Смяна на речевите субекти, създаваща ясни граници на изказванията;
2. Завършеност на изказванията: завършеност, цялостност на изказването, предполагаща възможност за отговор;
3. Насоченост на изказването: има автор и адресат.
Особено важни според автора са: твърдението на Бахтин, че оформянето на ясни граници на изказването е невъзможно без да се прояви авторската индивидуалност: «особените вътрешни граници се създават благодарение на печата на индивидуалността, лежащ върху произведенията от научните или художествените жанрове», а също забележките му за ролята на „речевия замисъл“ или за речевата роля на говорещия при оформяне завършената цялост на изказването. Такава постановка на въпроса показва неоспоримостта не само за възможността, но и за задължителната проява на авторски стил в научното произведение.
Очевидността на тази постановка се разминава с функционалната стилистика, в която тази проблема се обсъжда на нивото на нормативното въвеждане позволено/не позволено. Например като свидетелство на това разминаване може да послужи следната внимателна формулировка на Кожин: „В съвременната лингвистична наука е спорен въпросът за проява на стила на автора в научната реч. Ще отбележим, че в научната реч съвсем не е противопоказно да се прояви авторския начин на представяне. Обаче…».
Докато принципите на лингвистичната теория за емоциите (емоциологията) съвпадат с позициите на Бахтин: «…индивидуалната синергетика на авторите се проявява в особения стил на изложението на материала, в специфичния им подбор на вече известни лингвистични знания и в собствената им интерпретация и адаптация за учебниците, в емоционалния им заряд, в личните им пристрастия към анализираното» [Шаховски, Лингвистична теория за емоциите, М., 2008]
Като илюстрация на текст с експресивна съставка ще покажем част от монографията на Абелева (Механизми на комуникативната реч, М., 2012], в която градирането на експресията се постига чрез използването на знака „удивителен“: «… При това количеството получени единици превишава стотици пъти изходните: ако списъкът на фонемите наброява средно около трийсет единици, словарния фонд на един развит език достига повече от половин милион единици (!). По-нататък, от думите, групирани по определени правила, могат да се съставят по-големи единици (изразяващи завършена мисъл). Макар че броят на тези по-големи единици е теоретически ограничен, фактически те не могат точно да се преброят, понеже техните речеви еквиваленти (фрази) имат астрономически брой (!!). Накрая, от възможните свързвани помежду си фрази, могат да се съставят още по-големи единици (текстове), излизащи далече от границите на езика. Възможните разнообразни текстове са неизброими (!!!)».
Без съмнение е, че проявата на авторската позиция и авторски стил са пряко свързани с експресивна компонента в научния текст. «В третата особеност на изказването – пише Бахтин – отношението на изказването към говорещия (автора на изказването) и към другите участници на речевото общуване съдържа и такава характеристика на изказването „експресивен момент“, т.е. субективно, емоционално оценяващо отношение на говорещия към предметно – смисловото съдържание на своето изказване».
Трудно е да не се съгласим с Бахтин, че «абсолютно неутрално изказване е невъзможно», че «в различните сфери на речево общуване „експресивният момент“ има различно значение и различна степен на сила, но съществува навсякъде».
Тази позиция, според автора, се потвърждава от данните на съвременната наука: емоционалното е признато като неразривна част от човешкия интелект, заедно с рационалното; доказано е , че съществува емоционално мислене и емоционален интелект; признават се емоционални жанрове; емоционални речеви актове; емоционални включвания в научния текст.
С извадки от монографията на Бондалетов [Социална лингвистика, М.: Просвещение, 1987] ще илюстрираме посочените емоционални включвания:
«… Пречеше практиката на лек „излишък“ на езика в дисциплините, които могат да го имат като свой предмет…»
«… И макар че неговата „гениална“ брошура за марксизма и езика не съдържаше нищо принципно ново…»
«… Съжалявайки че не можеха свободно да изразяват своите идеи, лингвистите бързо наваксаха изоставането си от челните лингвистични центрове…»
«… Наименованието „дискриптивен“ е дадено по описателния метод, с който работеха американските езиковеди… Патриарх на дескриптивизма е…»
«… Бяха необходими тласък и светлинно избухване с такава сила и яркост, каквато можеше да се получи само чрез съединението на „системността“ и „синхронността“ от включването на третата компонента - „функцията“…»
«… Изследователите, „стъпвайки на раменете“ на своите учители с голям опит, станаха по-точни, по-предпазливи и по-изтънчени…»
«… Това не е просто между-дисциплинарна наука, а е „чадър“ обединяващ много сродни и даже не сродни науки…»
Като сравним експресивността на научния текст според Бахтин с тази според традиционната стилистика, ще стигнем до извода, че с един и същ термин се крият два противоположни вектора на разбиране. Ако във функционалната стилистика под експресивност на научния текст се разбира до голяма степен използването на емоционално-експресивна лексика и средствата на словесната образност, т.е. езикови единици, то по Бахтин експресивността не произлиза от отделните думи като езикови единици, не произлиза от смисъла на тези думи, не е свойство на отделните думи: «… емоцията, оценката, експресията са чужди на думите от езика и се поражда в процеса на живата им употреба при конкретното изказване».
Проявата на различното разбиране на експресивността в научния текст, с допустим толеранс може да бъде съпоставена с идеята за разграничаване на емотивността и емоционалността на изказването, родено от емотиологията (науката за емотивността). Емоциите на учения имат естествен спонтанен характер или според Ларина е „открита демонстрация на чувства“, а по мнението на Шаховски „неконтролирана демонстрация, експликация на авторския емоционален дейксис“ (Дейксис означава използването на дума или фраза, чието значение зависи от това, кой говори, с кого говорят, къде се намират и т.н., например „аз“, „тук“ или „вчера“ – бел. прев.). Ако се следва логиката на Бахтин, естествеността на експресията при речевото общуване, според възгледа на автора на статията, е свързана с това, което е «замисленото и създадено ЦЯЛО от автора, което винаги е експресивно и излъчва своята експресия върху избраната дума, заразява я с експресията на цялото» [Бахтин]. Близко до ума е, че «спонтаността» и «липсата на контрол» в известна степен са условни, тъй като показването на тези чувства по един или друг начин се ограничава от жанровата нормативност, от типичните жанрови експресии, усвоени от автора от неговия речеви опит.
Емоционалността в научния дискурс се реализира във вид на естествената актуализация на речевия замисъл и речевата воля на автора «и е проява на неговия природен инстинкт, мотивационната основа за категоризация на неговите знания чрез тяхната осмислена вербализация» [Шаховски, Лингвистична теория на емоциите М., 2008].
В същото време емотивността е осъзнатата от автора реализация на емоционално комуникативно поведение, което има прагматичната цел да въздейства на читателя. Преднамереното използване на емоцията като тактика и стратегия в научното изложение трансформира емоционалността в емотивност.
Такъв път за формиране експресията на изказването в някаква степен абсолютизира стилистиката основана на убеждението, че всяка дума от езика сама за себе си има или може да има „емоционален тон“, „емоционална окраска“ и авторът си избира думите, които съответстват на избраната от него експресия. С такова разбиране на проблема трудно можем да се съгласим, тъй като според Бахтин «експресията не принадлежи на самата дума: тя се ражда при контакта на думата с реалната действителност <…> при изказването». Интересно е да се отбележи, че споменатите по-горе структурни особености на изказването - смяната на речевите субекти, завършеността на изказването и неговата обратимост – са съставни елементи не само на изказването, но и на неговата експресивна компонента.
Част от експресивните компоненти на изказването се проявява благодарение на запълването му с „диалогични обертонове“. Диалогичната наситеност на монографията на Месеняшина [Проблеми на формирането на писмената реч, Челябинск, 2000] ни доведе до решението да я използваме за илюстрация на посоченото теоретично твърдение. Ако в изказването се използва чужда реч, което се показва с кавички, това означава, че вътре в изказването се сменят речевите субекти. Чуждата реч в такъв случай «има двойна експресия и предава диалогичните взаимоотношения на речевите субекти»: «Необичайността на учебната реч се описва добре чрез не прекалено изящния, но в определен смисъл верен анекдот: „Има трима глупаци: геолог – той нищо не е загубил, а постоянно търси нещо; поп – той пее без да е пил; и учител – той знае, а постоянно пита“».
Или «Но думата се пише с букви (за детето и въобще за „наивния говорящ езикът се състои от букви“). Значи, това което има значение, се състои от това което няма никакво значение? Как е възможно това?».
Един от критериите за завършеност на изказването е създадената възможност за отговор. Всяко изказване неизбежно съдържа отговори, отзвуци от други изказвания от определена сфера на общуване, които се отразяват в експресията на собствената реч: «Струва ли си след това да се учудваме, че уроците по роден език в училище са не само най-трудни, но са и най-скучните? Нали в тях детето през цялото време се опитва да се насочи (и то не без успех) по лъжлива следа: вместо увлекателната и неразрешима загадка да се приплъзне към евтини забавления (ако въообще някой иска „да подслади горчивия корен на ученето“)».
Третата структурна особеност на изказването – обратимостта – предполага наличието на автора на изказването и на други участници в общуването. Типичната концепция за наличие на адресат е база на всеки жанр. От характера на адресата зависят също степента и характера на експресията в изказването: «Лъжлива е самата концепция за родния език в училище. Всички знаят, че „плодовете на ученето са сладки“. Но къде е сладостта на плода от обучението по роден език? Плодът е още по-отвратителен от корена. Е, научи се да слагаш запетаи. Е, казаха ти „браво юнак“. Какво съм научил? Да спазвам смешен и безсмислен ритуал! Къде е обещаният сладък плод?».
Всичко казано по-горе доказва, според автора на статията, задължителността на категориите експресивност, емоционалност и емотивност при създаване на текстовете от научния дискурс!!!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар