Георги Хаджийски: «Проклета да бъде красотата, защото е безсърдечна и никак не я е еня за мъката на човека.»
Отрывок из книги "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис. Этот материал может быть защищен авторским правом.
Георги Хаджийски: «Изглежда, че човешкото сърце е една затворена, пълна с кръв яма и когато тя се открие, всички жадни и безутешни сенки, които непрекъснато се струпват около нас и затъмняват въздуха, се втурват да пият, за да оживеят. Втурват се да пият от кръвта на сърцето ни, защото знаят, че друго възкресение не съществува.»
Отрывок из книги
Алексис Зорбас
Никос Казандзакис
Этот материал может быть защищен авторским правом.
«Цялата в кал е душата на човека, неугледна, недодялана, с все още груби, просташки чувства, и не може да предугади нищо ясно, сигурно;»
Отрывок из книги
Алексис Зорбас
Никос Казандзакис
Этот материал может быть защищен авторским правом.
«Откак се научих да свиря на сандур, станах друг човек. Когато ме хване съклет или ме налегне сиромашията, свиря на сандур и ми олеква. Когато свиря, не чувам какво ми приказват; а и да чуя, не мога да отговоря. Искам, искам, ама не мога.»
Отрывок из книги
Алексис Зорбас
Никос Казандзакис
Этот материал может быть защищен авторским правом.
«Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъби уста.»
Отрывок из книги
Алексис Зорбас
Никос Казандзакис
Этот материал может быть защищен авторским правом.
«Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас.»
Отрывок из книги
Алексис Зорбас
Никос Казандзакис
Этот материал может быть защищен авторским правом.
«Знам добре какъв е дългът и каква е наградата на истинския учител: да се стреми да научи всичко каквото може от ученика си, да подуши накъде е поела младостта и да насочи и той душата си нататък.»
Отрывок из книги
Алексис Зорбас
Никос Казандзакис
Этот материал может быть защищен авторским правом.
«Защото, трябва да знаеш, началство, бог е голям благородник и именно това ще рече благородство — да прощаваш!»
Отрывок из книги
Алексис Зорбас
Никос Казандзакис
Этот материал может быть защищен авторским правом.
George Balashov: Усещането за красотата е божествено чувство. Който го притежава е по-близо до Бога от останалите.
Георги Хаджийски: Да, George сигурно е така. Тук съм споделил откъси от книгата “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис.
George Balashov: Видях, но не мога да не споделя моето виждане по въпроса. :)
Ангел Грънчаров: След като красотата е Божествено чувство, е нещо Божествено и притежаващият го е по-близо до Бога, т.е. ни приближава до Бога, а пък Бог гледа право в сърцата, т.е. за нас, човеците, един вид обитава сърцата, то тогава как да разбираме първото изказване на Казандзакис, а именно, че следва да прокълнем красотата защото била "безсърдечна"? Как така да е безсърдечна красотата, след като чувството за нея е тъкмо там, в сърцето? Или може би той има предвид че са безсърдечни красивите неща, красивите хора, красивите тела, а не самата красота? Дали пък няма предвид нещо такова? Красивият човек е безсърдечен, така ли, неговата красота има този ефект върху душата му, а именно - прави го безсърдечен? По тази логика излиза, че по-сърдечни сме ние, повечето хора, дето сме некрасиви? Как така красотата, бидейки нещо духовно по естеството си, да поражда такъв ефект, да прави красивите хора безсърдечни? Няма ли тук някакво противоречие? Защо да трябва да проклинаме красотата, заради нейната безсърдечност ли? Некрасотата (грозотата!) е по-благодатна, щото ни прави сърдечни, така ли? Ами ако само външната красота, красотата на лицата и на телата има такъм обезсърдяващ ефект, то дали пък същото можем да кажем и за "вътрешната", невидимата за окото красота, примерно красотата на нравите, на красивите постъпки, на красивите думи, на красивите души? Може ли нещо невидимо за окото да е красиво по същия начин, по който е красиво видимото, т.е. телесно красивото? Възникват доста въпроси. Поставих някои от тях с плахата надежда, че някой ще откликне...
Ангел Грънчаров: Може ли тия мисли да ги взема и да ги публикувам в сп. ИДЕИ, може пък да се позамислят някои хора върху тях?!
Георги Хаджийски: Ангел Грънчаров може, разбира се. Чета в момента електронния вариант на книгата “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис и както обикновено споделям тук мисли, които са ми харесали.
Ангел Грънчаров: Георги Хаджийски Благодаря! Много хубаво правите като превеждате тия мисли на български! Заинтересовахте ме и мен, щото ме досърбяха пръстите да пиша коментар на прочетените мисли и по тази причина се сетих, че и други хора могат да поискат същото, та да направим един хубав дебат по истински важните ЧОВЕШКИ въпроси. Да го направим тук, пък след това да пренесем всичко на хартия в списанието, където да остане за вечността... щото интернет е като вятъра, за един миг всичко може да изчезне и да не остане и следа. Така ми се струва на мен, а хартията остава, както учи опитът на историята...
Пропуснах да кажа, че преведените, подбраните от Вас мисли са страхотни, да не кажа разтърсващи, носят в себе си пребогат смисъл!
Георги Хаджийски: Ангел Грънчаров благодаря. Ползвам за четене основните европейски езици, а преводът на български е реципрочен на нивото, на което го владея като роден език. Разбирам Вашата идея да желаете да споделяте афоризмите, които Ви харесват и в хартиения вариант на списание “Идеи”, (дано успявате да намирате средства за неговото издаване). Това - представянето на хартия, безспорно е класиката на изкуството да се пресътворява истината чрез Словото, но не мислите, че в новата виртуална епоха всички ние, четящите (и най-вече - пишещите разумно, съзнателно и по възможност - интелигентно, 😉 ), трябва да се опитаме и да преосмислим и мястото на писаното Слово в цялостния процес на връзката на слабото и крехко в своята смъртност Човешко същество с необятността на вечността?
Ангел Грънчаров: Георги Хаджийски Напълно вярно, трябва да преосмислим мястото на писаното Слово, а и на печатното Слово (върху хартия). Сп. ИДЕИ възникна заради идеята около него да възникне една мислеща, интелектуална, духовна общност (както се е случило навремето със сп. МИСЪЛ на д-р Кръстев), оказа се, че това не се случи. Времената сега са други. Сп. ИДЕИ загива, електронният му вариант вероятно ще се запази, но не се знае докога. Главният проблем е, че липсват автори. Което говори за това, че мислещите и пишещите (духовно посветлените хора) у нас са кът.
Георги Хаджийски: За съжаление, г-н Грънчаров, нашето общество е прекалено изтерзано и навярно затова - силно политизирано. От своя страна, политиката е превърната в средство за лично облагодетелстване и осигурявайки в тази си битийност огромна възвръщаемост на вложената лична енергия, време, средства, привлича в обятията си твърде много нарцистични личности, които при други условия биха могли да разгърнат не малък творчески талант в редица други области. Нещо повече. Понеже в момента нашата политика е направлявана от мъдрия афоризъм “аз съм прост и вие сте прости и затова ме избирате”, което разбира се, както твърди и колегата Умберто Еко, е и Италианско, а и общоевропейско политическо явление, прегърналите нейното практикоприложно правене личности не блестят с особени интелектуални качества и навярно затова неразбирани, недооценени, отритнати, хората на духа у нас - интелектуалците, творците, мислещите, са натикани в най-мрачния обществен ъгъл, а онова което могат да правят и което винаги и навсякъде се нуждае от огромна социална подкрепа за да го има, е оставено на самотек. Жалко за хартиеното издание на списание “ИДЕИ” - беше хубаво, имаше текстове, които ми харесваха. Днес обаче живеем във виртуална епоха. Днес много интелигентни и мислещи хора и у нас, които има какво да споделят с другите, го правят - в социалните мрежи, в блогове и сайтове, пълноценно възползвайки се от огромните диалогични възможности на този вид публицистика. Виртуалността налага и цялостна промяна на епистоларността - и като вид, и като форма, и като изказ - с малко думи трябва да се казва много, при това - по увлекателен и интересен начин, за да може онова, което искаме да споделим, да бъде конкурентоспособно в информационната лавина, която всички ние създаваме. А иначе мислищите, духовнопросветените хора, са били кът винаги и навсякъде - не само у нас, и затова трябва да ги ценим - те творят най-голямото социално богатство.
Георги Хаджийски: За съжаление, г-н Грънчаров, нашето общество е прекалено изтерзано и навярно затова - силно политизирано. От своя страна, политиката е превърната в средство за лично облагодетелстване и осигурявайки в тази си битийност огромна възвръщаемост на вложената лична енергия, време, средства, привлича в обятията си твърде много нарцистични личности, които при други условия биха могли да разгърнат не малък творчески талант в редица други области. Нещо повече. Понеже в момента нашата политика е направлявана от мъдрия афоризъм “аз съм прост и вие сте прости и затова ме избирате”, което разбира се, както твърди и колегата Умберто Еко, е и Италианско, а и общоевропейско политическо явление, прегърналите нейното практикоприложно правене личности не блестят с особени интелектуални качества и навярно затова неразбирани, недооценени, отритнати, хората на духа у нас - интелектуалците, творците, мислещите, са натикани в най-мрачния обществен ъгъл, а онова което могат да правят и което винаги и навсякъде се нуждае от огромна социална подкрепа за да го има, е оставено на самотек. Жалко за хартиеното издание на списание “ИДЕИ” - беше хубаво, имаше текстове, които ми харесваха. Днес обаче живеем във виртуална епоха. Днес много интелигентни и мислещи хора и у нас, които има какво да споделят с другите, го правят - в социалните мрежи, в блогове и сайтове, пълноценно възползвайки се от огромните диалогични възможности на този вид публицистика. Виртуалността налага и цялостна промяна на епистоларността - и като вид, и като форма, и като изказ - с малко думи трябва да се казва много, при това - по увлекателен и интересен начин, за да може онова, което искаме да споделим, да бъде конкурентоспособно в информационната лавина, която всички ние създаваме. А иначе мислищите, духовнопросветените хора, са били кът винаги и навсякъде - не само у нас, и затова трябва да ги ценим - те творят най-голямото социално богатство.
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар