Ровейки тия дни в архивите ми, намерих много мои текстове, писани преди години, плюс видеа, заснети също преди немалко години; реших да ги публикувам отново (някои от тях са публикувани тогава във вестници, други обаче съм ги пратил в някоя рекация, но са останали непубликувани). Ще публикувам и още, ето засега това:
КАК СЕ ПЕЧЕЛЯТ ИЗБОРИ?
Ангел Грънчаров
Много често се говори, че фактически изборите не се печелят чрез пропаганда, а само чрез… “фактите”, и в това има голяма истина. Но аз лично не съм сигурен дали и тези, които повтарят това, разбират добре какво всъщност казват. Да, наистина, какво означава този израз?
Ние, хората, сме странни същества: бидейки човеци, се интересуваме от какво ли не, дори си позволяваме понякога да се впечатляваме от… “духането на вятъра в гората”, тоест от идеи, ценности, дори доброто като такова не ни е безразлично. Но ние, хората, сме освен човешки, и живи същества, което означава, че много често ни интересуват и вълнуват… “прозаичните неща”, а именно какво се намира в… стомаха ни, можем ли например да си позволим децата ни донасита да ядат банани, дали аз например мога да си купя този месец нови дънки и ей такива други “дреболии”. В този смисъл съзнанието на всеки един от нас е “разчекнато” така, че все едно стоим с двата крака на краищата на една пропаст, и не само че стоим, но и балансираме за да не паднем в нея: единият крак ни стои на брега на “вечното” (великите вдъхновяващи ни ценности, разбирането ни за “общия смисъл” на човешкия живот, идеите, мирогледа, тук е именно “възвишеното”, доброто, “красивото”, тук е “истината”, оттук е прогонен всеки пошъл интерес, тук всичко е така чисто и светло, но, да си признаем, вее лека студенина и полъх на нещо… мъртво, а пък и си е доста скучничко!), а другият е поставен на брега на “мимолетното” (ежедневното, “прозаичното”, “дребното”, свързаното с непосредствените грижи на човека, “малкото”, тук са “интересите” и онова, от което сме в несвяст когато чувстваме безсилието си да променим нещо, това е сферата на “конкретното” и пр., тук всичко е така “живо” и “жизнено”, “добре познато” ни и дори така… мило и родно!). Всеки човек се намира в ситуацията, за която по-горе се опитвам да намекна: ние се раздираме непрекъснато от противоречията, породени от несъвместимостите на тези два свята. Човешкото в този смисъл е тъкмо в някакъв смисъл жестоката битка на вечно и мимолетно, арена на която са нашите души. И какво ли отношение към… изборите имат тези “философски глупости” - ще каже нашият днешен прагматичен политик, който твърди, че… прекрасно знае как се печелят избори, и добавя: “Дайте ми само пари и аз ще накарам и… едно магаре да гласува за мене!”? (Нали си го спомняте откъде е и от чии уста е излязъл този “политически бисер”?!)
Аз смея да твърдя, че горните “глупости” имат най-непосредствено отношение към спечелването на изборите от СДС и неговите партньори, защото другите “политически субекти” хич не ме интересуват дали ще спечелят изборите, напротив, пожелавам им още сега да ги загубят най-решително. Но как казаното по-горе да бъде трансформирано в една ефективна и действена, при това съвсем реалистична и прагматична предизборна стратегия на ОДС и СДС, която да е така ясна и твърда, че изобщо да не допуска варианта изборите да не се спечелят (Боже, пази България, ако това стане!).
Като гледам как се развиват нещата в т.н. “мозъчен център” на СДС (та изборите вече чукат на вратите, а ясна стратегия не е предложена най-вероятно или поне не се забелязва!) ми се струва, че в него цари някакво странно лекомислие: “Ние ще спечелим изборите, защото… не може и не бива да не ги спечелим!”, тази догматична увереност изобщо не помага, иска се нещо друго. СДС в момента е поставен в уникална ситуация, която трябва да бъде разбрана и проанализирана най-точно, а “мозъците”, доколкото забелязвам от техния водач, си живеят с някакви “общи уверености” и бълват някакви “празни увещания”, които, ако бъдат превърнати в политическа стратегия, неминуемо ще доведат до точно обратното на желаното. Сега ще се поясня…
СДС заедно с партньорите си управлява страната пълен четиригодишен мандат, това е несрещан случай в демократичната история на България (Т.Живков изкара пълен… “40-годишен мандат”, ама онова там е друго!). Успехите на неговото управление са безспорни, ясни са вече и грешките му, които са раздути до неузнаваемост от “независимата преса и медии”, на които, за да правят тази подмяна на реалностите, естествено плащат комунистите. Ако сега в предизборната стратегия легне догмата, че “успехите са несъмнени”, а също и че “ние сега живеем по-добре от началото на 1997 г.”, то аз пък смея да твърдя, че провалът на изборите е гарантиран. Не искам да кажа, че това не са верни и силни констатации, но те съвсем не са достатъчни ако се направи най-малък опит да се вникне в душата на обикновения човек, наричан с гръмкото име “гласоподавател”, за чието доверие всъщност ще се води предизборната битка.
Ето какво точно имам предвид.
У нас проблемът е, че коренните интереси на хората не се дооценяват от самите тях (най-често или сред т.н. мнозинство), от което следва, че стратегията, която залага на предизборна атака именно в тази област, е губеща: не можеш да го накараш някой да ти се довери като му повтяряш до безкрайност, че “има и трудности, но сега по-леко живеем, а пък също така поне и живеем свободно, чувстваме се човешки същества!”. Тези “общи приказки” на отчаяния от все още несвършващата немотия “обикновен човек” звучат направо като гавра: какво от това че “вървим по верния път”, като аз например вчера, бидейки съвсем обикновен човек, нямах стотинките, които се полагат на сина ми за да си купи закуска (вярно е, закъсня аванса и аз се видях в чудо откъде да намеря тези стотинки!) !? Разбира се, аз като нямам в джоба си така често даже и жълти стотинки, няма да си повредя съзнанието, да “превъртя” и да отида да гласувам за… комунистите, защото аз съм друга порода човек, аз съм идеалист, и съм готов да гладувам още години наред, за да победи у нас окончателно най-сетне святата за мен кауза на свободата и демокрацията. Но има и хора, които ще направят точно това, защото “отляво” подличко се опитват пак да подведат тези отчаяни хора, като лицемерно тръбят: “Елате при нас, ние ще нахраним и напоим всички гладни и жадни!”, а пък отчаяният човек се поддава на такива съблазни. СДС и партньорите му постъпват честно, и това е достойно за възхвала, те никога не си позволиха да лъжат този “средностатистичен избирател” и да го будалкат като му обещават неизпълними неща, но това има значение за историята на… морала на демокрацията в България, и също и за далечното бъдеще, но не сега, непосредствено, и то за спечелване именно на тези избори. Какво тогава трябва да направи в тази ситуация СДС, а пък за да го направи, то мозъчният му център най-сетне трябва да си пораздвижи мозъка?
С отчаяният избирател трябва да се разговаря най-човечно и открито, да му се показва защо сега не живеем добре, както би ни се искало, защо той е принуден още да плаща сметките на предишните управници, които всъщност си бяха най-обикновени криминални престъпници и разбойници. Трябва да се представят “голите факти”, но също така интерпретирани по най-честния начин: какво стана и защо така стана с приватизацията, защо у нас няма достатъчно чужди инвеститори, кога те ще се появят, кои точно хора от СДС се опитаха да “понамажат” нещо от приватизацията или от властта и какво точно стана с тях, какво обаче щеше да стане, ако тази приватизация беше направена по най-социалистически, тоест по изцяло разбойнически начин, и други такива прости неща иска да чуе нашият отчаян от положението си избирател. В нито един момент не трябва в този избирател да се появи подозрението, че с него говорят нечестно, че се опитват да го будалкат или подвеждат, че не му казват цялата истина, а че си позволяват да крият част от нея, ако това подозрение се появи, то тогава изборите ще бъдат загубени, независимо от старанията на учените глави от мозъчния център на СДС. Искат се прости и достъпни човешки аргументи за да може нашият отчаян от положението си избирател още веднъж да повярва на СДС и партньорите му, и да пусне бюлетината, която има син цвят, и с която се свързва единствената надежда за възкръсването на България. Изборите ще бъдат спечелени, накратко казано, от СДС само в случай, че т.н. психологически фактор не бъде подценен и най-тъпо проигран…
Ето тук според мен се крие залогът за така желаното спечелване на изборите от СДС и партньорите му в ОДС, което ще доведе до това, че България вече окончателно ще се измъкне от онова смрадливо тресавище, в което ни натикаха именно комунистите, а пък сега гадничко се подхилкват и нагло заявяват, че… те трябвало да ни извеждат от него, майчице! За да няма повече наивници, които да се подвеждат и да вярват на доказани… (ха сега де, коя е най-подходящата дума, вече и думите ми свършиха за тези… шарлатани от БКП/БСП!) и да гласуват за тях, то от СДС се иска само едно: да прояви честност и човечност - само така отново ще бъде разбран и подкрепен. Това е нещо много просто, но тъкмо затова е така ефективно и незаменимо.
18 март 2001 г.
Пловдив
МОРАЛ И ПРОМЯНА: МОРАЛНОСТ В ПРОМЯНАТА ИЛИ…
ПРОМЯНА НА МОРАЛА
Ангел Грънчаров
Комунизмът - там, където тази зараза или проказа на съществуването, там, където тази бесовщина е господствала поне едно-две десетилетия - оставя след себе си едно болно и непълноценно съществуващо общество, в което всичко е извратено, изопачено и изкористено, в което всичко е тъкмо наопаки на естественото и нормалното. Освобождаването от комунизма и от комуналността всъщност е връщане към естествените корени на съществуването, е един мъчителен процес на оздравяване, на търсене на начин за приток на жизнени сили в един изнемощял от болестта организъм, какъвто всъщност е, например, нашето общество, в което комунизмът вилня цели пет десетилетия. Всичко ставащо у нас от вече повече от десет години ние наричаме с не съвсем подходящия термин “реформа”, докато всъщност то е процес на оздравяване; и тъй като оздравяването на нещо болно е кардинален поврат към силното и здравото, е решителен отказ от болестта и слабостта, то всъщност автентичното оздравявяне на обществото ни би трябвало да бъде определяно като революция, като възкръсване на живота и обръщане към неговата истина.
Но ето че у нас не бяха намерена изискващата се решителност за безусловно скъсване с болестта, наречена комунизъм: у нас за тези години всичко ставаше половинчато, “без желание”, “от немай къде”, “под натиска на обстоятелствата”, без ясна стратегия, с една тъпа носталгия по миналото, от която все още страдат голяма част от гражданите, съпротивляващи се на идването на новото и здравото. Това е израз на някакво привикване към неестественото съществуване без свобода и в една разлагаща индивидите безотговорност за собственото съществуване, която често се среща и при същинските болести и болежки на човека: здравето на мнозина им изглежда неизгодно най-малкото поради това, че пак трябва да тръгнат на работа защото… “болничните свършиха”, а пък човекът така се е привързал към безделниченето в къщи. След като комунизмът всички ни отписа от живота и ни направи болни и безсмислено съществуващи в задушаващата ни атмосфера на свобода и безотговорност, то привикването към болестта е онова, което е извора на всички трудности, които обществото срещна за тия десет години на “епичните български реформи”, които се правеха без нужната настойчивост и последователност. А ако някои тумори и разсейки бъдат оставени в един организъм, ако болното не бъде решително изчистено и дори “изрязано”, то организмът като цяло няма никакви шансове да оздравее, да се върне към живота именно преизпълнен с жизнената сила на новото, на пълноценното и здраво съществуване. Не се ли налага ето сега да си дадем сметка за това какво и как беше направено и дали изобщо сме успели да надмогнем болестта? Защото ако не сме наясно с истината за действителната ефективност на направените реформи, то една възможна половинчатост ще даде воля на много рецидиви, от които скоро няма да се избавим и измъкването от… тресавището (“кризата”), в което здраво бяхме затънали, едва ли ще се окаже достижимо и постигнато…
Да разгледаме няколко “системи на обществото”, от ефективното действане на които зависи в голяма степен жизнеността на цялото, на живота на нацията.
Ето например системата на т.н. духовен живот, т.н. “културна област”. Всичко направено тук е достойно за съжаление, всъщност направено ли беше изобщо нещо, и ако пък дори беше направено, дали то има шансове да даде резултат?
Почти не се дадоха възможности за покълването на нови жизнени сили, в културната и духовна сфера “херои” и “действащи лица” са тъкмо източниците на зараза, това са корифеите на комунистическата “култура”, хранениците на БКП, които “курираха” или завеждаха и преди “културния фронт”, тук “културно-духовната” номенклатура на БКП си господства изцяло и както преди, промяна никаква при това положение няма и не може да има. В източна Германия например всички университети бяха закрити, кадрите в тях бяха освободени като “неблагонадеждни”, като неподготвени и неадаптивни към новите изисквания и условия, всички университети бяха наново учредени под ръководството на учени от западна Германия, всички преподаватели в тях, в това число и от предишния състав бяха подложени на строги конкурси, и по този начин там тази сфера на културата беше действително очистена от болестта, от безжизнеността. А у нас спомняте ли си какъв вой беше нададен по повод на съвсем скромния “закон на Панев за науката”, който съвсем наскоро след приемането му беше отменен, а застрашените от разделяне с науката “проверени кадри на БКП” (всъщност именно “партийните секретари”!) пак са на възловите места, пак задават тон, нещо повече, дори триумфират и дори в наглостта си се самообявиха за… “реформаторската сила” на културата и науката?! Поучено от плачевния опит на правителството на Ф.Димитров, сегашното правителство не посмя да пипне даже тази област, а как ще очакваме поврат към жизненост в тази така важна сфера на обществото, след като всичко тук си е почти недокоснато? Ами сега не виждате ли какво прави (в 11 година на демокрацията!) елитът на нашата “социалистическа радиожурналистика”, който даже не допуска и най-малък опит за раздвижване, за промяна на уютното статукво в националното радио, което би могло да предизвика идването на нов генерален директор?! И какво ви говори това? Ами, разбира се, че… промяна там не може да има, за какво друго, щом като Ал. Томов даже се чувства виновен, че си е позволил този “гаф”, докато всъщност гафът е, че хранениците на БСП на “журналистическия фронт” са все още така силни, че даже най-нагло се представят за “жертви”, при положение че никой ни най-малко и от нищо не е застрашен!
Но да оставим това, не ви ли смущава факта, че на морал ни учат всеки ден най-вече ония, които са живо въплъщение на стереотипите на комунистическата “моралност”, която няма нищо общо тъкмо с моралните ценности на човечеството? Нали виждате, слушате и четете мрънкащите непрекъснато “видни интелектуалци”, които са така недоволни “от всичко”, че направо човек се чуди как поне не се радват на тлъстите си печалби, които все пак надвишават дори и онова, което тези упорити труженици вадеха през блаженото време на Т.Живков?!
Искате ли още примери? Ето: в политиката все още са на видно място хора, за които се знае, че са ченгета и номенклатура на Държавна сигурност и дори на БКП, в преобладаващата си част (меко казано!) “свободната преса и медии” у нас са червени, са собственост или са под контрола на комунистическата номенклатура, почти цялата висша класа от средите на комунистите и комсомолците сега у нас са най-видни “капиталисти” и мултаци-мафиоти, държавната администрация у нас си стои непокътната каквато си е била още по времето на Т.Живков (вярвате ли че тя без никаква съпротива ще провежда - провеждаше! - в живота предписанията и нарежданията на демократичното правителство?!)… Иска ли някой още примери, да продължавам ли? Няма нужда, всичко почти се знае от всички, но проблемът ни е че са задоволяваме с “видимостта за промяна”, проблемът ни е, че се задоволяваме с ПРОМЯНАТА БЕЗ МОРАЛ, тук ни е проблемът. Обществото допусна и се примири с липсата на МОРАЛ В ПРОМЯНАТА, което още много ще ни коства, защото заразата, за която говорех в началото, си е жива и здрава, дори нещо повече: счита се, че тя била… “лекарството” от болестта, наречена комунизъм?!
Ето защо трябва да се знае, че ние още доста време ще плащаме за нездравословната половинчата реформа в тези жизнено значими сфери, която поради съпротивата и дори надмощието на така силните носители на заразата беше едва-едва направена или, по-точно казано, ненаправена. Защото обществото, което се е примирило с нездравословността тъкмо в най-значимата сфера на живота, от която идва притока на самата жизненост в него - духовността, културата, съзнанието - още по-трудно и с цената на много нови страдания ще се оттървава от болестта, довела го до изнемощение и изтощение.
Ето че се налага “промяна на промяната”, която беше направена съвсем нерешително, иска се решителност в поврата към жизненото, без която още много ще ни е трудно. Но това е естественото състояние на всеки един организъм, копнеещ за живот: трябва да се събират и акумулират нови сили, те трябва да се насърчават и “отглеждат” в подходящите условия, често се налага използването на “антибиотик”, понякога се налага и “хирургия”, животът е вечна съпротива срещу болестта и слабостта, срещу израждането и заразите, иска се време, нищо не става с магическа пръчка, а трябва упорито да бъде правено от нас самите и то всекидневно…
25 февруари 2001 г.
“Whatever else history may say about me when I’m gone, I hope it will record that I appealed to your best hopes, not your worst fears; to your confidence rather than your doubts. My dream is that you will travel the road ahead with liberty’s lamp guiding your steps and opportunity’s arm steadying your way.”
Реч на президента Роналд Рейгън при встъпването му в длъжност на 23 януари 1981, 14 дни преди да навърши 70 години.
За някои от нас тук днес това е тържествено и паметно събитие, но в историята на нашия народ то е обичайно. Свидетели сме на обичайното мирно предаване на властта, както е наредено от Конституцията, което става в продължение на почти два века, и много малко от нас се замислят колко всъщност уникален е нашият народ.
Тази церемония на всеки четири години, която ние тук приемаме за нормална, в очите на много хора в света е истинско чудо.
Г-н Президент (Джими Картър; бел. прев.), искам нашите съграждани да знаят колко много направихте вие, за да продължим тази традиция.
С вашето любезно сътрудничество в процеса на предаване на властта вие показахте на света, който ни наблюдава, че ние сме единен народ, посветил се да запази политическата система, която повече от всяка друга система гарантира индивидуалната свобода, и аз благодаря на вас и на вашите хора за цялата ви помощ в запазването на приемствеността, която е в самата основа на нашата Република.
Нашият народ продължава напред.
Съединените щати са изправени пред икономическо бедствие с големи размери. Ние страдаме от най-дългата и най-тежката продължителна инфлация в историята н нашия народ. Тя осуетява нашите икономически решения, наказва спестовността, смазва под своята тежест и работещите млади хора, и възрастните, които са с постоянни доходи. Тя заплашва да разори живота на милиони хора от нашия народ.
Неработещите предприятия са изхвърлили своите работници в безработица, бедност и загуба на лично достойнство. Онези, които все още работят, не могат да получат честно заплащане на своя труд поради данъчната система, която наказва успешните начинания и ни пречи да постигнем пълна производителност.
Но колкото и да е тежко данъчното бреме, то не може да настигне държавните разходи. В продължение на десетилетия ние натрупваме дефицит върху дефицит, като залагаме нашето бъдеще и бъдещето на децата си за временното удобство на настоящето. Ако продължим по този път, ще доведем сериозни социални, обществени, политически и икономически трусове.
Всички ние, като отделни хора, можем чрез заеми да живеем по-богато, отколкото действително произвеждаме, но само за ограничен период от време. Тогава защо си мислим, че като народ не сме обвързани от същите ограничения? Трябва да действуваме днес, за да запазим утрешния ден. И не ме разбирайте неправилно: Ние ще действуваме, започвайки от днес.
Икономическите бедствия, които понасяме, идват върху нас от няколко десетилетия. Те няма да си заминат за дни, седмици или месеци, но те ще си заминат. Те ще си заминат, защото ние като американци имаме способността днес, както сме я имали и в миналото, да направим всичко необходимо за да запазим този последен и най-велик бастион на свободата.
В тази сегашна криза държавата не може да бъде решение на проблема; държавата е проблемът. От време на време ние сме били изкушавани да вярваме, че обществото е станало прекалено сложно, за да бъде управлявано чрез самоуправление, че управлението чрез някаква елитна група превъзхожда управлението за, чрез, и от народа. Е добре, ако никой сред нас не е способен сам да управлява себе си, тогава кой сред нас има способността да управлява други хора? Всички ние заедно, в и извън правителството, трябва да понесем товара. Решенията, които ще търсим, трябва да са справедливи, без да принуждаваме коя да е група да плаща по-висока цена.
Много се говори за групи със специални интереси. Но нашата загриженост трябва да бъде за една група със специални интереси, която от твърде дълго време е пренебрегвана. Тя няма географски граници или етнически и расови разделения, и не се побира в границите на никоя политическа партия. Тя е съставена от мъже и жени, които произвеждат нашата прехрана, патрулират по нашите улици, работят в нашите мини и фабрики, обучават нашите деца, поддържат нашите домове и ни лекуват, когато се разболеем - специалисти, индустриалци, търговци, фирмени служители, таксиметрови шофьори и др. Накратко, те са, “Ние, Народът,” породата, наречена “Американци.”
И така, целта на това управление ще бъде здравословна, жизнена, растяща икономика, която дава еднакви възможности за всички американци, без прегради, създадени от предразсъдъци или дискриминация. За да може Америка да заработи отново, трябва всички американци да заработят отново. Краят на инфлацията означава да освободим всички американци от терора на нарастващите разходи за живот. Всички трябва да участвуват в производителното дело на това “ново начало,” и всички трябва да участвуват в богатството на съживената икономика. С идеализма и справедливостта, които са в основата на нашата система и нашата сила, ще можем да имаме силна и преуспяваща Америка, която е в мир със себе си и с целия свят.
Нека, като започваме, да си припомним: Ние сме народ, който има правителство - а не обратното. И това ни прави специални сред всички народи на земята. Нашето управление няма друга власт освен онази, която му е дадена от народа. Време е да възпрем и да върнем обратно нарастването на държавата, която очевидно е нараснала отвъд съгласието на управляваните.
Моето намерение е да огранича размера и влиянието на федералното управление и да наложа признаването на разграничението между властта, дадена на федералното правителство, и властта, запазена за щатите и за народа. Всички ние трябва да си припомним, че не федералното правителство е създало щатите; щатите са създали федералното правителство.
И за да няма недоразумение, моето намерение не е да премахна държавата. Моето намерение е да я направя да работи - да работи с нас, а не над нас; да застане до нас, а не да язди на нашия гръб. Правителството може и трябва да създава възможности, не да ги задушава; да насърчава производителността, не да я подтиска.
Ако се запитаме защо в продължение на толкова много години сме постигнали толкова много, преуспели сме повече от всички други народи на земята, отговорът е, че в тази страна ние сме освободили енергията и индивидуалния дух на човека до много по-голяма степен, отколкото всички други в историята. Свободата и достойнството на индивида са били много повече достъпни и защитени тук, отколкото в което да е друго място по земята. Понякога цената за тази свобода е била висока, но ние никога не сме се колебаели да платим тази цена. Не е случайно, че нашите настоящи проблеми съвпадат и са съразмерни на намесата и нахлуването в нашия живот, които произтичат от ненужното и прекомерно нарастване на държавата. Време е да осъзнаем, че ние сме твърде велик народ, за да се ограничаваме до малки мечти. Ние не сме, както някои биха искали да вярваме, обречени на неизбежен упадък. Аз не вярвам в злочестие, което ще ни сполети независимо от това, което правим. Вярвам в злочестие, което ще ни сполети, ако не правим нищо. Затова, с всяка творческа енергия на наше разположение, нека да започнем епоха на национално съживяване. Нека да съживим нашата решимост, нашата смелост и нашата сила. И нека да съживим нашата вяра и надежда.
Ние имаме всички права да имаме героични мечти. Онези, които смятат, че живеем във време, в което вече няма герои, просто не знаят къде да гледат. Можете да видите героите всеки ден да влизат и излизат през вратите на нашите фабрики. Други, макар и шепа хора, произвеждат достатъчно храна, за да хранят всички нас и целия свят. Срещате герои на щанда в магазина, и то от двете страни на щанда. Те са предприемачите, които с вяра в себе си и вяра в своите идеи създават нови работни места, ново благосъстояние и възможности. Те са хората и семействата, чиито данъци издържат държавата, и чиито доброволни дарения издържат църквите, благотворителността, културата, изкуството и образованието. Техният патриотизъм е тих, но дълбок. Техните ценности поддържат живота на нашия народ.
Аз използвах думите “те” и “техните,” като говоря за тези герои. Но трябва да кажа “вие” и “вашите,” защото се обръщам към героите, за които говоря - вие, гражданите на тази благословена страна. Вашите мечти, вашите надежди, вашите цели ще бъдат мечтите, надеждите и целите на тази администрация, с Божията помощ.
Ние ще отразяваме съчувствието, което е такава съществена част от вашия характер. Как можем да обичаме страната си без да обичаме нашите съграждани; и като ги обичаме, да им протегнем ръка, когато паднат, да ги лекуваме, когато се разболеят, и да им дадем възможност да издържат сами себе си, за да бъдат равнопоставени наистина, а не само на теория?
Можем ли да решим проблемите, пред които сме изправени? Отговорът е безусловно и категорично “да.” Да перифразирам Уинстън Чърчил, не полагам тази клетва, за да ръководя разпадането на най-силната икономика в света.
В следващите дни аз ще направя предложения за премахването на препятствията, които забавят нашата икономика и намаляват производителността. Ще бъдат предприети стъпки за възстановяване на равновесието между различните нива на управлението. Напредъкът може да бъде бавен, измерван в сантиметри, не в километри, но напредък ще има. Време е да събудим този индустриален гигант, да върнем държавата в нейните законови граници и да намалим наказателното данъчно бреме. И това ще бъдат нашите приоритети, и по тези принципи няма да има компромис.
В навечерието на нашата борба за независимост един човек, който може би е един от най-великите сред нашите Бащи-Основатели, д-р Джоузеф Уорън, президент на Конгреса на Масачузетс, каза на своите американски съграждани, “Нашата страна е в опасност, но не за да изпадаме в отчаяние... От вас зависи бъдещето на Америка. Вие трябва да решите важните въпроси, от които зависи щастието и свободата на милиони все още неродени деца. Действувайте достойно за самите себе си.”
И така, аз вярвам, че ние, днешните американци, сме готови да действуваме достойно, готови сме да направим необходимото, за да осигурим щастие и свобода за себе си, нашите деца и децата на нашите деца. И като обновяваме себе си тук в тази страна, ще ставаме все по-силни в света около нас. Отново ще бъдем пример за свобода и лъч надежда за онези хора, които нямат свобода.
За нашите съседи и съюзници, които споделят нашата свобода, ние ще заздравим историческите връзки и ще ги уверим в нашата подкрепа и твърдо убеждение. Ще отговорим на верността с вярност. Ще се борим за взаимноизгодни отношения. Няма да използваме нашето приятелство да престъпваме тяхната независимост, защото за нас независимостта не е стока, с която да търгуваме.
За враговете на свободата, онези, които са наши потенциални врагове, ще припомним, че мирът е най-висшият стремеж на американския народ. Ние ще преговаряме за него, ще жертвуваме за него; но няма да се предаваме заради него, сега и завинаги.
Никога не трябва да разбирате неправилно нашето търпение. Нашето нежелание да влизаме в конфликти не трябва да се преценява като нерешимост. Когато е необходимо действие за запазване на нашата национална сигурност, ние ще действуваме. Ще поддържаме достатъчна сила за да победим в случай на необходимост, като знаем, че така има най-голяма вероятност никога да не се наложи да използваме тази сила.
Преди всичко трябва да осъзнаем, че никой арсенал и никое оръжие в арсеналите не е така страховито както волята и моралната смелост на свободните хора. Това е оръжие, което нашите противници в съвременния свят нямат. Това е оръжие, което ние като американци имаме. Нека това да се разбира от онези, които практикуват тероризъм и се опитват да ограбят своите съседи.
Казаха ми, че днес се провеждат хиляди молитвени събрания в цялата страна, и съм дълбоко благодарен за това. Ние сме народ под Бога, и аз вярвам, че Бог е определил ние да бъдем свободни. Смятам, че ще бъде уместно и правилно в бъдещите години всеки път, когато новият президент встъпва в длъжност, да бъде обявяван ден за молитва.
...
Както знаете, за първи път в историята тази церемония се провежда на западния вход на Капитолия. Оттук човек вижда величествен изглед, откриващ особената красота и история на този град. В края на алеята са паметниците на историческите гиганти, на чиито рамене сме стъпили ние.
Право пред мен е паметникът на един паметен човек, Джордж Вашингтон, бащата на нашата страна. Един смирен човек, който с нежелание се издига до своето величие. Той поведе Америка от революционната победа към детството на един народ. На другата страна е мемориалът на Томас Джеферсън. Декларацията за Независимостта пламти с неговото красноречие. А от другата страна на Огледалното езеро са издигнатите колони на Мемориала на Линкълн. Който иска да разбере в своето сърце значението на Америка, ще го открие в живота на Ейбръхам Линкълн.
Отвъд тези паметници на героизма е реката Потомак, и на другия бряг са хълмовете на Националното гробище Арлингтън, с редове от прости бели камъни, носещи кръстове или Давидови звезди. Те са само малка част от цената, която е била платена за нашата свобода.
Всеки един от тези надгробни камъни е паметник на вида герой, за който говорих по-рано. Техният живот е завършил в места, наречени гората Бело, Аргон, Омаха Бийч, Салерно, и от другата страна на света в Гуадалканал, Тарауа, Порк Чоп Хил, водохранилището Чо Сън, и в стотици оризища и джунгли в една страна, наречена Виетнам.
Под един такъв надгробен камък лежи един млад човек, Мартин Трептоу, който напуска своята работа в малка провинциална бръснарница през 1917, за да отиде във Франция със знаменитата дивизия Рейнбоу. Там, на Западния фронт, той е бил убит, докато е пренасял съобщения между батальоните под огъня на тежката артилерия.
Знаем, че до неговото тяло е бил намерен неговият дневник. На един лист, под заглавието “Моята клетва,” той е написал следните думи: “Америка трябва да спечели тази война. Затова аз ще работя, ще спестявам, ще жертвувам, ще търпя, ще се бия решително и ще дам всичко от себе си така, като че ли изходът от войната зависи изцяло от мен.”
Кризата, пред която сме изправени днес, не изисква такива жертви, каквито Мартин Трептоу и хиляди други са били призовани да направят. Но тя изисква нашите върховни усилия и нашата готовност да вярваме в себе си и да вярваме в нашата способност да вършим велики дела, да вярваме, че заедно, с Божията помощ, ние можем и ще решим проблемите, с които се сблъскваме.
В крайна сметка, защо да не го вярваме?
Ние сме американци.
Бог да ви благослови, благодаря ви!
Зло ли е проституцията?
Ангел Грънчаров
Разбира се, че е зло. Но не в това е въпроса. Истинският въпрос е: възпирането, забраната на проституцията не е ли по-голямото зло? Ако е така, то тогава не се ли оказва, че преследването на проституцията отприщва пътя на по-голямото, на истинското зло? Ето за това си струва да се замислим.
Забраната на проституцията и преследването й неизбежно водят до появата на цяла гама от сексуални престъпления – изнасилвания, блудства, гаври с личността и нейното достойнство, дори убийства. Сексуалната неудовлетвореност е страшна бомба със закъснител, която глупавото общество, сложило табу върху проституцията, залага под възглавницата си. Има ли защо да се чудим над развихрянето на престъпността на сексуална основа, след като недообмислено сме забранили проституцията? Готов ли е някой от моралистите, неуморно воюващи срещу "нравствената поквара", символизирана от проституцията, да поеме отговорността и да се опита да утеши поне една изнасилена жена? Дали ще посмее да признае: "Горкичката, та е жертва, която обществото е поднесло в угода на своето безумие!"? Защото нима не е безумие да се създават всички необходими предпоставки за "разцвет" на сексуалната престъпност, а след това неистово да се крещи от и срещу нея? Забраната на проституцията е главната от тях – и докато тя съществува, нямаме право да се оплакваме, че ни се налага да плащаме страшна цена: престъпността на сексуална основа.
Човечеството от векове е изобретило проституцията като "клапан, изпускащ напрежението", което иначе неизбежно се излива в най-разнообразна сексуална престъпност. Човешката сексуалност е "звяр", който трябва да бъде опитомен – защото иначе е страшен, коварен и жесток. Един от начините за това е проституцията, която е нещо като "канализация", отвеждаща на безопасно място и неутрализираща излишната сексуална енергия. Ако проституцията е забранена, то сексуалната енергия се натрупва, за да доведе до взрив: сексуалното престъпление. Да, проституцията е зло, но нима не е зло (от екологична гледна точка!) и… канализацията за отходни води, която оттича в реките край градовете? И тя е зло, но по-малкото: ако я нямаше щяхме да газим навсякъде в собствените си нечистотии. Забранявайки проституцията, не правим ли точно това, не сме ли изцяло омърсени от сексуалната неудовлетвореност и престъпност около – и, което е по-лошото – в себе си?!
Ясно е, че искането да се узакони проституцията – защото и иначе тя си съществува – ще срещне дружния вой на всички моралисти и лицемери, представящи се за крепители на добродетелта. Това, че публичните домове са по-малкото зло в сравнение със сексуална престъпност съвсем не ги интересува. Те си държат на своето: "Как ще позволим необезпокоявано да съществуват "вертепи" и "бардаци"! Ще допуснем ли в тях да влизат нашите младежи и деца?! Нима "жриците на любовта" не трябва да бъдат зад решетките – като опасни за обществения морал?! Младежите не се нуждаят от обучение по секс! Влечението към секса трябва да бъде обуздавано и потискано, а не насърчавано! Долу разврата, да живей нравствената чистота и пр., и пр.". Така крещят пазителите на чуждия морал, които не се питат за своя собствен…
Впрочем, защо така крещят, защо са гневни, защо така всеотдайно мразят проституцията и свързаната с нея… сексуална свобода? Дали пък причината за тяхната нетърпимост не е една крещяща сексуална неудовлетвореност, изразяваща себе си тъкмо чрез тяхната фалшива загриженост за благопристойността на… другите? Нима морализмът в корена си не се определя от озлобеността, че нещо много значимо в живота ти се е изплъзнало? Вероятно е така: сексуално неудовлетвореният човек винаги е озлобен и сърдит на другите. В същото време "нормалното" е да се грижиш преди всичко друго само за собствения си морал, не да се месиш в чуждия. Дълбоко неудовлетворените от своя сексуален живот са особено придирчиви към чуждия морал…
А въпросът за доброто и злото се решава просто: всеки сам избира къде да ходи и какво да прави. Който не одобрява публичните домове и ненавижда проституцията, нека не влиза там и да не се среща с проститутки. Обаче ако му се иска да влезе в публичен дом, но не му достига решителност, то това си е негов проблем. Но нека такъв да не роптае срещу тези, които излизат оттам: нека има благоразумието да не плаче на входа, кухият морализъм е точно такъв плач. Моралът на всеки човек е негово лично и отговорно дело, опиращо се на свободата. "Забраненият плод", тъкмо защото е забранен, е така сладък; когато го опитат, то едва тогава разбират и се успокояват. Дали пък най-много от публични домове не се нуждаят тези, които най-силно крещят срещу тях?!
Но когато в "гнездото на разврата" влезе потенциален сексуален престъпник и изнасилвач, то това е добро за обществото и за него самия: малкото зло е за предпочитане пред голямото. Оказва се, че проституцията е… достижение на цивилизацията. Изглежда е дошло времето да се откажем от варварското у себе си – и, особено, в обществото, в което живеем. Хората са различни, но правото им на различие се потвърждава включително и чрез това какъв начин на сексуален живот ще изберат. Щом като възможността да бъдем аскети непрекъснато е пред нас – и от това вероятно са доволни даже моралистите! – то тя трябва да се допълни със също така достижимото "изкушение" да се простиш с добродетелта си… в прегръдките на една проститутка. Ако тази възможност липсва, то тогава се обезценява и самата добродетел…
С други думи казано, апелът за легализирането на проституцията се свежда до искането добродетелта и моралът на индивида в обществото да станат лично достижение на отделния индивид. По задължение или по принуда никой не е станал нравствен, напротив, тогава самият морал се оказва подкопан, а всички тайно развратничат (нима "всеобщо организираното щастие" на комунизма не доведе тъкмо до всеобща морална разруха?!). Ако няма избор и свободата е презирана, тогава нищо не е ценно истински, а всичко е фалшиво и нездраво. Лесно им е на нашите моралисти да се представят за чисти и възвишени когато няма къде да отидат за да загубят невинността си; ако "съблазънта" е наблизо, то дали няма да завият към нея?!
20.09.1999 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар