Полът: какво означава да си мъж или жена, какви са различията между мъжа и жената?
АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ, философ
Мъжът и жената са "пол-овинки" на цялото, човека. Да си човек означава да съществуваш под ясната форма на мъж или на жена (третата възможност – мъж-жена", двуполовостта – е рядък случай, инцидент, аномалия, нещо нежелано). Мъжкото и женското са неотделими от личността на отделния, конкретния човек, явяващ се или мъж, или жена – как да ги разбираме?
За мъжа подобава да иска да е мъж и мъжествен, да се стреми към мъжественост, към прояви на мъжкото у себе си; жената е длъжна да е жена и женствена – всичко друго е неестествено, крайно смущаващо, внушава съжаление и понякога отвращение.
Има ли ясно очертана граница между качествата, "правещи мъжа мъж" и тези, които определят жената като жена? Къде да я търсим? - ето два въпроса, по които не е зле да се замислим.
Много хора не съзнават, че е необходимо да се очертае такава ясна граница между половете: струва им се, че различията между мъжа и жената “не са така важни” или по-скоро “са несъществени”. Но ако пренебрегваме границата между качествата, които са чисто “мъжки” или чисто “женски”, ако си позволим лукса да ги смесваме, то тогава настъпва същински хаос - и то не само в главите ни, но и в живота ни. Тогава именно жените ще започнат да искат да играят мъжки роли, да се държат като мъже, а пък мъжете - или поне някаква част от тях - ще изневерят на мъжкото у себе си, ще почнат без смущение да възприемат женски маниери или поведение, двата пола малко по малко ще размият различията помежду си, докато един ден стигнем до положението да ни е безразлично дали сме мъже или жени, тогава няма да има особено значение дали си мъж или жена! Мисля, че всеки ясно съзнава какво означава това - деградация на половете; а пък има ли по-жалка картина от мъже-дегенерати или от неженствени жени оставям на всеки сам да прецени…
Вярно е, че животът се мени, а заедно с него и ние. В днешно време може и да не е така провокиращо една жена да се държи като мъж, но преди десетилетия това е било скандално. И тогава, и днес обаче, един мъж да показва с всичко, че му харесва да е женствен, си е същински скандал. Това, че сме все по-освободени обаче не ни дава право да посягаме и на онова, което ни дава най-значимата характеристика, от която зависи удовлетвореността ни от живота - половата. Мнозина днес смятат, че да се държи на различията между мъжете и жените е проява на “демодираност”, на лош консервативизъм - но дали пък точно в тази сфера консервативността не е задължителна? Ами ако започнем да губим в застрашителни размери своята същност - половата принадлежност! - ако станем антитрадиционалисти в главната ни задача - да сме достойни за своя пол и за изискванията на самия живот пред него! - то нима тогава не е настъпила страшна подмяна на ценностите?! Да държи човек на “мъжкото у себе си”, да насърчава своята мъжественост, най-просто казано, да иска и да може да е мъж - това не е и не може да е “архаичност”, защото ако е, горко ни! За жените важи същото, те трябва да искат да са жени, иначе никога няма да са щастливи…
Защото свободата ни не може да е безгранична, тоест да стига дотам, че ние да тръгваме срещу самите себе си, срещу онова, което самият живот иска от нас.
Добре де, говорим за “мъжки и женски качества”, но можем ли тук ясно да си дадем сметка кои са точно те? Може ли тези качества да се представят така, че да заглъхнат всички спорове? От една страна уж всички разбират какво е това да си мъж, но попитайте някой ясно да ви го каже с думи - какво ще се получи? Едва ли ще успее да каже нещо кой знае колко смислено - най-трудни са ония въпроси, които изобщо не си задаваме…
Да се опитаме да си представим какво изобщо може да се каже по тези въпроси.
Първото е, че поне “външно” мъжът и жената доста се различават, мъжките и женските тела имат, така да се каже, “очебийни” различия. За телесните признаци на двата пола като че ли особени спорове няма. Най-напред ни хрумва, че мъжът и жената се различават по… половите си органи, мъжът има онова, с което така се гордее, а жената - онова, което така магнетично привлича мъжката сексуалност. Това е ясно, пенисът е символ на мъжествеността, но дали пък той именно ни прави мъже? Явно не, защото има “мъже”, които, независимо от това, че имат пенис, много-много не го ползват “по предназначение” (имам предвид в леглото!) и… обичат да вдигат крака повече от жените. Тогава?
Символът на мъжкия пенис трябва да бъде разбран, констатацията, че той е “мъжки атрибут” не е достатъчна. Същото може да се каже и за вагината като символ на женското и на жената. Мислил ли е някой по тези въпроси?
Вагината символизира женското и женствеността - какво означава това? И в какъв смисъл трябва да се разбира този израз?
Колко копнежи, спотаени желания, надежди и… страхове се свързват при мъжете с пениса - защо е така? Общо взето с пениса ние свързваме и общата си удовлетвореност от живота - какво е мъжът без неговия пенис?! И за жените е така, но не съвсем: жените поне нямат ония притеснения, които внасят толкова безпокойства в мъжката душа и същност. Да бъдеш “мъж на ниво” - нима това не го свързваме най-вече със своя пенис и негова потентност?
Нека някой да се опита да отрече тази истина - няма ли да стане мигом толкова жалък? Древните гърци поставяли изображения на еректирал фалос (пенис) върху фасадите на своите обществени сгради - какво ще стане ако в днешно време и ние украсим входа на… Министерския съвет с един…, добре де, с една… мъжка “пишка”?! Защо дори се чувстваме неудобно да споменем дори думата - какво говори това за нашата преданост спрямо мъжкия символ и атрибут?!
Да опиша пределно ясно и изчерпателно символа на мъжкия пенис е огромна задача, достойна за цяла една книга; същото може да се каже и за вагината на жената. Но да не се задълбавам прекалено…
Пенисът символизира оплодяващото начало на живота, активната сила, която зачева и дарява живот, от пениса започва всичко и… до пениса свършва. Вагината е приемащото тази сила “място” и начало, оплодената от пениса вагина поема и отглежда живота, изнася го и го ражда: от вагината е започнал земния живот на всеки един от нас, това поне е ясно. Нека засега спрем дотук, а пък това, че в сексуално отношение нашите полови органи са… незаменими, е нещо, което всеки разбира!
А има ли други телесни "индикации" за това кой е мъж, и кой – жена? Тук вече става въпрос за същностни различия между мъжкото и женското тяло, кои са те?
Мъжките тела са твърде разнообразни и различни, но всяко различие всъщност е отклонение от прототипа, образеца за мъжко тяло, негова деформация в една или друга насока. Има мъжествени тела, които като че ли се доближават плътно до образеца и един вид го символизират, представят го нагледно за другите, предизвиквайки, особено у жените (и у някои мъже, които… харесват мъже!) неудържими телесни и душевни трепети на мощно привличане, на което жените специално съвсем не могат да устоят. Това са отделни, рядко срещащи се силни и развити “екземпляри”, чието тяло е носител на мъжествеността в нейната ясна и съвършена форма, наричана обикновено мъжка красота, която - независимо от индивидуалните си прояви - е една и съща, и ние тук сме длъжни да си я представим.
Красивото мъжко тяло носи и съдържа в себе си всички ония елементи на вечната представа за гордата мъжественост, която е така скъпа за мъжете - и е така привлекателна за жените. Това красиво тяло на мъжа е преизпълнено с енергия, сила и активност, то е една самодостатъчност, която потиска и подчинява душата със своята завършеност, пропорция и хармония. В него всичко е “точно на мястото си” и точно “такова, каквото трябва да бъде”, т.е. по-красиво не може да бъде. Конкретните телесни елементи, обединени от споменатата хармония и пропорция, са следните.
Ръстът на красивото мъжко тяло е точно в “нормата”, т.е. е среден и над средния, това е мярата, уравновесяваща крайностите на прекалено високия и прекалено ниския ръст, които не могат да бъдат наистина красиви, понеже не съответстват на мъжката същност. Безспорно е това, че мъжете винаги трябва да превъзхождат жените по ръст, макар че общо взето тази характеристика, ръстът, не е така решаваща…
Торсът на истински мъжественото тяло е стегнат, изваян от мускули, които трептят от енергия под кожата, те придават на тялото изискващата се гъвкавост, тонуса на мъжката динамичност, която не знае покой и затова е преизпълнена с желание да овладява, да подчинява на себе си, да “потиска” жената до степента, при която “краката й се подкосяват”, а тялото й е обзето от копнежа да легне и да усети върху себе си мощта и тежестта на това силно мъжко тяло. Представата за мъжественост изисква тялото на мъжа да е мускулесто, набито, твърдо, стегнато, да му липсва отпуснатост дори и в най-малка степен, но в рамките на идеалната мяра. Защото например прекомерната и самоцелна мускулна развитост на културиста, надвишаваща тази мяра, предизвиква чувството, че “нещо не е така”: тук масата от мускули в своята едностранчивост потиска и тушира останалите мъжествени черти, не им позволява да се изявят. Съответно раменете на мъжкото тяло са хармонично широки, ръцете - здрави и силни, способни да “сграбчват” и притискат силно до стегнатата гръд крехкото и нежно женско тяло, тазът и коремът са добре оформени, стегнати, близо два пъти по-тесни от раменете, задните части, задникът е силен и леко заоблен - защото тази средна част на тялото носи в себе си символа на мъжката сила и на мъжествеността изобщо. Става дума за гениталиите, които увенчават средната част, бидейки в пълна хармония и единство с мощта на тялото, и изразявайки неговата неизтощима потенция и властност. Както вече казах, пенисът е “лицето” и “образа” на мъжкото тяло, в него е концентрирана и центрирана мъжката същност, сърцевината на мъжката телесност. Формата на пениса точно съответства на тялото, затова по пениса може най-ясно да се разбере спецификата, характера на тялото, неговата потентност и неизтощима сила. И тъй като пенисът най-ясно издава самата същност на тялото, то тъкмо затова този орган на тялото бива така старателно сриван, евентуално с надеждата, че “дълбоката тайна на този мъж” няма да бъде разкрита, демаскирана, изявена докрай (явно някои мъже и няма с какво особено да се “похвалят” в тази област и затова изпадат едва ли не в ужас като си помислят, че някой може да ги види голи: страхът от голотата е страх пред свободата, нека всеки помисли защо е така!).
Краката на мъжа са здрави, яки, мускулести, на тях той стои непоклатим, гордо и сигурно стъпил върху земята, и едновременно с тази сила съдържат и възможността за грациозни движения, за леката и плавна походка на завоевател или на хищно животно. Накрая прекрасното мъжко тяло е увенчано със също така прекрасна глава върху здрав и силен врат, а лицето пряко изразява душата и личността на мъжа, заедно с очите и погледа - и затова с описанието им ще се занимавам на друго място, когато трябва да се опише мъжествената душа.
Ясно е, че мъжественото тяло е младото, преизпълненото с потенция и сила тяло, тялото на мъжа в периода на 20-40 годишна възраст, тялото във времето на разцвета на мъжествеността. Мъжката “нежност” е парадоксалната нежност на силата, тя е именно одухотворяващото, красивото в тялото на младия мъж, именно тя постепенно повяхва и се губи след 40-45 годишната възраст - което довежда до изчезването на очарованието, излъчвано от младото мъжко тяло. Стройност е обща характеристична черта, обединяваща в единство и хармония частите на мъжкото тяло, тя именно привнася дълбоката цялостност и пълноценност на мъжествеността като такава. Затова стройни могат да бъдат не само, да речем, краката на мъжа, стройно по начало е цялото тяло, което може да се нарече красиво. Същият характер имат и черти на мъжкото тяло като гъвкавост, елегантност (със специфично мъжки дух), атлетичност, жизненост, твърдост и пр.
А сега да “разгледаме” най-прецизно красивото женско тяло, което също е в състояние да побере в себе си толкова много неземна и божествена красота. Такова тяло е въплътената женственост, така дълбоко и силно вълнуваща и владееща душите на мъжете - чиито разнолики представи за женско тяло и женска красота така или иначе съответстват на нея. Вълнението, обхващащо гърдите на мъжа при срещата на красива жена е толкова по-голямо, колкото по-близко е съответствието на нейната индивидуалност със заложената в неговата душа представа за женственост, а в един поне случай - вещаещ неземно щастие, преобразяващо изцяло живота - на него му се струва, че това съответствие е пълно и изцяло: и тогава се е повила любовта! В основата й стои удивлението, обзело мъжката душа, че именно тази жена е живият образ на женственост и красота, който може да бъде срещнат на тази земя - единствен и неповторим! - и затова такова поразително чувство активира мъжа да направи всичко, за да запази тази жена единствено за себе си като… “своята половинка”, като “моето друго”, предвкусвайки редките наслади, които “шанса да имаш тази жена” може да му даде. Мъжкото начало в живота е орисано изглежда да прави точно това: да овладява жената, да я подчинява на своята страст, да предизвиква съединяването на душите и телата, което поражда усещането за цялост и пълноценност на съществуването. Жената пък, срещайки подобна всепобеждаваща активност и целеустременост на мъжа, е предопределена да й откликне без съпротива, да изпълни появилото се от дълбините на женската природа желание за отдаване, за пасивно приемане на мъжествеността и на мъжката сила в своето лоно - или в своята бездна! - за отпускане, “омекване” пред неудържимия напор на “мъжкия гений” и дори за изгубването на своето суетно, непълноценно само по себе си женско Аз, което в любовта към един истински силен мъж се преражда из основи. Така се появява изключителния феномен на влюбената и всеотдайна жена, на обичаната и обичащата жена, който придава на живота изобщо, и особено на живота на мъжа, най-прекрасното очарование на този свят. Жалка, изпълнена с непълноценност и безсмислие е жизнената съдба на една жена, която не е познала любовта към един истински силен мъж, същото може да се каже и за мъжете, които не са се впуснали в стихията на женската страст. Жената достига предела на своето битие единствено във връзката си с такъв един мъж, тогава тя изпълнява мисията и отговорността си на този свят, а именно да бъде пълноценно човешко същество, обичащо живота и предано на него - каквото жената става само чрез мъжа, чрез единството си с мъжкото начало на живота. Затова Библията - великата книга на човечеството - нарича жената “на човека помощник, нему подобен”, затова там жената съществува защото “не е добро за човека да бъде сам”, по тази причина мъжът “ще се прилепи към жена си, за да бъдат двамата една плът”. Тези думи съдържат истината на живота, на които и двамата - мъжът и жената - трябва да бъдат верни. Затова - казано в рамките на шегата - не подобава на жената да поема в себе си мъжката същност, тя да се прилепя към мъжа, каквато тенденция се наблюдава в днешните модерни времена, в които много жени - овладени от глупавата страст да бъдат активни в любовта и секса и поемайки върху себе си мъжката роля и мисия - се увличат, за да лишат мъжете от възможността да бъдат мъжествени, да се изявяват като мъже, поради което те, подценени и поразени в най-значимото, дълбоко страдат. Страдат, защото такава “смяна на ролите” и в сексуалните отношения, която се мержелее като идеал на феминистките (толкова нещастни, впрочем, именно като жени, непознали любовта на един поне силен мъж!), е провява на извратеност, на упадък и дори на патология, пораждаща или поне съпровождаща трагедията и непълноценността на толкова много съществувания. Впрочем, казаното изглежда не е просто шега, а, напротив, една горчива истина…
И така, длъжен съм вече да представя “образцовата женственост” под формата на женско тяло. В тялото, във “външността” на жената съществува точна асиметрия на мъжкото тяло, мъжкото и женското тяло са точно асиметрични, взаимно допълващи се: за да могат, прилепяйки се едно към друго, да образуват една хармонична и жизнена цялост, единството на живота на човека. Затова пропорцията на женското тяло е обратна на тази, която носи в себе си тялото на мъжа. Това не значи, че тялото на жената, нарушавайки мъжката хармоничност, в определен смисъл е “противно”, т.е. “грозно”, отблъскващо. Напротив, женското тяло в оригиналната си по отношение на мъжката собствена хармония създава твърде различна, но също така прекрасна пропорция, която особено силно впечатлява и изпълва с буйни, неотразими копнежи истинските мъже. Да представя вече схематично “елементите” на красивото женско тяло.
“Образцовата”, красивата жена има ръст малко над средния (за жените), който е малко по-малък от ръста на красивия, съответстващ за тази жена мъж; ясно е обаче, че тази характеристика, ръстът, не е от решаващо значение, нищо че е така важна. Раменете на красивата жена са крехки и нежни, също такива са и ръцете й - и по този начин се намират в рязък дисонанс с мъжките рамене и ръце. “Мястото”, придаващо силното и неповторимо излъчване на женственост при жените са, разбира се, гърдите, трептящи от нежност и мекота, от ефирна женска плът - и затова така силно влудяват навсякъде твърдия мъж. Женската талия е крехка и тясна, толкова, колкото да може почти да бъде обхваната с ръцете от мъжа. Женският таз е оформен от извита линия и е заоблен така, че да контрастира с раменете, тук мярата на красивото е изключително фина и затова така рядко е “изпълнена” при отделните реални жени. Това “място” на женското тяло е втория полюс, придаващ очароващата така силно мъжете женственост: защото тук се намира “неотразимо притеглящата по-силно от магнит” вагина, разположена под финия и малък корем. От само себе си се разбира, че женският таз е противоположен по форма и размери на мъжкия с неговата здравина, стегнатост, и почти два пъти по-малък размер в сравнение с мъжките рамене - и с големината на женския. Краката на красивата жена са дълги, нежни, оформени от прекрасна линия. Тук мярата също е трудно изразима и постижима и затова толкова рядко се срещат жените с наистина красиви крака. Това е “фаталната” за жените част на тялото им не само защото отчасти се вижда, бидейки показвана, а и защото именно краката са онова, което първо фокусира вниманието на мъжа-естет. Истински красивите женски крака завършват с крехки и привлекателни крачета (стъпала), хармониращи и изразяващи най-ясно нежността и елегантността на краката и тялото. Ще завърша своето почти “анатомическо” описание - така е, защото думите не достигат за да изразя неизразимото! - с главата на красивата жена, “поставена” от Божествения скулптор върху лека, малко издължена шия, като лицето и очите, както и общото излъчване на физиономията, са крайно индивидуални поради връзката им с душевността, чието “лице” са те.
Основни характеристични черти на младото женско тяло - защото и при жените тялото е красиво докато е младо - са стройност, грациозност, изтънченост, финес, слабост, нежност, крехкост, трептяща “мекота” (противоположна на мъжката твърдост!), елегантност и пр. Тези черти и качества са преизпълнени с женственост, макар че някои от тях са общи с “изтъканите” от мъжественост черти на красивия мъж. Удивителна е - няма как да не вметна и това! - съществуващата възможност за съчетаване (“прилепяне”) на две красиви тела - мъжко и женско - при което възниква взаимно допълваща се хармония и цялост, представата за която пробужда в душата неудържими приливи на еротични чувства, на еротични желания. Това са еднакво силни еротични подбуди на привличане, във властта на които едновременно се намират всички, и мъже, и жени. Изобщо в красивите тела всичко красиво е еротично и всичко, притежаващо еротично излъчване, неизбежно се оценява като красиво, а и двете са “небезразлични” както за мъжете, така и за разбиращите живота жени. Следователно в основата на еротичните вълнения стоят силни, безкрайно мощни естетически подбуди, а естетично е всичко нова, което, първо, се определя от нещо прекрасно, красиво или възвишено и, второ, представлява непосредствено съзерцание (и изпитване на удоволствие) на такава ценност под сетивна форма: красиво, естетично и еротично не може да е онова, което не може да се види, да се… пипне, дори да се “вкуси” с език, да се помирише…
Същевременно, за да бъде разбирането ни пълноценно трябва да отбележа изключителната интензивност на телесните еротично-естетически преживявания и желания, които изразяват първични жизнени, безсъзнателни и ирационални импулси, а това обяснява тяхната власт и сила върху човека, техния “неудържим” характер, техния властен потенциал. Те се явяват същност и основа на живота и на жизнеността (в това число и на живота на душата), поради което в никакъв случай не бива да бъдат подценявани. В този смисъл мога да кажа, че човекът е същество, еротично и естетически преживяващо и възбуждащо се, което е по-фундаментален признак от всички, изтъквани досега (че човекът е “мислещо”, “играещо”, “произвеждащо” и прочие същество!). За да се поясня бих добавил, че единствено при човека първичните сексуални и безсъзнателни импулси на живота и жизнеността израстват до една естетическа и еротична форма на преживяване и удовлетворяване, което довежда до самостоятелната и човешки преобразената роля на сексуалния живот за човешките същества, които разбират и обичат живота като такъв. Затова при човека сексуалността е човешки и очовечен феномен, т.е. естетически и екзистенциален феномен, която удовлетворява една самостоятелна потребност от еротично-естетически преживявания и удоволствия. При човека тази потребност е надмогнала и победила биологичната функция за продължаване и възпроизвеждане на рода, което е признак на човечност и дори особена одухотвореност: стига човек да търси в секса красотата и да я преживява естетически и чисто еротично, а не по някакъв друг, животински и дори… растителен начин. И това е дотолкова вярно, че с право може да се каже следното: нечовешки са тъкмо ония прояви на сексуалност - при някои дълбоко нещастни и ощетени човешки същества - които виждат своя смисъл и “задача” в секса само в продължаването на рода, в създаването на дете - и затова са изгубили своята човечност, т.е. своята естетическа еротичност, своята свръхбиологична мисия в живота, сексът за тях е загубил своя хедонистичен (търсещ чистото удоволствие и наслаждение) характер. На това именно се дължи и нещастността на подобни индивиди, които не са прозрели и изпитали един най-съществен аспект на живота: наслаждението от него, а животът ни е даден за да му се наслаждаваме. Такова нещастие нищо друго не може да го компенсира…
Ето едно описание на интересуващите ни проблеми, което съвсем не е пълно, но… има и неизразими с думи неща, за които трябва да имаме сърце и да ги разбираме без думи. Сега ни остава да си дадем сметка за резонанса, предизвикван в душата от възприемането на собственото тяло и, на второ място, на красиви тела от същия пол. Това ще ми позволи да допълня казаното вече за отношението ни и към противния пол.
Обикновено се смята, че на мъжете и жените подобава да са безразлични към красотата на своя пол - толкова повече, колкото повече им е небезразлична красотата на противоположния. Същевременно като че ли само на жените се прави концесията да имат право да се увличат от женската красота - и това се нарича кокетство, една женска добродетел, от която мъжете трябвало да бъдат изцяло лишени. Засилената потребност на мъже да се грижат и съответно любуват на своята красота, характерна за т.н. “дендита” и “контета”, не се ползва с благоразположението на хората и се смята за несъгласуваща се с мъжествеността - и затова си позволяват да я осмиват. Съответно на това се насърчава интереса на жените към собственото тяло и красота и се смята, че той не противоречи на женствеността, напротив, изисква се от нея. Тази остаряла и все повече губеща сила в днешните времена за различно, типично “мъжко” и “женско” отношение към собственото тяло независимо от всичко съдържа и нещо позитивно: мъжът като че ли не трябва да е толкова суетен спрямо своето тяло и неговата красота, той не трябва да съзнава своя чар, предназначен не за него самия, а за жената - и това се смята за “подсилващо” мъжествеността. Докато - съответно на женската природа - жените трябва да правят точно обратното и с това да засилват провокациите си спрямо мъжа, да предизвикват неговата настъпателност и агресивност чрез умишлените “дразнения”, които отправят към мъжкото съсловие и специално към отбраните, красивите екземпляри (“расовите мъже”) от него. Защото нали от мъжа се очаква да бъде активен и покоряващ, а жената трябва да бъде пасивно очакваща в своята всеотдайност към харесвания мъж - и тогава как тя може да предизвика любопитството му ако не притежава силното оръжие на кокетството, така влудяващо мъжете?! Съобразно с казаното подчертаването на собствената телесна красота от един мъж се възприема като пасивно предизвикване на интерес към своята особа, то е очакване на настъпателност от страна на слабия пол, а това е признак на дегенерация на мъжкото и на мъжествеността. Именно това се оценява като противоречащо на мъжката природа, като проява на женственост и дори - като проява на латентна хомосексуалност, опитваща се да предизвиква дразнение у мъжете по повод на това нескрито предизвикателство. Ясно е, че тук не става дума за всекидневната хигиена на собственото тяло, която е задължителна еднакво и за мъжете, и за жените, а за нещо съвсем различно - и то трябва да се разбира съобразно казаното. Смятам обаче, че под влияние на хомосексуалната култура (пробиваща си път и осигуряваща си влияние включително и чрез мъжката мода) традиционното мъжко отношение към своето тяло - демонстриращо незаинтересованост и показно безразличие към мъжката красота и към собственото тяло - се оказа подкопано из основи и днес всички, и мъже, и жени, като че ли се надпреварват да подчертават и да изтъкват чрез модата, облеклото и по начало красотата на своите тела, да бъдат еднакво предизвикателни и провокативни, да дразнят интереса и любопитството независимо на кой пол, на своя или на другия. Влиянието на т.н. “gay-култура” върху манталитета на младото поколение може да се разбере като стремеж на младежта към необичайното и нетрадиционното, а този стремеж - като израз на любов към свободата. Така се породи съвременното, нетрадиционно отношение към красотата на собственото тяло, което изцяло провали старата, подчертано хетеросексуална природа на това отношение, което аз вече се опитах да представя по-горе. Това ново и съвременно отношение към своето тяло и към своя пол премахна овехтелите предразсъдъци и позволи да се разкрият до дъно и в “разголен” вид истинските механизми на отношение към своето тяло, които преди бяха покрити с тежки, непрогледни покривала. Какво всъщност ни казва това ново, променено отношение?
Най-напред това, че нашето тяло е една реалност, от която в никакъв случай да се срамуваме - особено ако нямаме основание за това. Защото красотата на човешкото тяло, независимо от това мъжко или женско е то, е изключителна ценност, към която никой не може да бъде безразличен, още по-малко пък враждебно настроен. Така изключителната хетеросексуална нагласа на миналото, изискваща пълно безразличие към телата на своя пол, се оказа напълно разклатена и съкрушена - и от нейните развалини израсна нормалното човешко отношение, включващо така естествения интерес и към своето, и към телата от “моя” пол. Действително, възможно ли е мъжът например да е напълно безчувствен към мъжката красота и особено към красотата на своето тяло? Невъзприемчивостта на мъжа към мъжката красота (и на жената към женската красота) и в същото време изключителната насоченост и “впечатлителност” красотата само на противоположния пол наистина създават противоречие, от което може да се излезе единствено като се допусне, че човекът или е чувствителен към красотата изобщо - независимо от какъв “род”, “мъжки” или “женски” е тя! - или пък, и това е възможно, е безчувствен към всяка красота - и едва тогава нещата стават разбираеми. Всяка красота има свойството да поражда душевен трепет, вълнение и емоция у чувствителната душа, безразличието, закритостта на душата към определен род красота предизвиква съмнението дали тази душа е в състояние пълноценно да възприема и всяка друга форма на красота, дали изобщо е способна да я открие някъде. Струва ми се, че естетическото отношение на мъжете към мъжката красота и към мъжествеността изобщо (и на жените към женствеността) неизбежно съществува, но е поставено под табу или под забрана и затова за него не е прието да се говори. Изглежда е така за да бъдат удовлетворени претенциите на изключителната хетеросексуална нагласа, налагаща ни да говорим само за красотата на противоположния пол и никога - за красотата на собствения. Затова изискването на нагласата на т.н. “сексуално мнозинство” е да се представяш за абсолютно безчувствен към своя пол, което се смята за “нормалност”, за нещо “в реда на нещата”. За психологията обаче, която търси основата на подобни забрани и табута и следователно се опитва да постигне истинския им смисъл, подобни опасения не струват нищо и могат да бъдат пренебрегнати - за да се разкрие онова, което стои зад тях, което те наистина носят в себе си. Затова казаното по-горе наистина трябваше да се каже, и то без никакъв опит за премълчаване и изкривяване на нещата, а то, в категоричния му израз, изглежда така: мъжете не са и не могат да бъдат безчувствени към мъжката красота и към мъжествеността, но чувството, което тя поражда у тях, е коренно различно от онова, което жените изпитват към нея. Ясно е, че изкривеното или изродено съвсем плахо, впрочем, мъжко възприятие на мъжествеността е това на пасивния хомосексуализъм, което в основата си е родствено на типично женското отношение към нея. Същото може да се каже и за нормата и патологията на специфично женското отношение към женствеността и към женската красота. Накрая, и за двете - по отношение и на мъжете, и на жените - може да се каже, че пълното безразличие към красотата на собствения пол и дори към собственото тяло, особено когато показно се демонстрира, представлява не нещо друго, а неумел опит за илюзорно преодоляване на латентни, скрити хомосексуални влечения. Това е така, защото психологът се пита защо е необходимо така силно да се отрича нещо, което по природа съществува и затова няма смисъл да бъде отричано, защото е просто и твърде човешко; а то може да се изрази така: “моят пол също може да бъде красив за мен”, и тогава… защо аз трябва да бъда абсолютно сляп и безразличен към неговата красота? Яростното отричане на тези прости разсъждения е явен симптом на латентен хомосексуализъм, който индивидът не иска да признае даже и пред себе си - и затова с отрицанието им единствено се… самоизобличава.
Към казаното трябва да се прибави едно необходимо разяснение. Естественото човешко отношение към красотата на собствения пол не може да бъде друго освен приемането й като безспорен факт и като ценност. Интересуващото ни отношение към собствения пол трябва да се разбира като форма на идентификация, при която даден индивид съпоставя себе си с друг индивид и с образеца, валиден за неговия пол. Явно е, че този механизъм на идентификация реално съществува и той е твърде значим, когато е потребно да се разбере какво всъщност става в тази интимна област, областта на половите и вътрешно полови отношения и идентификации. От друга страна безспорно е, че идентифицирането с противоположния пол е истинска аномалия, особено когато този стремеж стане устойчив и постоянен, т.е. включи и неприемане, нежелание да се идентифицираш със собствения пол. Затова идентификацията със собствения пол е съвсем естествена проява, стояща в основата на нормалното полово и психично развитие, която ни позволява да го разберем. От друга страна обаче много често идентифицирането с “прекрасния друг индивид от моя пол”, съпоставянето с него съвсем ясно показва не друго, а собствената непълноценност. А това може да породи цяла гама от преживявания, някои от тях с определено отрицателна насоченост - например комплекси за липса на мъжественост или пък за сексуална непълноценност изобщо. Човек е склонен да се идентифицира с индивиди, стоящи по-близо до образеца за неговия пол, и ако резултатът от това съпоставяне е “малко човешка завист”, основания за безпокойство няма. В огромната част от случаи нещата стоят точно така, обезпокоителни са част от случаите, в които неудовлетворението от себе си и от своето тяло прераства в много по-сериозни психични промени и дори разстройства. Тук трябва да се търсят част от основанията за затруднено психично развитие особено през периода на половото съзряване, когато стремежите за идентифициране са изключително интензивни, а резултатите от тях - не съвсем благоприятни за индивида. Сравнявайки се с красивите и по-мъжествени връстници или с по-големи младежи например, младият човек може да се овладее от болезнено чувство за непълноценност, което, ако се задълбочи, може да доведе до една твърде усложнена картина на психичен живот, ав редки случаи - и до опропастяване и на живота изобщо. Съществува като че ли само едно “успокоително” обстоятелство, което довежда до спадане на напрежението, и то е: човек винаги може да открие около себе си и… по-грозни от него, а това по парадоксален начин успокоява, изпълвайки ни с известно чувство за превъзходство. Същевременно не всички са така чувствителни и не притежават такава изтънченост на своята естетичност и еротичност, което “съвсем спасява положението”, т.е. психичните заболявания и самоубийствата не са така масови, каквито щяха да бъдат ако ги нямаше тези две обстоятелства.
А що се отнася до душевните характеристики и измерения на “мъжкото” и “мъжествеността”, и, респективно, на “женското” и на женствеността”, т.е. за мъжката и женската душа, явяващи се все пак най-значимо различие между двата пола, явно тук този въпрос не мога да го поставя на изследване, той може да е предмет на друго изложение. Че този аспект е решаващ личи от простото положение: какво от това, че някой “външно прилича” на мъж, а… не е такъв, не се съзнава като такъв, не се е овладял от съзнанието за безспорните предимства на своя пол?! Същото може да се каже и за жената, която не иска да е жена и се измъчва, че се е родила в женско тяло. Психичните качества на половете са значима тема, която, надявам се, може да бъде решена на друго място…
Няма коментари:
Публикуване на коментар