Пряк път до всички досега излезли броеве (пълен архив на онлайн-изданието):

ИДЕИ, кн. 1, година I, 2009 ИДЕИ, кн. 1(2), февр. 2010 г. ИДЕИ, кн. 2(3), май 2010 г. ИДЕИ, бр. 3(4), окт. 2010 г. ИДЕИ, бр. 1(5), март 2011 г. ИДЕИ, бр. 2(6), юли 2011 г., ИДЕИ, кн. 3(7) от ноем. 2011 г., ИДЕИ, кн. 1(8), април 2012 г., ИДЕИ, бр. 2(9), август 2012 г., ИДЕИ, бр. 3(10), дек. 2012 г., ИДЕИ, бр. 1(11), март 2013 г., ИДЕИ, бр. 2(12), август 2013 г., ИДЕИ, бр. 3(13), септ. 2013 г., ИДЕИ, бр. 4(14), дек. 2013 г., ИДЕИ, бр. 5(15), дек. 2013 г. ИДЕИ, бр. 1 (16), Април 2014 г. ИДЕИ - прил., бр. 1(3), Април 2014 г., ИДЕИ, бр. 2 (17), Авг. 2014 г., ИДЕИ, бр. 3 (18), Дек. 2014 г., ИДЕИ, бр. 2(4), 2014 г. межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (19), Април 2015 г., ИДЕИ, бр. 2 (20), Август 2015 г., ИДЕИ, бр. 3 (21), Дек. 2015 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (5), 2015 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (22), Април 2016 г., ИДЕИ, бр. 2 (23), Август 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (7/8), 2016 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 3 (24), Дек. 2016 г., ИДЕИ, бр. 1/2 (9/10), 2017 г., межд. изд., ИДЕИ, бр. 1 (25), Май 2017 г., ИДЕИ, бр. 2 (26), Август 2017 г.,

четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Дискусия за конфликта между свобода и кариера, между творчество и нагаждачество в сферата на науката и философията (продължение)



Преди известно време се свързах с проф. Б.Тошев и му написах едно писмо: виж Мое писмо с предложение за сътрудничество с издателя на The Bulgarian Journal of Science and Education Policy; професорът откликна и дори изрази желание да влезем в дискусия по повдигнатите от мен проблеми: виж Трябва ли и на философията да се поставят толкова строги изисквания - по модела, по позитивистичния канон на строгото научно познание? и така дискусията се отпочна. Тия дни г-н Тошев ми отговори пак, ала вкратце, с обещанието като се освободи от някакви ангажименти, да изкаже становището си; ето сега, по този повод, си позволявам да публикувам неговото съобщение и мое писмо, в което се опитвам да очертая проблема и конфликта, визиран в заглавието; когато професорът ми отговори, дискусията, така да се каже, ще се разгори, проблемите са важни и си заслужават, приканвам и други читатели, пък и дейци на науката и на философията, до които тя стигне, да вземат отношение, да кажат какво мислят. Ето сега вопросните писма, първо това на проф. Тошев, а след това и моят отговор до него:

Драги господин Грънчаров,

Сега пътувам за участие в една конференция, но като се върна в София, ще Ви отговоря по-подробно, защото темите, които поставяте, наистина заслужават дискусия. Тук ще отбележа само, че аз говоря единствено за полето на науката и за хората, които с творчеството си имат научна кариера с научни степени, звания и длъжности. Полето на творчеството, обаче, е много по-широко - креативността не познава граници и не признава форматирането и шаблона - това наистина би изсушило човешката душа. Няма нужда един художник, например, да потърси мнението на анонимни и независими рецензенти преди да предложи картината си на съда на публиката. И това се е случвало в годините на комунизма, което е довело до ефекти на вулгаризиране на творческия процес.

С поздрав, Борислав Тошев

Здравейте, уважаеми проф. Тошев,

Отговарям Ви с известно закъснение, моля да ме извините! Искам тук да кажа нещичко, пък като получа Вашия отговор, надявам се, ще продължим дискусията, понеже проблемът наистина си заслужава. Впрочем, на зная как ще възприемете предложението ми, но аз бих предложил следното: текстови запис на нашата дискусия по този проблем да излезе в редактираното от мен списание ИДЕИ, тъй като неговите читатели вече са запознати с някои моменти от проблема, тъй като ние от известно време с група украински философи, работещи в техния Институт по философия към Националната Академия на Украйна работим по издаването на международно научно-теоретично приложение на сп. ИДЕИ, та вече с тях сме дискутирали по тия въпроси. Не зная Вие как гледате на такава една възможност, да публикуваме нашият "диалог с писма" в списанието, проблемът наистина си заслужава по-широко обсъждане, тъй като касае някои потребности в развитието и на българската наука, и на българското университетско образование. Държа също така да Ви уведомя, че аз - понеже много залагам на диалогичността в списването на списанието - имам обичай да публикувам в сайта на списанието и преди това в моя блог подобни дискусии, като намерението ми е, евентуално, в наченалата се дискусия да се включат и други хора, и други хора да изразят становище, имам предвид и сред читателите на списанието. Та да Ви запитам: Вие как гледате на това, съгласен ли сте нашата кореспонденция да излезе в блога на сп. ИДЕИ, а след това и в самото списание, в неговия книжен (хартиен) вариант?

А иначе това, което пишете по-горе, във вашия отговор, за творчеството, с него съм изцяло съгласен; на творчеството не бива да се налагат някакви рамки, формални ограничения и пр.; там се иска така потребната свобода на търсещия, на изследователския дух. Тук нямаме различия, но има нещо, което си заслужава по-голямо обсъждане, а именно: а за хората, работещи научни учреждения, за хората, правещи научна или академична кариера, за хората с научни степени и звания тия общи, принципни и така съществени изисквания за естественото, свободно развитие на творческия процес нима не важат? И щом на тях се налагат такива доста строги изисквания, не се ли получава едно неизбежно разминаване: искаш ли да правиш наука, истинска наука, искаш ли да се изявиш като творец в науката, как тогава да успееш да се изявиш и да бъдеш признат за учен, след като условието за това е да се откажеш от своя творчески полет, да се опиташ да го натикаш в едни крайно тежки ограничителни рамки, в едни окови, в това число и на мисълта, да не говорим пък за самото творчество? Не е ли прекалена жертвата, която т.н. научна общност иска от ония дейци на науката, които все пак се стремят да направят и научна кариера, които не желаят да останат непризнати от същата тази научна общност, т.е. не желаят да си останат, както го пишете, "маргинални учени"? Защото, излиза, че тия дейци на науката, особено сред младите, са поставени в положението да трябва да направят един много тежък избор: кариера или наука всъщност искат да правят? И защо се е стигнало дотам, че сякаш едното изключва другото, понеже ако искаш да правиш кариера, трябва да жертваш свободата си, сиреч, да жертваш условието, благодарение на което може да има научно творчество, може да има какъвто и да било прогрес? Не се ли е стигнало, по този начин, до поставянето на някакви спирачки пред научния и творчески прогрес - и, пита се, в такъв случай, какъв е смисълът тогава от поставянето на толкова строги рамки и формални ограничения пред творчеството на ония, които хем искат да правят наука, сиреч, да се изявяват като творци, хем все пак желаят да не се "маргинализират", т.е. да си останат непризнати от научната общност, един вид да станат нещо като "аматьори" и едва ли не "дилетанти"? А не са ли прекалени пораженията върху развитието на творческия процес и прогрес в рамките на самата научна общност, щом хората, работещи в нея, са избрали в крайна сметка да пожертват свободата на творчеството си в името на социалното признание и на кариерата? Това са доста важни въпроси, на които трябва да се отговаря. Аз лично смятам, че и българската научна общност в отделните сфери понесе доста поражения именно заради това противоречие, което по-горе се опитвам да представя, с тази именно поредица от въпроси. То и още много други въпроси неизбежно ще възникнат ако се захванем да "чоплим" в проблема, които при това крещят за решение, за търсене на изход от създалата се бих си позволил дори да кажа катастрофална ситуация.

Стана така, че аз започнах своята, да я наречем, кариера във философията, измъчван в крайна, в екстремна степен от това същото противоречие, за което говорим. Бях доста млад, всъщност бях на 26 години, когато, в израз на това преживявано противоречие, в тогавашния авторитетен вестник НАРОДНА КУЛТУРА (редактиран, прочее, от големия публицист Стефан Продев, Бог да го прости!) в далечната 1985 г. излезе първата ми публикация, която се наричаше "Псевдоученият" (ето тук може да се види изрезка от вестника, както е излязла тогава); там именно аз, в онези условия, се опитах да очертая този същия проблем около растежа на научните кадри и развихрилите се тогава т.н. "отрицателни явления" в научния живот на страната, обременен при това в хуманитарната сфера от една крайно жестока политизация и идеологизация. В същата тази 1985 г., малко след излизането на публикацията ми в КУЛТУРА, аз издържах конкурс и станах асистент по философия в ПУ "Паисий Хилендарски", в тогавашната катедра по "марксизъм-ленинизъм". Пиша тия подробности за да се види в каква наистина екстремна форма тогава ми се наложи да преживея този конфликт, това противоречие, което, както виждаме, и досега, вече в друг израз и посока, но пак тормози развитието на научния и академичен живот на страната. Тогава аз активно работех по писането на своята дисертация, която желаех да защитя в университета, който съм завършил, именно Ленинградския (тогава), а сега Санкт-Петербургския държавен университет.

Срещнах огромни бюрократични и какви ли не трудности, преживях, осъден бях да преживея много, изпитания, битки и конфликти и в крайна сметка стана така, че се принудих да пожертвам научната си кариера в името на творчеството, на творческата свобода - която ми се оказа по-свидна от кариерата. Три опита направих да защитя дисертацията си, и трите неуспешни, вярно, не съм стигал до крайна, официалната защита, а сам съм се отказвал, след много вътрешни борби, на по-предишните етапи. И, в крайна сметка, предпочетох да се "маргинализирам", но да си запазя свободата, която в сферата на философията е особено драгоценна: тя всъщност е първото условие на същинското философстване. Излишно е да споменавам, че след 7 години пребиваване в "академичната общност" на ПУ най-накрая, порядъчно "сдъвкан", бях "изплют" от системата, бях уволнен (1992 г.), философията също така беше изгонена от този Университет, пък и от останалите, те се меркантилизираха порядъчно, а какво стана с науката и с академичността и докъде се стигна в тия години в нашите 51 "университета" Вие сам добре го знаете. Дали пък не излиза, че изборът, за който говорим, всъщност, всъщност може да се дефинира така: меркантилизъм или "маргинализация"?! (Да подчертая, в шеговита форма, че думата "маргинализация" изобщо не съществува в чест на братята Маргини, щото ако те самите, в нашите условия, бяха предпочели да се подвизават като, с извинение, "академични" или "научни" дейци, то сега несъмнено щяха да бъдат най-авторитетни "учени", "професори" и пр.) Както и да е, изминаха много години, аз написах доста книги, учебници, помагала, разбира се, нито едно обаче не признато от системата (прочее, имам едно признато и "одобрено" от МОН помагало, то е моето помагало по философска психология!), пък и аз, да си призная, не съм се и борил да получа признание, и ето, сега, когато съм вече на 54 години, като главен редактор и създател на философското списание ИДЕИ (което си има особена концепция, отговаряща на моите разбирания за развитие на същинска свободна и свободолюбива философия), пак ми се налага да преживявам същия този конфликт, ето в каква форма.

Сега пак се налага да се боря за признание и "узаконяване" по международните стандарти за наука на нашето списание. Аз самият вече се бях примирил и не желаех да се боря за такова признание, но ето, украинските философи от тяхната Академия ме подбудиха да направим списание, отговарящо на строгите научни стандарти, с оглед да се зачитат техните публикации - за развитието на научната им кариера. Впрочем, те сами ме намериха, почнахме един интересен диалог по тия същите въпроси, който вече е публикуван в списание ИДЕИ, ето, дори издадохме една такава книжка на международното и многоезично научно-теоретично специално приложение на списание ИДЕИ, а накрая, като излезе тази книжка, се оказа, че в техните научни бюрократични структури не пожелаха да признаят тези публикации, въпреки че ние спазихме всички изисквания, рецензии от признати учени, анотации, одобрения от катедрите, от хабилитирани учени и всички други салтанати, каквито се изискват; в някои научни области признаха публикациите им, в други обаче не ги признаха. Та в тази връзка, търсейки изход, попаднах на Вашите чудесни материали, в които обяснявате какви точно изисквания трябва да се спазят, за да има шанс едно научно списание да стане международно научно признато. Та и затова много ми се ще да обсъдим с Вас, пък и с участието на други хора, тия проблеми, ще се радвам, ако дадете съгласието си и участвате пълноценно в започналата дискусия.

Извинявайте, че бях толкова многословен, но проблемът, както сам виждате, силно ме вълнува, моля, простете недостатъка ми!

С най-добро чувство и с уважение: Ангел Грънчаров, един образцов философски маргинал :-)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ